9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
С., 03.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 60214/2016год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], ЕИК[ЕИК], подадена чрез адв. И. П., срещу въззивно решение № 711 от 17.05.2016г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 505/2016г., с което е потвърдено решение № 408/21.12.14г., постановено по гр.д.№ 606/15г. по описа на Районен съд – Карлово,1-ви гр.с. и [община] е осъдена да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул.”10-та” №30, представлявано от управителя И. Н. Т., сумата от 1000 (хиляда)лв.разноски пред въззивната инстанция.
С потвърденото първоинстанционно решение e признато за установено в производство по чл.422 ГПК, че на осн.чл.124,ал.1 от ГПК във вр. с чл.286 от ТЗ,чл.258 и сл.от ЗЗД и чл.79,ал.1 и чл.86 от ЗЗД [община] дължи на „Итали-Т.” следните суми: 1. Сумата от 21 496.50лв.- главница, представляваща стойността на незаплатени суми по данъчни фактури за приготвена и доставена храна, от която: – 8413.62лв. неизплатена сума за приготвена и доставена храна, за която е издадена фактура № [ЕГН] от 31.05.2013г.; – 6858.48лв. неизплатена сума за приготвена и доставена храна, за която е издадена фактура № [ЕГН] от 17.06.2013г. и 6224.40лв. неизплатена сума за приготвена и доставена храна, за която е издадена фактура № [ЕГН] от 04.07.2013г.; 2. Сумата от 3502.73лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата, следваща падежа на плащане по всяка една от фактурите до 04.05.2015г. включително, както следва: – сумата от 1430.97лв., представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 8413.62лв. – задължение по фактура № [ЕГН] от 31.05.2013г., за периода от 01.09.2013г. до 04.05.2015г.; сумата от 1134.03лв., представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 6858.48лв. задължение по фактура № [ЕГН] от 17.06.2013г. за периода 18.09.2013г. до 04.05.2015г. и сумата от 937.73лв., представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 6224.40лв. задължение по фактура № [ЕГН] от 04.07.2013г. за периода от 05.10.2013г. до 04.05.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от 21 496.50лв., считано от датата на подаване на заявление по член 410 от ГПК – 12.05.2015г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед № 207 от 13.05.2015г. за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч.гр.д. № 441/2015г. по описа на Районен съд Карлово.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на въпроса за предпоставките на иска по чл.79 ЗЗД и по-конкретно във връзка с въпроса: „Изправен ли е кредиторът при установено наличие на разлика в ценообразуването по фактури и сключен между страните договор, извършено едностранно от самия кредитор, и при наличие на установена неизправност на кредитора по облигационно отношение следва ли да бъде уважена неговата претенция?”. Поддържа противоречие на въззивното решение по този въпрос с разрешението, дадено с постановените от ВКС решения по реда на ГПК/отм/ – р. № 109 от 27.07.2004г. на ВКС по гр. д. № 1425/2003 г., II г. о., търговска колегия, и р. № 179 от 28.05.2004г. на ВКС по гр. д. 1466/2003 г., II г. о., в които е прието, че искът по чл. 79 ЗЗД може да бъде приет за основателен само, ако кредиторът е изправен и изпълнението на неговите задължения се намира в пряка зависимост с уважаването на предявеният иск, както и, че под изпълнение следва да се има предвид всички негови форми, включително и качественото изпълнение, съобразно поръчаното и съобразно сроковете. За да обоснове доводът си за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.2 ГПК, касаторът сочи, че „в настоящия случай въпреки направените възражения в първоинстанционното производство неправилно се приема от съда, че е налице изправност на кредитора и всички тези неща са останали без коментар във въззивното решение, като пропускът е довел до неправилни изводи, които противоречат на основни правила в облигационното право”.
Релевира се и довод, че е налице и основанието на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса „При наличие на сключен договор по реда на ЗОП – открита процедура – в който се съдържа клауза, която определя точната цена на храноден, допустимо ли е изпълнителя да калкулира цена различна от договорената в издадените от него фактури и нарушение ли е това на нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП? Възможно ли е едностранно изменение на договор за обществена поръчка извършено от изпълнителя, касаещо издаване на фактури на цена, различна от уговорената между страните, без наличие на сключен анекс или каквото и да било друго допълнително договаряне между страните?“. Позовава се на Решение № 162 от 28.01.2013 г. по търг. д. № 453/2012 г. на Върховен касационен съд, в което е дадено правно разрешение по въпроса „Нищожен ли е договорът за цесия по чл.99, ал.1 ЗЗД, ако се прехвърля вземане, възникнало по договор за обществена поръчка, с оглед на разпоредбата на чл.43 ЗОП, според която страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят?”
Поддържа се в изложението, че основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице и във връзка с процесуалноправния въпрос :” При наличие на основание за прилагане на предпоставките по чл. 272 ГПК длъжна ли е въззивната инстанция да излага изобщо собствени мотиви по съществото на спора и препращането към мотивите на първата инстанция само формално ли е, или въззивната инстанция следва да изложи мотиви при преценката на доказателствата и направените от първата инстанция изводи?” Според касатора, въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в Решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009г. на Върховен касационен съд, Гражданска колегия, IV г. о., и Решение № 136 от 02.10.2014 г. по търг. д. № 4309/2013 г. на Върховен касационен съд, І т.о., в които е прието, че излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК и мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден самостоятелен отговор.
На последно място в изложението си касаторът сочи наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК и във връзка с въпросите :” При наличие на влязло в сила решение между същите страни и произтичащо от едно и също облигационно правоотношение възможно ли е различно прилагане на нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП?” и „Приложима ли е нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП (отм.) в случай, че ценообразуването е направено над уговореното в договора и е налице искане за намаляване на претендираната главница и лихва за забава, за което са събрани и необходимите доказателства?” За да обоснове наличието на това основание посочва, че между същите страни освен настоящето производство са били образувани още няколко граждански дела, които се различават единствено в дължимите суми и периоди от време, а във всяко едно тях е направено възражение за приложение на чл. 43 от ЗОП и в условия на евентуалност е релевирано искане да се редуцира дължимата сума, съобразно правилата на договора и съдържащите се в него клаузи, касаещи ценообразуването. Едно от тези производства е приключило с влязло в сила решение – решение № 638 от 04.05.2016 г. по в.гр.д. № 565/2016 г по описа на ПОС, с което е прието, че съгласно чл. 43 от ЗОП, в сила от 1 октомври 2004 г., страните по договор за обществена поръчка не могат да го променят или допълват освен в изрично предвидените от закона случаи, както и, че не са налице основания да бъде ангажирана договорната отговорност на възложителя за заплащане на разходи, които са извън предмета на сключения по реда на ЗОП/отм./ договор. В противоречие с това правно разрешение въззивният съд в настоящия случай изобщо не е отговорил на своевременно направените възражения за приложение на чл.43 от ЗОП.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор, чрез адв. Н. Г., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени, въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че с договор №212/ 09.11.2012г., [община] е възложила, а ищецът [фирма] е приел да приготвя храна за патронираните лица в Домашен социален патронаж в [населено място] и малките населени места на Общината – до 350 патронирани лица на ден. В договора е било уговорено между страните количеството на приготвената храна да е по предварителна заявка от страна на възложителя, направена по телефон или факс, както и да се получава от упълномощени длъжностни лица на възложителя от изпълнителя от кухненската база срещу разписка; готовата храна да се придружава от сертификат за количество, качество, произход и срок на годност; в чл.3 и чл.4 от договора – размер и начин на плащане на възнаграждението, като било постигнато съгласие цената на готовата храна да е на обща стойност 2,57 лв. с ДДС на храноден за порция; възложителят да заплаща договорената цена въз основа на издадена от изпълнителя фактура, чрез банков превод по сметка на изпълнителя в срок до 90 дни от датата на фактурирането, което пък следвало да се извършва до 5-то число на всеки календарен месец, следващ месеца по изпълнение на заявката и действителния брой на ястията, приготвени за патронираните лица за месеца. По делото ищецът е представил издадени от него едностранно подписани фактури: № 709 от 31.05.2013г.на стойност 8413.62лв., № 711 от 17.06.2013г.на стойност 6858.48лв.и фактура № 719 от 04.07.2013г. на стойност 6224.40лв., всички с начислен ДДС, за извършените от него приготвяне и доставка на храна за Домашен социален патронаж, за периода 16.05.2013г. – 31.05.2013г. по първата фактура, за периода 03.06.13г. – 14.06.13г. по втората фактура и 17.06.13г.– 28.06.2013г. по третата фактура, а като получател по трите фактури е посочена [община]. Всяка от фактурите е придружена с калкулационна ведомост, изготвена от ищеца, за заявеното количество и вид храна за съответната дата с посочена стойност. Освен това ищецът е представил и извлечения от дневник, в който е отразено получаването на заявената храна от съответния социален работник при ответника, а от ответника са били изискани и същият е представил намиращите се при него сертификати за качество на храната, издавани от [фирма] за процесните периоди. С покана №92-00-161/01.04.2015г. при [община], ищецът е поканил ответника да му заплати доброволно в едноседмичен срок, считано от 01.04.2015г., дължимите суми по 13 броя фактури, издадени въз основа на договора от 09.11.2012 г., включително и процесните. Въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение вещото лице по извършената ССЕ, съдът е приел за установено и това, че и трите процесни фактури са осчетоводени в счетоводствата на страните; стоките, предмет на същите, са заприходени в счетоводството на [община]; фактурите са включени в регистрите на [община] и в дневника за продажбите на ищцовото дружество и тъй като [община] не е данъчнозадължено лице по смисъла на ЗДДС, последната не е ползвала данъчен кредит; липсват счетоводни данни и при двете страни за извършени плащания по фактурите от страна на [община]; дължимата главница е в размер на 8413,62лв. по фактура № 709/31.05.2013г., в размер на 6858,48лв. по фактура № 711/17.06.13г. и в размер на 6224.40лв. по ф-ра № 719/04.07.13г., а размерът на лихвата за забава, считано от уговорения от страните падеж на задължението – 90 дни от датата на издаване на фактурите до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 04.05.2015г. е в размер на 1433,31лв. по отношение на главницата от 8413,62лв.; в размер на 1134,04лв. по отношение на главницата от 6858,48лв. и 1001,46 лв. по отношение на главницата от 6224.40лв. Съдът е кредитирал и показанията на разпитания от първоинстанционния съд свидетел – работил като социален работник в Домашен социален патронаж в [населено място] в периода 2008-2014г., и е приел за установено, че по това време ищецът [фирма] приготвял храната за партонираните лица; заявките подавали социалните работници в предходния ден и уточнявали менюто с изпълнителя, а после приемали храната; не е имало проблеми със закъснели доставки и сертификат за качеството на храната винаги получавали заедно с бройката.
Въз основа на така приетото за установено въззивната инстанция обосновала правен извод за основателност на предявения иск по чл.266,ал.1 ЗЗД за заплащане на дължимото възнаграждение по договора за изработка за приета работа. Счел е, че ищецът [фирма] е изпълнявал точно задълженията си по договора, като е приготвял храната за партонираните лица, а служители на ответната община са подавали ежедневно заявките за храната и приемали същата без каквито и да било възражения по изпълнението; че процесните фактури са осчетоводени от [община], като задълженията по тях не са платени; че счетоводните записвания съставляват признание на задълженията по основание и размер, а ответникът не е твърдял нито представил доказателства да е заплатил процесните задължения. Счел е за основателен и иска за установяване на дължимостта и на мораторни лихви за забава на изпълнението, за претендирания от ищеца период на забавата – 90 дни от датата на издаване на фактурите до датата на заявлението по чл.410 ГПК, в размерите,установени на база заключението на вещото лице. Приел е и това, че сумата по главницата е дължима ведно със законната лихва от деня на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая първият поставен въпрос: „Изправен ли е кредиторът при установено наличие на разлика в ценообразуването по фактури и сключен между страните договор, извършено едностранно от самия кредитор, и при наличие на установена неизправност на кредитора по облигационно отношение следва ли да бъде уважена неговата претенция?” – не представлява значимия за спора въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК, обусловил правните изводи на въззивния съд по настоящото дело. Това е така, тъй като съдът, анализирайки събраните по делото доказателства е приел, че [фирма] е изпълнявал точно задълженията си по договора. Въззивният съд е изложил аргументи защо счита за неоснователни възраженията на ответната Община, че ищецът е неизправна страна. В случая, поставеният въпрос, визиращ неизправност на кредитора поради това, че е налице разлика в ценообразуването по фактури и сключен между страните договор, извършено едностранно от самия кредитор, не е относим за формирането на решаващата воля на съда, доколкото последният видно от мотивите на решението не е направил такива констатации и не е обсъждал възраженията на ответната Община в тази насока.
Поставените от касатора въпроси : „При наличие на сключен договор по реда на ЗОП – открита процедура – в който се съдържа клауза, която определя точната цена на храноден, допустимо ли е изпълнителя да калкулира цена различна от договорената в издадените от него фактури и нарушение ли е това на нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП? Възможно ли е едностранно изменение на договор за обществена поръчка извършено от изпълнителя, касаещо издаване на фактури на цена, различна от уговорената между страните, без наличие на сключен анекс или каквото и да било друго допълнително договаряне между страните?“; ” При наличие на влязло в сила решение между същите страни и произтичащо от едно и също облигационно правоотношение възможно ли е различно прилагане на нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП?” и „Приложима ли е нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП (отм.) в случай, че ценообразуването е направено над уговореното в договора и е налице искане за намаляване на претендираната главница и лихва за забава, за което са събрани и необходимите доказателства?” по аналогични съображения също не са общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл по такива въпроси и същите не са обуславящи решаващите му изводи. Съдът не е изследвал въпросите приложима ли е нормата на чл. 43, ал. 1 от ЗОП, има ли извършено калкулиране на цена различна от договорената без наличие на сключен анекс или каквото и да било друго допълнително договаряне между страните, не е констатирал наличието на доказателства за наличие на влязъл в сила съдебен акт по друг спор между същите страни, нито за наличие на своевременно заявено искане за намаляване на претендираната главница и лихва за забава. В този смисъл не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по тези въпроси.
ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения от касатора процесуалноправен въпрос: „При наличие на основание за прилагане на предпоставките по чл. 272 ГПК длъжна ли е въззивната инстанция да излага изобщо собствени мотиви по съществото на спора и препращането към мотивите на първата инстанция само формално ли е, или въззивната инстанция следва да изложи мотиви при преценката на доказателствата и направените от първата инстанция изводи?” Така поставен въпросът на касатора касае процесуални задължения на съда, несъблюдаването на които би довело до неправилност и необоснованост на решението. По същество доводите му в тази връзка съставляват касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касатора смисъл. Въпреки това следва да се посочи, че решението не е в противоречие , а е съобразено с правните разрешения, дадени с приложената съдебна практика. Въззивният съд при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, достигнал е до свое собствено решение по отношение на исковете като е извършвал в същата последователност действията, които е извършил и първоинстанционният съд, изготвил е собствени мотиви, като констатирайки пълното съвпадение на фактическите си и правни изводи с тези на първата инстанция е потвърдил обжалваното пред него решение. Преценка дали направените от него фактически и правни изводи по съществото на спора са правилни и обосновани настоящата инстанция може да извърши само ако касационното обжалване бъде допуснато, основания за което в случая не са налице.
Съобразно изхода на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени разноски в размер 1000лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 711 от 17.05.2016г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 505/2016г.
ОСЪЖДА [община], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул.”10-та” №30, представлявано от управителя И. Н. Т., сумата от 1000 (хиляда)лв. разноски, сторени пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: