9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
С., 16.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 3579/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. П. Т., подадена чрез адв. Ч., адв. К. и адв. М., срещу въззивно решение № 3561 от 03.05.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 13162/2015г. С това решение е потвърдено решение № I-31 от 24.11.2014г., поправено на основание чл. 247, ал.1 ГПК с решение от 10.02.2015г., постановени по гр.д. № 4463 по описа за 2014г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от С. В. К. срещу К. П. Т. иск с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане от 25.11.2011г., обективиран в нот. акт № 98, т. I-А, рег. № 19489, д. № 70/25.11.2011г. на нотариус Р.Б..
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, евентуално неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
Касаторът навежда довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд въвел нови недоказани основания за разваляне на договора, които не били предмет на въззивната жалба, като същевременно не се произнесъл по релевираните в жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като представя съдебна практика, във връзка с приложението на чл. 269 от ГПК / решение № 255 от 11.07.2011г. по гр. д. № 587/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 98 от 21.03.2011г. по гр. д. № 952/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 227 от 20.04.2010г. по гр. д. № 917/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 960 от 07.01.2010г. по гр. д. № 4551/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 290 от 22.06.2010г. по гр. д. № 759/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 361 от 26.05.2010г. по гр. д. № 1471/2009г. на ВКС, IV г.о./, на чл. 87, ал.3, вр. с чл. 95 от ЗЗД / решение № 853 от 11.10.1999г. по гр. д. № 159/1999г. на ВКС, II г.о. и решение № 749 от 28.09.2001г. по гр. д. № 130/2001г. на ВКС, II г.о., които не представляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК/ на чл. 96 ЗЗД /определение № 467 от 20.07.2010г. по т. д. № 445/2009г. на ВКС, II т.о./, на чл. 235, ал.2 ГПК, вр. с чл. 87, ал.3 ЗЗД / решение № 26 от 06.02.2009г. по гр. д. № 5524/2007г. на ВКС, II г.о./ и на чл. 87, ал. 3 ЗЗД /Постановление № 3 от 29.III.1973 г. на Пленума на ВС и решение № 269 от 08.05.2009г. по гр. д. № 168/2008г. на ВКС, II г.о./ Твърди, че е налице противоречива практика на районни и окръжни съдилища, които са отдали различно доказателствено значение на годните доказателства и доказателствени средства по аналогични дела по искове с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД и при наличие на забава на кредитора по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, като в едни случаи исковете били уважени, а в други отхвърлени. В тази връзка се позовава на решение № 118 от 18.03.2016г. на ОС-Велико Търново по в. гр. д. № 1182/2015г., решение № 27 от 18.02.2015г. на ОС-Велико Търново по гр. д. № 1042/2014г., решение № 173 от 19.02.2013г. на РС-Велико Търново по гр. д. № 2040/2012г., решение от 29.06.2012г. на СРС по гр. д. № 24964/2011г., решение № 1924 от 12.12.2015г. на ОС- Пловдив по гр. д. № 3421/2014г., решение № 1270 от 26.02.2014г. на СГС по гр. д. № 5023/2009г., решение от 28.06.2013г. на РС-Видин по гр. д. № 2640/2012г., решение № 455 от 30.10.2012г. на ОС-Плевен по в. гр. д. № 657/2012г., решение от 21.01.2011г. на ОС-Стара Загора по гр. д. № 1077/2010г. и решение № 234 от 28.07.2010г. на ОС-Бургас по гр. д. № 368/2009г. Поддържа, че доколкото няма конкретна практика на ВКС, с която да е даден ясен отговор на въпроса дали прехвърлителят по договор за издръжка и гледане, след като е изпаднал в забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД, има право да иска разваляне на договора, то е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и отмяната на въззивното решение ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че е налице необходимост от тълкуване на разпоредбите на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, вр. с чл. 95 от ЗЗД и тяхното приложение при договора за издръжка и гледане. Формулира следните въпроси, за които поддържа основанията по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК: 1./В. съд при действието на чл. 269, изр. 2 ГПК разполага ли с правомощието, без да е надлежно сезиран да излага допълнителни аргументи по неразгледани от първоинстанционния съд въпроси, респективно да излага допълнителни аргументи по въпроси, които не са били разгледани и доказани в производството при първоинстанционния съд, като например становището в мотивите му /неподкрепено с никакви доказателства/, че след установяване на онкологичното заболяване, ответникът и третите лица не били полагали грижи за ищцата?, 2./ „При наличието на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, разполага ли въззивният съд с правомощието по своя инициатива да поправя грешките, включително и мотивите на първоинстанционния съд или правомощието на въззивния е да се произнася по правилността на решението на първоинстанционния съд само въз основа на въведените с жалбата оплаквания?, 3./ „Надхвърлянето на правомощията на въззивния съд по чл. 269, изр. 2 от ГПК представлява ли основание за касиране на решението?“ /въпроси привързани към основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК/, 4./ „Забавата на кредитора-прехвърлител по договора за издръжка и гледане по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, изразяваща се в неуведомяване на приобретателя и третите лица за констатираното онкологично заболяване, дава ли основания на същия да развали този договор, поради неполагане на грижи за това заболяване, след като не е уведомил приобретателя и третите лица за същото онкологично заболяване?, 5./ „След като не е уведомила приобретателя и третите лица за констатираното към месец октомври 2013г. онкологично заболяване, ищцата поставила ли се е в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, поради това че не е дала необходимото съдействие – не е уведомила длъжника и третите лица?, 6./ „Ищецът, който е кредитор-прехвърлител може ли да развали договора за издръжка и гледане по реда на чл. 87, ал.3 ЗЗД, след като сам се е поставил в забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД и в този случай не е налице неизпълнение на задължението на длъжника-приобретател, „поради причина, за която той отговаря“ по смисъла на чл. 87, ал.1 ЗЗД?“, 7./ „Може ли да се развали договор за издръжка и гледане от кредитора-прехвърлител, след като същият е изпаднал в забава, не е уведомил приобретателя за констатираното онкологично заболяване, като същевременно не е дал подходящ срок за изпълнение с изпращане на писмено предупреждение, в което да посочи, че след изтичането на срока ще предяви иск за разваляне на договора по смисъла на чл. 87, ал. 3 ЗЗД? , 8./ „Разполага ли ищецът – прехвърлител с правомощието да развали алеаторния договор за издръжка и гледане на основание чл. 87, ал.3 ЗЗД, без да е бил установен предварително основният спорен предмет по делото, а именно обемът на дължимата грижа и издръжка, както и без да е доказал неизпълнението на този договор по реда на пълното главно доказване?, /въпроси свързани с основанията по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК/, 9/. Неправилната преценка на доказателствата по делото, както и на правно-релевантните за спора юридически факти и тяхното подвеждане под хипотезата на чл. 87, ал.1 и ал. 3 ЗЗД при постановяване на решението представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на разпоредбата на чл. 235, ал.2 ГПК, според която съдът трябва да основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона? и 10./“ Необосновано ли е обжалваното решение, поради факта, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че кредиторът – ищец не е довел до знанието на ответника и третите лица констатираното през месец октомври 2013г. онкологично заболяване?“ /чл. 280, ал.1, т.1 – 2 ГПК/.
Ответната страна С. В. К. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск с правно основание чл.87, ал. 3 ЗЗД . За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено, че на 25.11.2011г. между страните е сключен договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, по силата на който ищцата е следвало да прехвърли собствеността върху процесния недвижим имот, а ответникът-приобретател е поел задължението за осигуряване на гледане и издръжка на прехвърлителя, докато е жив. Доколкото в договора за издръжка и гледане липсвало детайлно уточнение на дължимата от ответника престация, въззивният съд приел, тълкувайки волята на страните, с оглед липсата на уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, че се дължи цялата необходима издръжка и необходими грижи, която включва храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя /без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си/, както и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда. В. съд при анализ на ангажираните свидетелски показания е приел, че показанията на свидетелите Г. Т. – брат на ответника и Г. Т. – снаха на ответника, следвало да бъдат само частично кредитирани, поради наличие на противоречия както между тях, така и с останалите доказателства по делото. За достоверно приел твърдението им, че уговорката с ищцата е била ответникът, чрез тях, да изпълнява задължението по осигуряване на издръжка и гледане, тъй като те са асистенти в Техническия университет – [населено място], живеят под наем в общежитие на университета, и за да могат да ползват общежитие, е следвало да не притежават друго жилище в [населено място], което наложило участието като страна по договора на ответника вместо тях. Приел е също за достоверно, че след сключване на договора през ноември 2011 г. свидетелката Т. е посещавала жилището на ищцата в[жк], като готвила, почиствала същото и перяла дрехите й, посещавала заедно с нея болница „Пирогов”, както и кабинета на ортопед на [улица], а съпругът й – св. Т., поправял уредите, отстранявал ВИК и други повреди в дома на ищцата. Не са кредитирани показанията й в частта, с която твърдяла, че ответникът също полагал грижи за ищцата – приготвял й зимнина, през летния сезон получавала от него пресни плодове и зеленчуци, но единствено тя и съпругът й предоставяли средства за издръжката й, тъй като закупуването на дърва за огрев и месо предполагало отделянето на немалка парична сума. За логични и безпротиворечиви въззивният съд приел показанията на св. В., според които през 2013г. здравословното състояние на ищцата се влошило и тя се притеснявала кой ще я обслужва и ще грижи за битовите й нужди. Тези твърдения се подкрепяли от представения по делото медицински документ, издаден от специализирана болница по онкология на 17.10.2013г., установяващ, че ищцата е диагностицирана със злокачествено заболяване на черния дроб и от епикриза от МБАЛ „ С.“, според която ищцата е приета в клиниката по онкология в периода 26-28.11.2013г. В. съд счел за недостоверни показанията на св. Т., че тя и съпругът й се грижели за ищцата в периода от 30.09.2013г. до 27.01.2014г., тъй като ако действително са посещавали същата е нямало как да не забележат влошаването на здравословното й състояние. За неоснователно е прието възражението на ответника, че след като ищцата не е уведомила него и третите лица за онкологичното си заболяване те не могат да бъдат задължени да полагат грижи във връзка с него. Обосновал е, че същността на сключения договор предполагал длъжниците да търпят последиците на физическите и психически прояви, които могат да се проявят във времето у отчуждителя и ако същите са полагали постоянни грижи за него то е следвало да забележат влошаването на здравословното му състояние и да се приспособят към нововъзникналите му потребности. Приел е, съобразявайки показанията на свидетелите на ответната страна, че ответникът, чрез своя брат и снаха, са престирали от време на време грижи, които били непълни и непостоянни и не могли да осигурят спокойното и нормално съществуване на ищцата, поради което неизпълнението на договора не е незначително и предявеният иск за разваляне на същия е основателен. Във връзка с възражението на ответника за липса на покана по смисъла на чл. 87, ал.3 ГПК е посочил, че исковата молба по своята същност представлява писмено предупреждение и доколкото в хода на процеса ответникът не е предложил изпълнение, то са налице изискванията за разваляне на договора.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
На първо място, съобразно разрешението дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, свързано със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения и предвид оплакванията на касатора, следва да бъде извършена проверка за допустимостта на въззивното решение. Съобразно възприетото тълкуване относно същността на въззивното производство в ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, негова непосредствена цел е повторното разрешаване на материалноправния спор и дейността му е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Изложените съображения, че съдът е излязъл извън предмета на спора, като въвел нови недоказани основания за разваляне на договора, които не били предмет на въззивната жалба, са необосновани и не отговарят на данните по делото. По същество тези доводи изразяват несъгласието на касатора с крайните изводи на съда, основани на анализ на събраните в първата инстанция доказателства и са привързани към оплакванията му за неправилност на съдебния акт. В. съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е изложил собствени мотиви за основателността на предявения иск на заявеното от ищеца основание, като същевременно е обсъдил релевираните във въззивната жалба възражения на ответника. В този смисъл оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователно.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението си същият формулира въпроси, които са привързани към доводите му за материална и процесуална незаконосъобразност на решението. Поставените въпроси под №1-3 се отнасят до правомощията на въззивния съд, които са нормативно регламентирани и отклонението от тях би се отразило на правилността и необосноваността на решението и не могат да бъдат самостоятелна предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Същевременно тези процесуалноправни въпроси не обуславят въззивното решение. В. съд не е постановил, че е допустимо да проверява правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение по невъведени с жалбата оплаквания и невъведени с исковата молба основания за разваляне на договора, нито се е произнесъл фактически по такава. Той е разгледал доводите на ответника (въззивник пред него) като е изпълнил и задължението си да обсъди и доводите на ищцовата страна, изложени в исковата молба. Отхвърлянето на едни доводи и приемането на други доводи по съображения, извлечени от доказателствата по делото, не съставлява нарушение на правилото на чл. 269 ГПК. Не са налице и поддържаните от касатора специфични предпоставки. Както е посочено по-горе в изложението, процесуалните действия на въззивния съд са в съответствие с разясненията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК. Във връзка с въпросите, касаещи правомощията на въззивната инстанция, сочените от касатора решение № 255 от 11.07.2011г. по гр. д. № 587/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 98 от 21.03.2011г. по гр. д. № 952/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 227 от 20.04.2010г. по гр. д. № 917/2009г. на ВКС, IV г.о., IV г.о., решение № 361 от 26.05.2010г. по гр. д. № 1471/2009г. на ВКС, IV г.о., като постановени по различни правни въпроси, са неотносими. Същевременно въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в решение № 960 от 07.01.2010г. по гр. д. № 4551/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 290 от 22.06.2010г. по гр. д. № 759/2009г. на ВКС.
Останалите въпроси под № 4-10 от изложението изразяват несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда и обусловените от тях правни изводи и по същество визират касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Поставени са в контекста на защитната теза на касатора, че ищецът в качеството си на кредитор като не го е уведомил изрично за онкологичното си заболяване е изпаднал в забава и не е оказал съдействие за изпълнение на поетото задължение за издръжка и гледане. В. съд не е достигнал до такива фактически констатации и правни изводи, които да обосновават решаващия му извод по спора. Това е така, защото в случая не се касае за забава на кредитора, която съобразно установената практика на ВКС е налице само когато длъжникът предложи дължимата по договора престация, която кредиторът отказва да я получи или не дава необходимото съдействие. С оглед на това въззивното решение не поставя проблематика във връзка със забава или с липсата на съдействие от страна на кредитор по алеаторен договор. Поради това въпросите не покриват изискването за общо основание по смисъла на чл.288 ГПК и касационно обжалване не следва да се допуска.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че не се установява и наличието на поддържаните допълнителни основания. Представените във връзка с въпросите, свързани със забавата на кредитора да приеме изпълнението на длъжника по договор за издръжка и гледане, решение № 853 от 11.10.1999г. по гр. д. № 159/1999г. на ВКС, II г.о. и решение № 749 от 28.09.2001г. по гр. д. № 130/2001г. на ВКС, II г.о. не представляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не попадат в обхвата на задължителната съдебна практика и определение № 467 от 20.07.2010г. по т. д. № 445/2009г. на ВКС, II т.о, постановеното по реда на чл. 288 ГПК., решение № 26 от 06.02.2009г. по гр. д. № 5524/2007г. на ВКС, II г.о. и решение № 269 от 08.05.2009г. по гр. д. № 168/2008г. на ВКС, II г.о., постановени по реда на чл. 218а, б. „а“ ГПК /отм./ Не са представени доказателства за влизането в сила на останалите представени решения, с които касаторът обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. С тях съдебните състави са се произнесли също по искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай. Разликата в крайния резултат произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Не на последно място основанието по т.2 на чл.280 ГПК не е налице когато по правната проблематика има формирана задължителна съдебна практика и същата е съобразена от съда. Възприетото от въззивния съд по отношение на приложението на чл. 87, ал. 3 ЗЗД е съобразено и с Постановление № 3 от 29.III.1973 г. на Пленума на ВС, с оглед констатациите, че неизпълнената част от договора не е незначителна и че в хода на процеса не е предложено изпълнение. Същевременно касаторът не обосновава и приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3561 от 03.05.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 13162/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: