5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 564
С., 26.06. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 14 юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 410/2017 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. А. чрез пълномощник адв. К. Р. и по касационна жалба на Т. С. А. против въззивно решение № 58 от 23.03.2016г. по в. гр. дело № 691/2014г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 207 от 08.05.2014г. по гр. дело № 832/2013г. на Кюстендилски районен съд за обявяване за относително недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на М. Г. А. на договор за дарение сключен на 30.04.2010г. с нотариален акт № 126, том І, рег. № 1345, н. д. № 96/2010г. на нотариус с район на действие Кюстендилски районен съд, с който И. С. А. е дарил на майка си Т. С. А. жилище – апартамент находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, подробно описан в диспозитива на решението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят процесуалноправния въпрос – освободен ли е въззивният съд при постановяване на съдебен акт от задължението да изложи собствени мотиви по съществените въпроси явяващи се съдържание на спорния предмет, когато споделя напълно мотивите на първоинстанционния съд, препраща към тях и на основата на същите потвърждава първоинстанционното решение. Поддържа, че с обжалваното решение въпросът е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, установена с т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решения по гр. дело № 47/2009г., първо г. о. ВКС; гр. дело № 471/2011г., второ г. о., ВКС и гр. дело № 1619/2009г., второ г. о., ВКС, чрез които обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответницата М. Г. А. чрез пълномощник адв. В. Д. оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по съображения изложени в писмени отговори.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
Жалбоподателите поставят въпроса за правомощията на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, в частност за приложението на чл. 272 ГПК в случаите, когато въззивният съд потвърджава първоинстанционното решение, констатирайки пълно съвпадение на фактическите и правни изводи с тези направени от първата инстанция.
По въпроса е създадена задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд, според която при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд проверява служебно само допустимостта и валидността на обжалваното решение, а по отношение преценката за неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата; въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивният съд няма да бъде ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интересите на някоя от страните по делото.
В. инстанция не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, освен в случаите когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада – тогава въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – решения по гр. дело № 6256/2014г., второ г. о., ВКС; гр. дело № 964/2012г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 4478/2013г., трето г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Представената от жалбоподателите съдебна практика почива върху приетото с т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС – мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора. В този смисъл представените от жалбоподателите решения по гр. дело № 47/2009г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 471/2011г., второ г. о., ВКС; гр. дело № 1619/2013г., второ г. о., ВКС – постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Приетото с обжалваното решение по поставения правен въпрос не се отклонява от посочената съдебна практика. Мотивите на въззивното решение съдържат кратко изложение на установените по делото факти. В тази връзка въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е изяснил фактическата обстановка правилно и в пълнота, фактическите изводи кореспондират с доказателствата по делото, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Това препращане е извършено в съответствие с цитираната съдебна практика, която дава възможност на въззивния съд при пълно съвпадение на фактическите изводи с тези на първата инстанция да изготви собствени мотиви, като прави свои мотивите към първоинстанционното решение, след преценка на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи, т. е. препращането не е извършено формално. В. съд е изпълнил задължението да изготви собствени мотиви – определил е правната квалификация на предявения иск съобразно изложените в исковата молба факти, субсумирани под разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и фактическия състав на отменителния иск; извел е качеството кредитор на ищеца и длъжник на първия ответник, извършил безвъзмездно разпореждане със собствен жилищен имот в полза на своята майка – втория ответник, след възникване на вземането на ищеца, установил е знанието за увреждане у длъжника, който чрез извършеното правно действие е намалил имущественото си, респ. увеличил неплатежоспособността си, като по този начин е затруднил, а в случая осуетил удовлетворяването на ищеца – кредитор за парично вземане; с оглед безвъзмездния характер на сделката и родствената връзка между ответниците съдът се е позовал на чл. 135, ал. 2 ЗЗД – презумцията за знание у третото лице се предполага, докато не бъде опровергана.
С решението е даден отговор на възраженията на касационните ответници.
Прието е, че в производството по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да оспорва вземането на кредитора, като се позовава на погасяването му по давност, тъй като то не засяга материалното право да се иска отмяна на увреждащата сделка. В този смисъл е й задължителната съдебна практика на ВКС, според която в производството по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД съдът не може да преценява дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор. Това произтича от предмета на търсената защита – да се отмени увреждащата кредитора сделка, като се обяви за недействителна единствено по отношение на увредения кредитор, с оглед само на това му качество. Затова в производството по чл. 135 ЗЗД може да се вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което е отречено качеството кредитор на ищеца, с каквото касационните ответници не разполагат.
По второто възражение на отвениците съдът е приел, че с отчуждаването на единственото жилище на длъжника и членовете на семейството му, длъжникът сам се е лишил от привилегията на несеквестируемост. В този смисъл е задължителната съдебна практика на ВКС – несеквестируемостта на жилището отпада с извършеното разпореждане, чрез което длъжникът изразява воля, че не желае да се полза от облагите на несеквестируемостта.
От изложеното е видно, че по поставения правен въпрос не се установява основание допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивното решение е мотивирано, по предмета на делото въззивният съд е изготвил собствени фактически и правни изводи, отговорил е на наведените доводи и възражения на ответниците и позоваването на чл. 272 ГПК няма за последица липса на мотиви.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 58 от 23.03.2016г. по в. гр. дело № 691/2014г. на Кюстендилски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ