О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 236
С., 29.06. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2367/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез адв. И. В.-П., преупълномощена от назначения на жалбоподателя особен представител адв. Т. Г., срещу определение №3488 от 18.10.2016г., постановено по ч.гр.д.
№ 4718/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение/разпореждане от 29.08.2016г., постановено по гр. д. № 16352/2015г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по гр. д. № 16352/2015г. и е върната исковата молба на Е. Д. М..
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят счита, че е нарушено правото му на справедлив съдебен процес, гарантирано от ЕКПЧОС. В тази връзка обосновава, че въззивният съд не е обсъдил доводите му относно приложението на чл. 13 от Конвенцията и съотношението между нормите на вътрешното и международното право, относими към конкретния случай, както и не уважил искането му за провеждане на открито съдебно заседание по делото с оглед гарантиране на принципа на непосредственост. Искането е за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за администриране на подадената искова молба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ „Правните норми на европейското право, ратифицирани от Република България, дерогират ли правните норми на националното законодателство? Длъжен ли е българският съд да ги приложи с предимство ?“; 2./ „Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да освобождават някого от гражданска отговорност, без да е разгледано делото и без да са събрани необходимите доказателства за наличие, съответно липса на функционален имунитет?“; 3./ „Допустимо ли е с мотива за прилагане на понятието „функционален имунитет“ да се нарушава чл. 6, ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз, и да се лишава ищецът от правото му на публичен съдебен процес и на ефективни средства за защита пред съд?“.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да потвърди обжалваното пред него определение за връщане на предявената искова молба и прекратяване на съдебното производство, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от действията на ответника – Р. Т. С., извършени в изпълнение на служебните й задължения като прокурор от Специализирана прокуратура . Позовал се е на разпоредбата на чл. 132 от Конституцията, предвиждаща, че при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Констатирал е, че в конкретния случай няма твърдения и данни ответникът да е привлечен към наказателна отговорност за служебни действия. Съобразявайки цитираната разпоредба е обосновал извод за липса на надлежна пасивна процесуална легитимация на ответника по предявения иск за ангажиране на деликтната му отговорност, във връзка с осъществяване на служебната му дейност, обуславяща недопустимост на иска. Във връзка с доводите на жалбоподателя за приоритетно приложение на нормите на ЕКПЧОС пред нормите на вътрешното право, съдът е посочил, че Конвенцията има директно приложение, но нормите й не са с по-висок ранг от Конституцията на Република България и не обосновават нейното неприлагане.
При тези съждения въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Поставените от жалбоподателя първи и трети въпрос са свързани помежду си, доколкото първият е формулиран общотеоретично, а третият представлява негова конкретизация, което налага съвместното им разглеждане. Същите не са от значение за изхода по конкретното делото и не са обусловили решаващите изводи на съда за недопустимост на производството, поради което не представляват общо основание за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /т.1 ТР№1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване във връзка с тези въпроси.
По отношение на втория въпрос – допустимо ли е съдът да освобождава някого от гражданска отговорност без да е разгледал делото по същество и правните норми за функционалния имунитет относими ли са към допустимостта на иска, съдът в обжалваното определение се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, според която се приема, че задължението на съда да следи за надлежното извършване от страните на дължимите процесуални действия в гражданския процес намира обща уредба в разпоредбите на чл. 7 ГПК и чл.130 ГПК. Въпросът за допустимостта на производството е разрешен от въззивния съд в съответствие с разрешението в посочената от въззивния съд задължителна практика, която е изразена и в определение от 24.09.2010 г. по ч.гр.д. № 416 /2010 г., ІІІ г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК, с което е прието, че само когато преценката за допустимост на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК преди това. Въпросите са разрешени и в съответствие с константната практика на ВКС /напр. – определение от 02.12.09г. по ч.гр.д. № 634/2009г., I. г.о. и др., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК/ С последната еднозначно се приема, че функционалният имунитет по чл.132, ал.1 ат Конституцията на РБ е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, когато е насочен срещу лице, което се ползва с такъв имунитет, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Приема се също, че се касае за отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно и ако тя е налице, съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между тях правен спор материално право, преценката за допустимостта на иска в хипотезата на липса на процесуална легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца в исковата му молба. При проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК с решение от 06.06.2011 г. по гр. д. № 47/2010 г. на ВКС, III г.о. Софийският апелативен съд е постановил атакувания съдебен акт при точно прилагане на разпоредбата на чл.132 от Конституцията на РБ, съгласно която при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допускано касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана.
За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че доводите на касатора за на рушение на чл.47 от Х. на основните права в Европейския съюз и чл.6, ал.1 от ЕКЗПЧОС за осигуряване на публичен процес и на ефективни правни средства за защита са неоснователни. Тези доводи по същество са неотносими, тъй като поначало цитираните норми предпоставят сезиране на съда с разглеждането на процесуално допустим иск. В случая атакуваното определение е постановено в уреденото от законодателя производство по чл.130 ГПК, имащо за предмет проверката за допустимост на постъпилата в съда искова молба, която проверка се извършва преди размяната на книжа между страните, респ. преди започване на съдебното дирене и само по изключение, ако основанието за недопустимост се констатира след това – на по- късен етап от съдебното производство. Извън това, както се посочи и по-горе, функционалният имунитет на съдиите и съдебните заседатели, уреден от законодателя, се преодолява единствено когато извършеното от магистратите съставлява умишлено престъпление, установено по надлежния ред. За вреди от действия на магистрати като лица, ползващи се с функционален имунитет, отговарят не те, а Държавата, в лицето на държавния орган, към който се числи съответното длъжностно лице. В този смисъл, увредените гражданско-правни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение за вреди, но не пряко от конкретните длъжностни /физически/ лица, а от съответния държавен орган, като при наличие на конкретните предпоставки отговорността се реализира по реда на чл.2 ЗОДОВ, или субсидиарно по общия ред на ЗЗД.
В обобщение не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3488 от 18.10.2016г., постановено по ч.гр.д.№ 4718/2016г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: