О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
С., 08.12.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
търг. дело № 5009/2016 год.
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. К. А. от [населено място], срещу определение № 216 от 18.07.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2674/2016 г. по описа на ВКС, I г.о. С това определение е оставена без разглеждане частна касационна жалба срещу определение № 18475 от 02.10.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 11048/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 03.06.2015 г., постановено по гр.д. № 18927/2015 г. на Софийски районен съд за връщане на искова молба в частта й, с която е предявен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД във вр. с чл. 212 ЗЗД и производството по делото е прекратено.
С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че според разпоредбите на чл. 68 и чл. 69 ГПК размерът на цената на иска по искове за собственост и други вещни права върху имот се определя от данъчната оценка на имота, а ако по делото няма такава, то това е пазарната цена на вещното право. Поддържа се, че приложение намира разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 във вр. с т. 2 ГПК и цената на иска в случая следва да се определи според данъчната оценка на недвижимия имот, предмет на договора, чието разваляне се претендира с исковата молба.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С искова молба от 26.05.2016 г. А. К. А. е предявила против М. Р. М. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД във вр. с чл. 212 от ЗЗД за развалянето на договор, с който ищцата е прехвърлила възмездно в полза на ответницата собствената си 1/6 ид.ч. от наследството, оставено й от К. М. А. срещу продажна цена от 5000 лева. С разпореждане от 03.06.2015 г. първоинстанционният съд е приел искът за недопустим по съображения, че договорът за наследство има за предмет имуществена съвкупност и не попада в приложното поле на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. С определение № 18475/02.10.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 11048/2016 г. на Софийски градски съд, частната жалба срещу първоинстанционното определение е оставена без уважение. По частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд, Върховния касационен съд е постановил и обжалваното понастоящем определение, с което е приел същата за процесуално недопустима, като насочена срещу определение на въззивния съд, постановено по дело с цена на иска под 5000 лева съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 4 ГПК.
За да постанови този резултат, съставът на първо г.о. е приел, че при искове за разваляне на договор, какъвто е предявеният, приложение намира разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, според която разпоредба цената на иска следва да се опреди според стойността на съответния договор. Като е съобразил, че насрещната дължима по договора цена е в размер на 5000 лева, съставът на ВКС е приел, че именно това е размерът на предявения иск, поради което е извел и крайния си извод за недопустимост на частната касационна жалба съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК.
Определението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор цената на иска се определя според стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот, цената на иска се определя по правилото на т. 2 – според размера на данъчната оценка или на пазарната цена на вещното право. Договорът за продажба на наследство има за предмет имуществена съвкупност, която може да включва освен права, също и задължения и фактически отношения, които са били притежание на наследодателя към момента на откриване на наследството. Тъй като не отделен имуществен обект, а имуществената съвкупност се прехвърля на приобретателя по този договор, то неговата цена не може да бъде определена съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, както се иска от частния жалбоподател, тъй като активите и пасивите, които съставляват наследствената маса, не могат да бъдат предмет на данъчна или пазарна оценка по смисъла на тази разпоредба. Ето защо, когато с предявената искова молба се претендира развалянето на договор за продажба на наследство, искът има за цена размера на продажната цена по този договор, както правилно е приел и съставът на първо г.о. на Върховния касационен съд. В случая насрещното вземане на ищцата е в размер на 5000 лева, която сума е под очертания с разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 4 ГПК минимален праг за касационно обжалване по граждански дела. Частната касационна жалба като процесуално недопустима правилно е оставена без разглеждане, поради което определението на Върховния касационен съд, I г.о. следва да бъде потвърдено.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 216 от 18.07.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2674/2016 г. по описа на ВКС, I г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: