4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 285
С., 07.04. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 4721/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 1709 от 08.08.2016г. по в. гр. дело № 1911/2016г. на Софийски апелативен съд, с което като отменил решение № 621 от 21.01.2016г. по гр. дело № 1169/2015г. на Софийски градски съд в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. е уважен над сумата 4500лв. до сумата 7000лв., въззивният съд отхвърлил иска на А. В. Й. против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление за разликата над 4500лв. до 7000лв. и потвърдил решението в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. В. Й. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление в размер на 4500 лв.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато определя размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано. Жалбоподателят се позовава на задължителна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., вр. чл. 52 ЗЗД, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът А. В. Й. не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставения в изложението материалноправен въпрос е включен в предмета на делото, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика установена с Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и с представената от жалбоподателя съдебна практика установена по реда на чл. 291 ГПК.
Според посочената задължителна съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, значението им за размера на неимуществените вреди, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице.
На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика.
Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочената съдебна практика. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти и след обсъждане на събраните по делото доказателства е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно преследване в досъдебна и съдебно наказателна фаза.
С обжалваното решение въззивният съд е съобразил периода на проведеното спрямо ищеца наказателно производство за престъпление по чл. 195, ал. 1,т. 3 и т. 4 НК (квалифицирана кражба), вр. чл. 194, ал. 1 НК продължило осем години и седем месеца, определената му мярка за неотклонение „задържане под стража” – на два пъти, общо за 43 дни, възрастта при повдигане на обвинението 30 години и търпените от ищеца притеснения, безпокойство, несигурност и неудобства, особено в периода на задържането му под стража. В същото време е отчетено недоказаност на твърденията повдигнатото обвинение да е причинило злепоставяне и опозоряване доброто име на ищеца и да е довело до уронване честта и достойнството му – ищецът е с обременено съдебно минало, има осем присъди, като е изтърпявал наказание „лишаване от свобода” по четири от наказателните дела – обстоятелства имащи отношение към интензитета на претърпените морални вреди, което като резултат е преценено при намаляване размера на обезщетението от въззивния съд. Наличието на установени по делото обективни факти касаещи продължителността на наказателното преследване и мярката за неотклонение „задържане под стража” са дали основание ищецът да бъде обезщетен за претърпените от него негативи в размер, който е определен след съобразяване на всички правно – релевантни за изхода на спора факти.
От изложеното е видно, че съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Този диференциран подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от жалбоподателите съдебна практиката на Върховния касационен съд постановена по реда на чл. 290 ГПК.
Предвид изложеното по поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1709 от 08.08.2016г. по в. гр. дело № 1911/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ