О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 708
С., 08.11..2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 3003/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. Д. и Е. А. Ф., чрез адв. Р. Б., срещу решение
№ 36 на Великотърновския апелативен съд, постановено на 17.02.2016г. по в.гр.д.№ 401/2015г.
С въззивното решение е отменено решение № 303/18.06.2015 г. на Окръжен съд – [населено място] по гр. д. № 1079/2012г. в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от З. Й. П., поч. на 14.04.2014г., поддържани от наследниците й М. Б. Г., Й. Б. Н., Т. Б. Г. и Н. Б. Г., против К. С. Д. и Е. А. Ф. за унищожаване на пълномощно от 29.07.2011г. и пълномощно от 12.10.2011 г., с упълномощител З. П. и пълномощник Е. Ф., като извършени поради измама; в частта, с която са отхвърлени исковете за прогласяване нищожността на сделки, извършени с нотариален акт за замяна на недвижими имоти № 126 т. II, рег. № 2513, дело № 172/2011г. на нотариус Кр. П. и с нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 162 т. II, рег. № 2812, дело № 194/2011 г. на нотариус Кр. П. – поради липса на представителна власт; в частта, с която са отхвърлени исковете за ревандикация на апартамент в [населено място], на [улица], вх. 3, ет. 2, ап.”А” и на ? ид. част от ПИ в [населено място], местност „А. ” от
4 000 кв. м., както и в частта за разноските, вместо което са унищожени на осн. чл. 27 от ЗЗД упълномощителни сделки, обективирани в пълномощно от 29.07.2011 год., с нотариално удостоверени подпис и съдържание, с рег.
№ 1890 и 1891/29.07.2011 г. на нотариус В. А. и пълномощно от 12.10.2011 год., с нотариално удостоверени подпис и съдържание, с рег.
№ 2605 и 2606/12.10.2011 г. на нотариус В. А., като извършени поради измама; прогласени са за нищожни на осн. чл. 42 ал. 2 от ЗЗД договор за замяна на имоти, сключен с нотариален акт № 126/06.10.2011 г., т. II, рег. № 2513 дело № 172/2011 г. на нотариус Кр. П. и договор за покупко-продажба на имоти, сключен с нотариален акт № 162/03.11.2011 г., т. II, рег. № 2812 дело № 194/2011 г. на нотариус Кр. П.; прието е за установено по отношение на К. С. Д., че М. Б. Г., Й. Б. Н., Т. Б. Г. и Н. Б. Г., като наследници на З. Й. П., са собственици на 4/5 идеални части от недвижимия имот – апартамент, находящ се в [населено място], съгласно нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение върху отчуждени недвижими имоти за мероприятия по З.
№ 39, том IV, нот. дело № 1936/1981 г. на русенски нотариус и К. С. Д. е осъдена да им предаде владението върху описания имот; прието е за установено по отношение на Е. А. Ф., че М. Б. Г., Й. Б. Н., Т. Б. Г. и Н. Б. Г., като наследници на З. Й. П., са собственици на 4/5 идеални части от ? идеална част от ПИ с идентификатор 63427.301.62. и Е. А. Ф. е осъден да им предаде владението върху описания имот; К. С. Д. и Е. А. Ф. са осъдени да заплатят на ищците сумата от 18000 лв. – разноски за двете съдебни инстанции, като е потвърдено решение
№ 303/18.06.2015 год. на Окръжен съд – [населено място] по гр. д. № 1079/2012 г. в частта, с която са отхвърлени предявените искове от З. Й. П., поч. на 14.04.2014 г., поддържани от наследниците й М. Б. Г., Й. Б. Н., Т. Б. Г. и Н. Б. Г., против К. С. Д. и Е. А. Ф. за прогласяване нищожността на пълномощни от 29.07.2011 г. и от 12.10.2011 г., поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и за отмяна на описаните нотариални актове на основание чл. 537, ал.2 ГПК.
Предмет на касационна проверка е въззивното решение в частта, с която като краен резултат са уважени предявените искове с правна квалификация чл. 29, във вр. с чл. 27 ЗЗД, чл. 42, ал.2 ЗЗД и чл. 108 ЗС и в частта за разноските.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК. Според касаторите, съдът се е произнесъл по въпроса 1./ „Следва ли нотариалните удостоверявания да отразяват и обстоятелството, че действието е извършено извън нотариалната кантора, както и отразяване на причините, които налагат извършване на нотариалното действие извън кантората?” в противоречие решение от 19.11.2012г.по гр. д. № 1863/2012г. на Районен съд – Добрич- основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, като същевременно поддържат, че поставеният въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и развитието на практиката.
Навеждат се доводи и за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпросите: 2./„По какъв начин съдържанието на пълномощното трябва да бъде доведено до знанието на упълномощителя, както и чрез какви доказателства може да бъде установено по делото извършването на това действие от страна на нотариуса?”, 3./ „Какъв е предмета на нотариалното удостоверяване при едновременно удостоверяване на съдържанието и подписа?“, 4./„Кои части от документа имат белезите на официален документ и кои-не?“, 5./ „Въведено ли е със закон изрично задължение на нотариуса да приложи правилото на чл. 579, ал.1 от ГПК при удостоверяване съдържанието на документа, респ. възможно ли е това задължение да бъде извлечено по тълкувателен път?“, 6./ „Задължен ли е нотариусът при удостоверяване по реда на чл. 590 ГПК да доведе до знанието на упълномощителката съдържанието на документите, които подписва?Ползва ли се с формална доказателствена сила и има ли характеристиката на официален свидетелстващ документ нотариалното удостоверяване на тези обстоятелства?“ В подкрепа на поддържаното допълнително основание се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 173/27.07.2010г. по гр.д.№ 5166/2008г. на IV г.о. При условията на евентуалност във връзка с тези въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК .
Касаторите считат, че по въпроса 7./ „Следва и да се отрази в пълномощното факта, че нотариалното удостоверяване е извършено извън канцеларията на нотариуса?“ също е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Навеждат довод, че въззивният съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 198/10.08.2015г. по гр. д. № 5252/2014г. на IV г.о. и решение № 155/28.06.2012г. по гр. д. № 1750/2010г. на IV г.о. е обсъдил доказателствата по делото, като се сочи несъгласие с конкретни констатации на съда и в тази връзка се формулира въпроса 8./“Допустимо ли е предоставянето на правни консултации от лице, което не е вписано като адвокат, както и допустимо ли е такова лице да изготвя проекти на книжа?“, за който се твърди основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Поддържа се, че противоречие с т.1 на ТР 1/2011 г. на ВКС, с т.19 на ТР №1/2001г. на ВКС и с решение № 65/10.05.2013г. по т. д. № 491/2012г. на II т.о. на ВКС по процесуалните въпроси: 9./„За задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?“, 10./ „В кои случаи определени факти могат да бъдат приемани за доказани по делото и как следва да бъдат тълкувани преките и косвените факти“? Обосновава се и противоречие с Тълкувателно решение № 91 от 01.Х.1974 г. по гр. д. № 63/74г. на ОСГК по въпроса: 11./„Подлежи ли на уважаване искът по чл. 108 ЗС в случаите когато е бил предявен иск за целия имот, но той е бил уважен само частично?“. Поддържа се също противоречие с ТР 6/2013г. на ВКС по правния въпрос: 12.“Относно дължимите в производството разноски, в случаите на наследствено правоприемство и заплатен вече по делото адвокатски хонорар, както и по въпроса за дължимостта на разноските при направено възражение за прекомерност на претендираните разноски.“
Ответниците Й. Б. Н., Т. Б. Г., Н. Б. Г. и М. Б. Г., чрез адв. Т., изразяват становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират да се присъдят сторените в производството разноски в общ размер 2334 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да уважи предявените искове, след анализ на събраните писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице по извършената и приета СМЕ, въззивният съд е приел за установено, че първоначалният ищец З. П., заместен в хода на производството от своите наследници, е подписала процесните пълномощни и собственоръчно е изписала имената си в съответствие с разпоредбата на чл. 590 ал. 4 във вр. с чл. 589 ал. 2 от ГПК ; че към датите на подписването им същата не е била във възможност да чете печатен или ръкописен текст, тъй като е страдала от катаракти на двете очи и склеротични изменения на съдовете, папилите на зрителните нерви и макулите на двете очи, поради което е могла да ги подпише, ако й е било указано къде трябва да го направи. Обосновал е довод, че при удостоверяване на подпис върху документ законът изисква личното явяване пред нотариуса на лицето, чийто подпис се удостоверява, като нотариусът удостоверява именно, че материализираното в документа изявление е направено от това лице, като в този смисъл съдържанието на документа следва да бъде доведено до знанието на лицето чрез прочитането му. Позовавайки се на показанията на свидетелката А. – нотариусът, който е извършил удостоверяването, приел, че по делото не е установено упълномощителката да е била запозната със съдържанието на документите, които подписва, и че нотариалното удостоверяване на подписа и съдържанието на пълномощното от 12.10.2011 г. е извършено вън от нотариалната кантора, без обаче това обстоятелство да е удостоверено от нотариуса, както и без да са отразени причините, наложили извършването на заверката извън нотариалната кантора. Въззивният съд е обосновал, че не може единствено от показанията на св. З., съгласно които удостоверяването на пълномощното от 29.07.2011 год. е извършено в кантората на нотариуса да се приеме, че този факт е установен, доколкото самият нотариус, извършил удостоверяването, не е категоричен в това, а заявява, че заверката на подписи на лица, които се намират в паркирани пред кантората автомобили, е обичайна практика. Отчитайки обстоятелствата, че удостоверяването на подписа на П. върху двете пълномощни е извършено извън кантората, в лек автомобил, на улицата, въззивният съд е приел за недоказано обстоятелството, че тяхното съдържание е доведено до знанието на упълномощителката. Съобразил е също, че към датата на подписване на пълномощните П. е била на 83 год. и макар да нямало данни да е страдала от глухота, запознаването й със съдържанието на документите, които подписва, е изисквало по-големи усилия, предвид и уличния шум. Достигнал е до съждението, че след като ответникът Е. Ф. бил известен в обществото и пред първоначалната ищца под името Н., то ако същата е узнала съдържанието на пълномощните е щяла да установи и различието в имената. Същевременно, позовавайки се на свидетелските показания и СМЕ, въззивният съд е отчел, че П. е разбирала свойството и значението на действията си и е могла да ги ръководи, както и че е имала правна култура, за което свидетелствало поведението й след узнаването за отчуждителните сделки – оттегляне на пълномощните и сигнализиране на полицията. От друга страна, е счел, че нямало твърдения тя да се е нуждаела от парични средства, които да я мотивират да се разпореди с имотите си или да има намерение да ги прехвърли срещу задължението на ответниците да се грижат за нея. Като индиция за въвеждането на П. в заблуждение относно извършеното упълномощаване съдът приел и последващите действия на пълномощника, които се опровергавали от заявените от самият него твърдения, че П. не желаела да ползва апартамента и постигнали съгласие да го прехвърли на ответниците, като паралелно с това тя искала да й съдействат за намиране на удобен за живеене апартамент, което предполагало прехвърляне на собствеността върху апартамента в замяна на друг апартамент, а не в замяна на земеделска земя. Въззивният съд приел също, че въвеждането в заблуждение се извежда и от обстоятелството, че пълномощникът е прехвърлил собствеността върху апартамента на лицето, с което фактически съжителства, а по-късно е продал получената в замяна нива сам на себе си, като от значение било и обстоятелството, че данъчната оценка на апартамента била 76 909 лв., а тази на получената в замяна нива – 464.40 лв., като задължението за доплащане било в размер на 8 700 лв.
При тези констатации въззивният съд е приел за доказано твърдяното въвеждане в заблуждение на П. да направи изявление за упълномощаване на ответника Ф. за разпореждане със собствените й недвижимите имоти, поради което едностранните сделки, обективирани в двете пълномощни, като извършени поради измама следвало да бъдат унищожени на осн. чл. 27 от ЗЗД. Въззивният съд е обосновал, че при уважаване на исковете по чл. 27 от ЗЗД за унищожаване на пълномощните, въз основа на които са сключени разпоредителните сделки, следва да бъдат уважени и исковете с правно основание чл. 42 ал. 2 от ЗЗД за прогласяване на недействителността и на самите сделки – поради липса на представителна власт при сключването им. С оглед на изложеното е приел, че на осн. чл. 34 от ЗЗД, ревандикационните искове за установяване на собствеността и предаване на владението върху имотите – предмет на сделките, също следва да бъдат уважени. Съобразил е обстоятелството, че след направения отказ от иска от един от наследниците на ищцата, останалите наследници, конституирани като ищци следва да бъдат признати за собственици на 4/5 ид. от недвижим имот – апартамент в [населено място] и съответните ид. части от общите части на сградата, а ответницата К. Д. да бъде осъдена да им предаде владението върху имота; съответно, че ответникът Е. Ф. следва да бъде осъден да върне владението на 4/5 ид. части от ? ид. част от ПИ с идентификатор 63427.301.62, в какъвто обем е било правото на собственост на упълномощителката П..
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на поставените въпроси. Въпросите от №1 до № 7, касаещи преценката за валидността и обвързващата сила на извършеното нотариално удостоверяване не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Същите не са били обект на самостоятелна преценка, в която хипотеза да обусловят решаващите изводи на съда. Обстоятелствата, при които са извършени нотариалните удостоверявания, наред с други релевантни факти са обсъдени от въззивния съд с оглед преценката му за наличие на създадено у упълномощителката заблуждение и в този смисъл нямат самостоятелно значение за изхода на делото. Въпросите така, както са формулирани, са относими към претенция за нищожност на нотариалното действие по чл.576 ГПК, каквато не е била предявена и разгледана в настоящото производство.
Изложеното е валидно и за въпрос с № 8 от изложението, касаещ възможността на лице, което не е вписано като адвокат да предоставя правни консултации. Въпросът не обуславя решаващите изводи на съда, а е привързан към фактическите му констатации относно достоверността на свидетелските показания.
Не са общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и въпросите под № 9-10 от изложението.Обосновката на касаторите относно задълженията на въззивния съд, за които считат, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика изразява по същество доводите им за незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е мотивирал решението си по съществото на правния спор, с оглед на което не се е отклонил от задължителната практика относно задълженията му като съд по същество на спора. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с въпроса „в кои случаи определени факти могат да бъдат приемани за доказани по делото и как следва да бъдат тълкувани преките и косвените факти“. Същият е зададен общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, обуславящи изхода на спора.
Формулираният въпрос „подлежи ли на уважаване искът по чл. 108 ЗС в случаите когато е бил предявен иск за целия имот, но той е бил уважен само частично?“ е вътрешно противоречив, доколкото съдържа две взаимно изключващи се хипотези и в този смисъл е неясен. Същевременно дали една претенция е изцяло или частично основателна зависи от установените в процеса правнорелевантни факти. В този смисъл въпросът не е правен, а е фактически и не може да обоснове извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. По тези съображения и предвид липсата на произнасяне на въззивния съд по такъв въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК.
Последният формулиран въпрос „относно дължимите в производството разноски, в случаите на наследствено правоприемство и заплатен вече по делото адвокатски хонорар, както и по въпроса за дължимостта на разноските при направено възражение за прекомерност на претендираните разноски“ по същество касае оплакване на касаторите за неправилност на решението, в частта му за разноските. Това оплакване подлежи на преценка в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи, че по конкретно поставения въпрос въззивният съд не е давал правни разрешения. Същият е възложил разноските в съответствие с изхода на делото, като всяка от страните е разполагала и с процесуалната възможност да иска изменение на съдебния акт в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват. Право на такива имат ответниците, но доколкото в конкретния случай същите не представят доказателства за извършването им, разноски не следва да им се присъждат.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 36/17.02.2016г. на Великотърновския апелативен съд, постановено на 17.02.2016г. по в.гр.д.№ 401/2015г. в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: