9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
С., 29.05. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 347 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. А. А. от [населено място], [община], чрез пълномощниците си адв. А. Д. и адв. К. С. от АК-Б., против въззивно решение № 122 от 21.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 300/2016 г. на Апелативен съд – Б., ГО, с което като е потвърдено решение № 212 от 12.05.2016 г., постановено по гр.д. № 1680/2015 г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени исковете на К. А., против Н. И. И. от [населено място] и З. А. Б. от [населено място], за заплащане на сумата 175 000 евро, представляваща част от общо дължимата й сума от 239 800 евро, представляваща обезщетение за причинените й вреди вследствие на неизпълнение на чл. 3 от споразумение, сключено между тях на 25.10.2010 г., ведно със законните последици – лихви и разноски. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са – 1. Трети лица ли са по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, лицата, които не са правоприемници на страните по договора и не черпят права от същите и може ли договорът и неговата дата да им се противопостави; 2. Кой носи доказателствената тежест при разкриване на пълна симулация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД; 3. Предвидимостта, визирана в чл. 82 ЗЗД, отнася ли се за размера на вредите или само до тяхното основание; 4. Следва ли съдът да обсъди всички доводи, направени в жалбата и може ли по направените във въззивната жалба оплаквания да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, както и следва ли да обсъди всяко едно от доказателствата, събрани по делото поотделно и в тяхната съвкупност; 5. При иск по чл. 23 ЗЗД, в качеството му на специална норма, следва ли да се прилагат общите правила на ЗЗД, определящи вида на обезщетението/чл. 79, ал. 1 ЗЗД – визиращ два вида обезщетение – мораторно и компенсаторно/ и размера и границите на отговорността/чл. 82 ЗЗД/ и при твърдяни вреди, вследствие на пълно неизпълнение за прехвърляне на собственост върху недвижим имот, при условие, че неговата цена е предварително платена, вредите пряка и непосредствена последица от неизпълнението ли са, или са последица от последващи правоотношения на кредитора с трети лица/в конкретния случай предварителен договор, сключен със свидетеля И./ и в този смисъл следва ли, че ако кредиторът не е влязъл в последващи отношения с трети лица по повод на този имот, вреди изобщо не биха настъпили; 6. С оглед разпоредбата на чл. 162 ГПК може ли съдът да отхвърли иск за обезщетение, който е доказан по основание, но не е доказан по размер; 7. При предявен иск за обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от пълно неизпълнение на задължение за прехвърляне на недвижим имот, при условие, че кредиторът изцяло и предварително е изпълнил своето насрещно задължение, следва ли, при доказано неизпълнение от страна на ответника, пропусната полза да се счита за ноторна и пряка последица от неизпълнението, а в процеса да следва да се докаже единствено нейния размер; 8. При пълно неизпълнение на договор по чл. 23 ЗЗД от страна на обещателя и съответно, при настъпили вреди вследствие на неизпълнението, разполага ли кредиторът с алтернативна възможност да предяви един от двата иска за компенсаторно обезщетение – иск по чл. 23 ЗЗД или иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, или чл. 79, ал. 1 ЗЗД се прилага субсидиарно с чл. 23 ЗЗД като обща норма, уреждаща видовете обезщетение/мораторно и компенсаторно/, като тези искове отделни ли са, или са две норми, които се прилагат заедно – чл. 23 ЗЗД дава правото на иск, а чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗЗД определят вида и размера на претенцията. По последните два поставени правни въпроси сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 235 от 04.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 176/2010 г., ІІ г.о., решение № 309 от 20.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 742/2012 г., І г.о., решение № 284 от 17.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2415/2013 г., І г.о., решение № 207 от 21.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1381/2015 г., І г.о., решение № 163 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1536/2009 г., ІV г.о., решение № 184 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 6394/2014 г., ІІІ г.о., решение № 180 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3837/2014 г., ІV г.о., решение № 296 от 05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 48/2013 г., ІV г.о., решение № 146 от 13.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 2687/2014 г., ІІ т.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1649/2010 г., ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. на ВКС по т.д. № 2366/2013 г., ІІ т.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014 г., ІV г.о., решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1871/2014 г., ІІ т.о., решение № 296 от 05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 48/2013 г., ІV г.о., решение № 55 от 07.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5169/2014 г., ІІІ г.о., решение № 175 от 06.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1242/2010 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответникът по касационната жалба З. А. Б. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. М. Д. от АК-Б. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, а ответникът Н. И. И. от [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 23 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че по силата на сключено между страните на 25.10.2010г. споразумение ищцата се е задължила да прехвърли на ответника З. Б. дяловете си от капитала на [фирма] по номинална стойност, а ответниците от своя страна се задължили срещу вложени от нея средства за осъществяване на търговската дейност на [фирма], дружеството да прехвърли на ищцата описаните в същото споразумение осем недвижими имота, находящи се в пететажна жилищна сграда, построена в [населено място] върху поземлен имот с идентификатор 51500.86.28. Със същото споразумение страните са уговорили срок за прехвърлянето, а ответникът Б. се задължил да завърши строителството на сградата „до ключ“ в определен срок, като изпълни и поетите от дружеството задължения към собствениците на парцела. С него двамата ответници са се задължили и да изпълнят поетите от дружеството задължения към доставчици и клиенти, а задълженията за погасяване на дължимите осигуровки оставали за изпълнение от ищцата А.. Приел е, че с решение на Общото събрание на съдружниците на [фирма] от 25.10.2010г. ответникът Б. е бил приет за съдружник, а ищцата А. била освободена като управител и съдружник в дружеството. С договор от 25.10.2010г. ищцата прехвърлила на ответника Б. собствените си дялове от капитала на дружеството като по този начин тя е изпълнила поетите от нея с т. 1 и т. 2 от споразумението задължения. Съдът е приел, че сключеното между страните споразумение представлява един ненаименуван договор, с който те са целели уреждане на отношенията си по повод напускането на ищцата като съдружник в [фирма], като клаузата в т. 3 от него е действителна, както и че дружеството въпреки поканването му от ищцата, не й е прехвърлило в собственост обещаните имоти като по този начин ответниците не са изпълнили поетото от тях обещание за действие на трето лице, което сочи, че е налице хипотезата на чл.23 ЗЗД. Обещаване действието на трето лице е договор по правната си същност, но задължението трябва да се изпълни от трето лице, т.е. от лице, което не го е сключило и следователно не се е задължило. Съгласно посочената законова норма при неизпълнение на това задължение, което третото лице е трябвало да поеме, отговорност носи обещателят, който разполага с две възможности: сам да изпълни обещаните действия или да обезщети вредите, които другата страна по договора е претърпяла поради неизпълнението от третото лице. Следователно той носи договорна отговорност по общите правила, уредена в чл. 82 ЗЗД, съобразно която разпоредба отговорността е обусловена от настъпването на вреда, която да е в причинна връзка с неизпълнението. Договорната отговорност за обезщетяване на вредите от неизпълнението е ограничена до преките и предвидими вреди и обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза. К. правният спор, съдът е приел, че в случая ищцата не търси вреди от неизпълнение на споразумението и изразяващи се в размера на пазарната стойност на имотите, които дружеството е следвало да й прехвърли, а за вреди, които тя е претърпяла от неизпълнение на поето от нея задължение по сключен със свидетеля И. на 10.12.2010 г. предварителен договор за продажба на осемте недвижими имота, предмет и на процесното споразумение, които вреди тя определя като обезщетение за пропуснати ползи от неполучаване на продажната цена по предварителния договор в размер на 229 980 евро и претърпяна загуба, изразяваща се в заплатено от нея обезщетение за неизпълнен договор в размер на 10 000 евро, чиято действителност, предвид оспорването му от ответниците като документ, съставен с оглед процеса, тя не е доказала, поради което са недоказани и твърдените от нея вреди. В тази връзка е приел, че посочената в предварителния договор продажна цена на имотите не е достатъчно основание да се приеме за доказано условието за увеличаване имуществото й като кредитор, респ. да се приеме за доказана претендираната от нея вреда под формата на пропусната полза, като твърдението й, че дори и без да е сключила предварителен договор, за нея пак са налице вреди от неизпълнение на споразумението, съдът е приел за неоснователно, тъй като то би било приложимо при предявен от нея иск на друго основание, но не и при заявеното в исковата молба, че претърпените от нея вреди са от развалянето на посочения предварителен договор вследствие неговото неизпълнение. Съдът е приел за неоснователна и претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за вреди под формата на претърпяна загуба в размер на 10 000 евро от неизпълнение на предварителния договор, тъй като претърпените загуби представляват реалните, ефективни вреди, изразяващи се в намаляване на актива на имуществото на кредитора, а по делото ищцата не е доказала такова намаляване на имуществото си вследствие неизпълнение на предварителния договор от нейна страна.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулираният от касаторката първи правен въпрос : трети лица ли са по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, лицата, които не са правоприемници на страните по договора и не черпят права от същите и може ли договорът и неговата дата да им се противопостави, е обуславящ за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с цитираната и представена задължителна съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като трети лица съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК са само тези, неучастващи в съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите на документа и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, каквито в случая се явяват ответниците и спрямо които важи изискването за достоверност на датата на частния документ, тъй като съгласно тази законова норма са защитими правата на всички лица, чиито интереси се увреждат в резултат на използване на документа, което е налице в настоящия случай, защото претенцията на ищцата спрямо ответниците черпи своето основание от този оспорен предварителен договор, както е приел въззивният съд в обжалваното решение. Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория правен въпрос, свързан с разпределяне на доказателствената тежест при разкриване на пълна симулация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като такъв въпрос не е бил предмет на разглеждане, а по отношение на този частен документ, предвид оспорването му от ответниците, съдът е приел, че страната, която го е представила/ищцата/ не е доказала истинността му, което е в съответствие със закона/чл. 193, ал. 3, пр. 2 ГПК/ и утвърдената съдебна практика. В тази връзка представената съдебна практика се явява неотносима по конкретния правен спор. Поставеният процесуалноправен въпрос/4/ относно това, следва ли съдът да обсъди всички доводи, направени в жалбата и може ли по направените във въззивната жалба оплаквания да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, както и следва ли да обсъди всяко едно от доказателствата, събрани по делото поотделно и в тяхната съвкупност, е обуславящ изхода на делото, но и той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касаторката, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като съгласно задължителната съдебна практика и разрешенията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с въззивното производство, съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Въззивният съд, след като са изчерпани контролните му функции (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Когато решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства, както и поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд при условията на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Освен това съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, препращайки по реда на чл. 272 ГПК и към мотивите на първата инстанция, че ищцата не е доказала претърпени действителни вреди при условията на чл. 23 ЗЗД, поради което е отхвърлил предявените искове от ищцата срещу ответниците за заплащане на сумата 175 000 евро, представляваща част от общо дължимата й сума от 239 800 евро, представляваща обезщетение за причинените й вреди, вследствие на неизпълнение на чл. 3 от споразумение, сключено между страните на 25.10.2010 г. Останалите правни въпроси/№ 3, 5, 6, 7 и 8/, така както са формулирани, не се явяват обуславящи за изхода на делото, а по-скоро имат теоретичен характер, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение следва да се подчертае, че в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция проверява поставен ли е правен въпрос, който е обуславящ за изхода на делото и по който е налице някой от критериите за селекция по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка поставените въпроси не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е да даде отговор на правни въпроси, а не да извършва собствена преценка на фактите по делото. Във връзка с това твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 21.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 300/2016 г. на Апелативен съд – Б., ГО, по касационна жалба вх. № 11725 от 14.11.2016 г. на К. А. А. от [населено място], [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: