6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
С., 02.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 119/2017 год.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8224/09.11.2016г. на [фирма], приподписана от адв.Г. от САК, против въззивно решение №434/10.10.2016г., постановено по възз.гр.д.№ 325/2016г. по описа на Софийски окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 166/29.12.2015г. по гр.д. № 523/2015г. на Районен съд – Елин Пелин в обжалваните части, са уважени предявените от М. А. С. от [населено място] искове по чл.344, ал.1, т.1 за отмяна на уволнението, извършено на основание чл. 328, ал.1, т. 7 КТ със Заповед № 98/05.06.2015г. на управителя на дружеството; по чл. 344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на служителката на заеманата преди уволнението длъжност „Пресьор фурнир“; и по чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ за заплащане на сумата 2204 лв. – обезщетение за оставането й без работа за периода от 05.06.2015г. до 05.12.2015г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2015г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер 744лв. Със същото решение в полза на М. А. С. са присъдени и 780лв. деловодни разноски за въззивното производство. П. решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за оставането й без работа над присъдения размер от 2204лв. до пълния предявен размер от 3306лв. и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на мораторна лихва за периода от 05.06.2015г. до 31.07.2015г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове със законните последици.
В изложението на основанията за касационно обжалване касаторът сочи основания за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ какво точно представлява „преместване” на предприятието в друго населено място по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, еднозначно ли е то с преместване на машините и работниците; какво е съдържанието на понятието „изричен отказ” и дали липсата на изричен писмен отказ на работника представлява съгласие по смисъла на закона; 2/ защо се счита преместването за симулативно, след като няма работници на площадката в [населено място], а са назначени други на съществуващата от 2011г. площадка в [населено място] с цел съсредоточаване на производството за обединяване на дейността на дружеството; 3/ как трябва да бъде изразено съгласието за последване на предприятието от площадката в [населено място] на тази в [населено място], след като работниците са отказали да последват предприятието, което е станало причина работодателят да назначава необучени работници и докато се обучават производството е спряно за два месеца; 4/ какъв е разумният срок за изразяване на съгласие за последване на предприятие при липса на нормативно определен такъв; 5/ по какви критерии следва да се определи разумния срок и как би могло да се принуди работникът да изрази изричния си отказ да последва предприятието.
Ответната страна по жалбата – М. А. С., в писмен отговор, подаден чрез адвокат Д., поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.Претендира присъждането на разноски в размер 750лв. за настоящото производство.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е прието, че прекратяването на трудовия договор с ищцата за длъжността „Пресьор фурнир”, извършено със Заповед № 98/05.06.2015г. на управителя на [фирма] на посоченото в заповедта основание по чл.328, ал. 1, т. 7 КТ е незаконно. Установено е, че със заповед № 46 от 26.05.2015г. е било наредено преместването на цялостната дейност на предприятието, считано от 27.05.2015г., от производствената площадка в [населено място] на тази в [населено място], собственост на [фирма]. Във връзка с това на същата дата /26.05.2015 г./ е връчено писмо-уведомление на ищцата, съдържащо предложение да последва преместването. С писмо изх.№ 142 от 26.05.2015г. , връчено на работника на същата дата, от работодателя е даден е срок за изразяване на положително становище до края на работното време на 27.05.2015г., като е указано, че липсата му ще се счита за отказ. Ищцата не е депозирала становище, а на 05.06.2015г. е издадена процесната уволнителна заповед.
Въззивният съд е приел, че фактическият състав на уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.7 КТ включва два елемента – преместване на предприятието в друго населено място, различно от населеното място, където досега се е намирало и отказ на работника да го последва. Първият елемент предполага фактическо преместване на осъществяваната от предприятието дейност, включваща материално-техническата част /машини, съоръжения и суровини/, както и на работниците и служителите, участващи в извършването на дейността. В случая, такова преместване счел, че не е установено. След оценка и анализ на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, на представените по делото писмени доказателства /констатациите в акта за установяване на административно нарушение/, както и на събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в [населено място] е била преместена само малка част от използваните от работодателя машини и съоръжения, а основната част от производствените мощности и оборудване е останала в производствената база в [населено място]. Освен това, в новото населено място не са преместени всички работници, с които работодателят е осъществявал дейността си до този момент. С оглед на това е обосновал извод , че първият елемент от фактическия състав не е установен. По отношение наличието на втория елемент от състава на уволнителното основание – наличието на отказ на работника или служителя да последва предприятието, въззивната инстанция е приела, че той също не се е осъществил. Счетено е, че въз основа на писменото предложение на работодателя, от страна на работника е необходимо да е обективирана ясно изразена воля, че не желае да последва предприятието в новото населено място, като този отказ трябва да бъде изразен изрично – да е ясен, категоричен и недвусмислен. В случая, ищцата не е направила такъв отказ. Счел е, че липсата на изразено становище не може да се счете за изричен отказ. В заключение, въззивният съд е приел, че ответникът е упражнил правото си да уволни ищцата в нарушение на нормата на чл.328, ал.1, т.7 КТ, тъй като не е била налице и втората предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение – изрично волеизявление на работника за отказ да последва преместването на предприятието.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, съставът на ВКС, ІІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по изведените в изложението на касатора въпроси и на поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Съгласно приетото по т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявана обосноваността на въззивното решение.
Поставените въпроси, касаещи преместването на предприятието от [населено място] в [населено място] /№2 и №3/ като оборудване, машини и персонал, касаят фактите по спора и представляват по своята същност оплакване по чл.281 ГПК, досежно възприетата от съда фактическа обстановка, поради което не съставляват годно общо основание за селекция на жалбата. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Възприемането на едни или други факти от съда за осъществили се или неосъществили се, касае обосноваността на съдебното решение, която не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК, водещи до допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното, твърденията на касатора, посочени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и свързани със спора дали е налице фактическо преместване на предприятието от [населено място] в [населено място] са неотносими към предмета на проверката в производството по чл.288 ГПК.
От останалите въпроси в изложението, единствено първият от тях /въпрос №1/ съдържа част, покриваща харектиристиката на материалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК – „какво точно представлява преместването на предприятието – е ли то еднозначно с преместването на машините и работниците”. Същата е некоректно формулирана, защото въззивният съд не е приел, че преместване на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ е „еднозначно с преместването на машините и работниците“, каквато е постановката на въпроса. В случая окръжният съд е изложил съображения, че този първи елемент от фактическия състав на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ означава преместване на осъществяваната от предприятието специфична дейност, която се индивидуализира със своя вид, технология, материално-технически предпоставки (машини, съоръжения и суровини), както и със специфичен персонал за извършването й. Това тълкуване на разпоредбата е извършено при точно приложение на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Материалноправната норма е ясна и не създава затруднения при прилагането ? от съдилищата, като съдебната практика константно възприема същото съдържание, възприето и от съда. С оглед на това, не е налице необходимост касационното обжалване да се допуска по този въпрос нито с оглед точното приложение на закона, нито с оглед развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По останалите въпроси в изложението /№1- в останалата му част, №4 и №5/, касаещи предпоставките за законно упражняване правото на уволнение на основанието по чл.328, ал.1, т.7 КТ, също не са налице условия за допускане на касационния контрол. На първо място, въззивният съд е приел, че липсва въобще изразено становище от страна на работника, което не може да се приеме за изричен отказ като в тази връзка не е обсъждал въпроса относно необходимата форма на това съгласие, както и в какъв срок следва да се даде то. Поради това, поставените от касатора в изложението въпроси относно срока, в който работникът следва да даде съгласието си, и формата му, са неотносими, защото въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи по тези въпроси. Същевременно тези въпроси в случая са без значение за крайния изход на правния спор между страните, тъй като при липсата и на първата предпоставка, която е обуславящата от двете във фактическия състав на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 7 от КТ, дори и да бъде допуснато касационно обжалване по въпросите относно втория елемент от фактическия състав, това не би могло да промени крайния резултат по делото, след като няма основание то да се допуска по обуславящия въпрос относно първия кумулативно необходим елемент.
В обобщение не са налице наведените от касатора общи и допълнителни основания за допускане касационното обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 750лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №434/10.10.2016г., постановено по възз.гр.д.№ 325/2016г. по описа на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [община], Стопански двор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М. А. С. от [населено място], [община], с ЕГН – [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 6, офис 613 – адв. Р. Д., разноски за тази инстанция в размер на сумата 750лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :