6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 161
С., 28.02. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 22 февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 4116/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] представлявано от М. М., чрез пълномощник адв. Л. Ц. против въззивно решение № 174 от 10.05.2016г. по в.гр.дело № 177/2016г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1514 от 22.11.2015г. по гр. дело № 1360/2015г. на Русенски районен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на Б. А. С. сумите: 21163,02лв. нетно трудово възнаграждение за периода м. януари 2014г. – м. февруари 2015г., ведно със законна лихва, считано от 20.03.2015г. до окончателно изплащане на задължението; 1457,49лв. лихва за забава върху дължимите трудови възнаграждения за периода 21.02.2014г. – 19.03.2015г.; 364,82лв. обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законна лихва, считано от 19.03.2015г. до изплащане на задължението; 2432,16лв. обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ със законна лихва, считано от 19.03.2015г. до изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касациноно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие с представена съдебна практика са разрешени процесуалноправните въпроси – задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание приема или не за основателни направените възражения, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните; освобождава ли чл. 272 ГПК въззивният съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните в качеството си на инстанция по същество; длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за извършените от първата инстанция процесуални нарушения по доклада и да отстрани порока, когато констатира наличие на такъв, като изготви собствен доклад по делото при неточен или непълен доклад на първата инстанция, или при липса на доклад да допусне доказателствени искания, които не са били допуснати от първата инстанция; когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с недопуснати доказателства, следва ли въззивната инстанция да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, респ. при сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК; следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства; при предявен иск по чл. 128 КТ, кой носи тежестта да установи факта дали работникът или служителят е полагал труд и материалноправния въпрос – налице ли е дължимост от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работник или служител, който не се явява на работа и не полага труд, както и въпроса поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – обстоятелството, по чия вина ще бъде прекратено трудовото правоотношение и субективното отношение на работодателя към изпълняване на трудовия договор, освобождава ли работникът от законовите му задължения (чл. 124 и чл. 125 КТ) точно и добросъвестно да престира труд по сключения договор до неговото прекратяване. Жалбоподателят представя съдебна практика на Върховния касационен съд, чрез която обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Б. А. С., чрез пълномощник адв. Р. С. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че част от поставените процесуалноправни въпроси не касаят обжалваното решение, други са поставени общо и са от значение като изискване към всеки въззивен съдебен акт и доколкото имат отношение към делото, с обжалваното решение са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен договор за правна защита и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледани искове по чл. 128 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
На поставените от жалбоподателката процесуалноправни въпроси е даден отговор с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд проверява служебно само допустимостта и валидността на обжалваното решение, а по отношение преценката за неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата; въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивният съд няма да бъде ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интересите на някоя от страните по делото.
Въззивната инстанция не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, освен в случаите когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада – тогава въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелствуване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи поставени в основата първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма.
Представената от жалбоподателя съдебна практика – решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са в съответствие с приетото в цитираното тълкувателно решение.
С обжалваното решение съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика. С въззивното решение съдът е дал отговор на наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение – обсъдил е релевантните за спора писмени доказателства по изясняване на фактическата обстановка, без да се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК. В този смисъл въпросът свързан с приложението на посочената правна норма не е относим към делото. Съдът е изложил подробни правни съображения по основното възражение на касационния жалбоподател, тогава въззивник, за недължимост на трудовото възнаграждение, поради недобросъвестно изпълнение на трудовите задължения от ищеца с твърдения, че работникът не е полагал труд през процесния период съобразно длъжността си, не е спазвал работното време и трудовата дисциплина. Прието е, че за инкриминирания период, работодателят е начислявал трудово възнаграждение на ищеца съобразно отработеното време, със съответните удръжки за данъци и осигуровки по изготвени ведомости при ответника, издавани са фишове за заплати, които не са били подписани от ищеца, нито пък са намерени доказателства да са му превеждани суми по банкова сметка – заключение на изслушана съдебно-счетоводна експертиза, което е дало основание на съда да зачете доказателствената сила на тези документи, съставени от работодателя – чл. 180 ГПК и да направи извода, че за този период, ищецът е полагал труд (чл. 128, ал. 1, т. 1 КТ) и работодателят дължи плащане на уговореното трудовото възнаграждение за извършената работа (чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ). Дали и доколко работникът изпълнява трудовите си задължения точно и добросъвестно подлежи на доказване и то е в тежест на страната, която от тези факти извлича изгодни за себе си правни последици – чл. 154, ал. 1 ГПК, приложен точно от съда. Тези изводи на съда не влизат в противоречие с представеното от жалбоподателя съдебно решение по гр. дело № 329/2011г., трето г. о., ВКС, с което на въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работника е прието, че наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът да полага труд и фактически да осъществява трудовата си функция. С обжалваното решение съдът се е ръководил от същите правни съображения, приложени по отношение на фактическа обстановка, различна от установената по цитираната съдебна практика, довело и до различия в крайния изход на двете дела, което не е основание да се приеме наличие на противоречиво разрешение на правни въпроси, като основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросите за правомощията на въззивния съд да събира доказателства от значение за изхода на делото, ако такива не са били събрани от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения, също не обуславят основание за селектиране на касационната жалба.
Въззивният съд не е уважил искането на въззивника за допускане на експертизи по съображения за неотносимост към предмета на делото. В правомощията на съда е да прецени дали дадена експертиза, като доказателствено средство, има значение за процеса на доказване. Отказът да се допусне експертиза, която е преценена, че няма самостоятелно доказателствено значение, нито чрез нея може да се проверят събрани по делото доказателства не влиза в противоречие с цитираната съдебна практика и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, няма отношение към решаващите правни изводи за основателността на исковете. Доколкото жалбоподателят е поддържал, че ищецът в продължение на една година не е полагал труд по трудовото правоотношение, нарушавал трудовата дисциплина и бил недобросъвестен, съдът е посочил, че ако това е така, то работодателят разполага с дисциплинарна власт за налагане на съответни дисциплинарни наказания, съображение което не е водещо за изхода на делото.
Предвид изложеното поставените правни въпроси не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изпод на делото жалбоподателят ще следва да заплати на другата страна съдебни разноски за касационното производство в размер на 1250 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита, платежно нареждане и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 174 от 10.05.2016г. по в.гр.дело № 177/2016г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Б. А. С. съдебни разноски за касационното производство в размер на 1250 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ