О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 866
С., 16.12. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр. дело № 3574/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], представлявано от управителя И. С. Л. и действащо чрез процесуалния си представител адв. Роза О. срещу въззивно решение № 863 от 28.04.2016 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 5507/2015 г. в ЧАСТТА, с която след отмяна на решение № 4567 от 23.10.2015 г., постановено по гр.д. № 31/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е отхвърлен до сумата от 17 630 лева предявеният от С. И. Г. и В. И. Г. иск срещу [фирма], за заплащане на обезщетение за периода от прекратяване на договор за наем от 2010 г. до 01.02.2013 г., с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изплащане, е осъдено [фирма] да заплати на ищците обезщетение в размер на 17 630 лева за периода от прекратяване през м. декември 2011г. на договора за наем до 01.02.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Към жалбата е приложено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предявен от С. И. Г. и В. И. Г. против [фирма] за заплащане на сумата от 30 230 лева, представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот –пристройка кафе-аперитив към построената в дворно място от 610 кв. м. двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], за периода от прекратяване през м. декември 2010 г. на договор за наем, сключен на 01.01.2010г. до 01.02.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.08.2013 г. до окончателното й изплащане. За да отмени частично първоинстанционното съдебно решение и да уважи предявения иск до сумата от 17 630 лева, съдът е приел за установено от фактическа страна, че на 14.11.1997г. В. П. Г. е дарила на децата си С. И. Г. и В. И. Г. процесния недвижим имот в [населено място], [улица], като си запазила правото на ползване върху дарения имот безвъзмездно и до края на живота си. На 30.12.2001г. между В. П. Г. и И. С. Л., действащ като представляващ [фирма] е сключен договор за наем на недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица] представляващ ресторант „Т.“ с уговорена наемна цена в размер на 300 лева, платима между 15-то и 20-то число на текущия месец, със срок на договора 10 години, считано от датата на сключването му. Договорът не бил вписан в имотния регистър, но имал достоверна дата от 15.07.2003г., когато нотариус с рег. № 197 на нотариалната камара, с район на действие РС- С., нотариално е удостоверил верността на препис от договора, снет от оригинала му. От представено по делото удостоверение за наследници е установено, че В. П. Г. е починала на 01.08.2007г. и е оставила за свои законни наследници дъщеря си С. И. Г. и сина си В. И. Г.. След смъртта на своята наследодателка последните сключили поредица от договори за наем с ответното дружество за процесния обект – на 01.01.2008г. за наемна цена от 300 лева и срок на договора една година; на 01.01.2009г. срещу месечен наем от 600 лева и срок на договора от една година; на 01.01.2010г. срещу наемна цена от 800 лева и срок на договора – една година от датата на сключването. С оглед представени пред съда покани за доброволно изпълнение, отправени до И. С. Л. в качеството му на представляващ [фирма], за една от които има данни за връчването й чрез лицето М. В. от 05.12.2011г., се установява, че според ищците договорът за наем от 01.01.2010г. е прекратен поради неизпълнението му от страна на наемателя, а договорът от 31.12.2001 г., сключен между наследодателката им и събирателното дружество изтича на 31.12.2011г. Ищците са изразили изричното си нежелание да бъдат в наемни отношения с лицето И. Л. и представляваните от него търговци и ЮЛ, поради което са го поканили да освободи имота, намиращ се в [населено място], на [улица] срок до 31.12.2011г. С нотариална покана връчена на 17.08.2012г. лично на представляващия събирателното дружество И. Л., ищците С. Г. и В. Г. предупреждават Л., че към 10.08.2012г. между страните няма действащ срочен или безсрочен договор за наем и тъй като дружеството продължава да владее процесния недвижим имот, го поканили да напусне имота в едномесечен срок. Въззивният съд установил също, че за изразените с цитираната покана претенции ищците са предявили искове, които са отхвърлени с влязло в сила решение № 1655 от 31.07.2014 г., постановено по в. гр.д. № 988/2014 г. на Софийският апелативен съд, 7 състав и са уважени предявените от [фирма] насрещни искове в размер на 15 052.07 лева за всеки от ответниците по тях, представляващи стойността на извършени ремонти по договор за наем от 30.12.2001г., заедно със законната лихва от 21.05.2012г. и разноските по делото. За да постанови решението си, въззивният съд е обсъдил и събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, както и изслушаното заключение на съдебно-техническа и оценителна експертиза. Според последната, общата пазарна стойност на наема на процесния имот за периода от 01.04.2011 г. до 01.02.2013 г. е в общ размер на 30 230 лева. Вещото лице е посочило, че за периода от 01.04.2011 г. до 01.01.2012г. месечният наем е в размер на 1400 лева или общо 16 296 лева; за периода от 01.01.2013 г. до 01.02.2013 г. по 1400 лева на месец или общо 1 330 лева. Пред първоинстанционния съд са били изслушани и няколко съдебно-технически оценителни експертизи във връзка с направеното от ответното събирателно дружество възражение за прихващане на претендираната сума с вземане за извършени в процесния имот подобрения. Според тази експертиза разликата в цената, която имотът би имал без извършените СМР и която има след извършването им към момента на провеждане на строителната дейност в периода м. ноември 2007 г. до м. февруари 2008 г. е 41 685 лева.
Въз основа на възприетите фактически обстоятелства, въззивният съд е изложил от правна страна съображения по приложението на чл. 9 от ЗЗД, с оглед които е приел, че страните по двустранен договор могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави и че липсва забрана в закона страните да сключат повече от един договор за наем на вещи или имоти. Поради това е счетено, че сключените между страните по делото и между ищците и физическото лице И. Л. няколко договора за наем за кафе-ресторанта в [населено място] с изменение на договорени клаузи като срок на договора и размер на наемната цена, не е в нарушение на този принцип, доколкото не се нарушават императивни правила на закона. Съдът е изложил също, че за да се разреши спор относно съществените елементи на сключен договор, е необходимо да се тълкува волята на страните, сключили договора, като това включва преценка на обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите предмет на договора, както и други релевантни обстоятелства. С оглед тези разсъждения съдът е анализирал съдържанието на договора от 01.01.2010 г., като е отчел, че в чл. 1 от същия е записано, че наемодателят предоставя на наемателя за временно и възмездно ползване търговска площ, находяща се в [населено място], [улица], а в чл. 2 от същия е посочено, че наемателят ще ползва наетия имот за кафе-ресторант. Съобразено е съдържанието и на заглавната страница от договора, в която е отразено, че И. С. Л. действа в качеството му на собственик и представляващ [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица]. Обсъдени са от съда събраните писмени доказателства, от които се установява, че процесният обект се ползва от събирателното дружество, както и че именно то е заплащало чрез И. С. Л. наемната цена за периода от м. март 2011г. до м. декември 2011г., а с оглед представената между страните кореспонденция – събирателното дружество е наемател на обекта и като такъв е извършвало подобрения, реконструкции и преустройства. При тези съображения съдът е формирал извод, че именно събирателното дружество е обвързано от процесния договор за наем, че то е ползвателят на имота, изрично описан в договора от 2001 г. и в процесния договор от 01.01.2010 г. и тъй като договорите са прекратени от страна на наемодателите през декември 2010г. и ползването е продължило въпреки противопоставянето на последните, събирателното дружество дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем за имот като процесния. Въз основа на приетите съдебно-техническа и оценителна експертизи, според която средната пазарна наемна цена за имота възлиза на 1400 лева на месец, съдът е счел, че следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 17 630 лева за периода от м. януари 2012г. до 01.02.2013 г., когато ответникът е бил изведен от имота от съдебен изпълнител.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според възприетите задължителни постановки в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът твърди, че в мотивите на обжалваното въззивно решение се съдържа произнасяне на съда по материалноправния въпрос, уточнен от настоящата инстанция: „Кое следва да бъде определящо при преценка страните по договора – дали действителното наименование на страната или фирменото решение и печат.“ Наличието на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за този въпрос касаторът обосновава с довод за извършено от съда неправилно тълкуване на договора, довело до формирането на погрешния извод за това, че ответното събирателно дружество е страна по наемното правоотношение. По това питане се иска допускането на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На следващо място се формулира въпросът „Поставянето от търговеца – физическо лице на печата на друго дружество, което също представлява, променя ли страната по сделката“. Сочи се, че по този въпрос въззивният съд е дал разрешение, противоречащо на задължителната съдебна практика, установена в решение № 38 от 15.05.2015 г. по гр.д. № 5650/2013 г. на ВКС, III г.о.
К. съд в настоящия си състав намира посочените два въпроса за идентични, тъй като са отправени към преценката на въззивния съд относно надлежната страна по иска за заплащане на уговорената с процесния договор за наем цена, респ. обезщетение за използването на имота след прекратяването на договора и следователно до материалноправната легитимация на ответното дружество, към което е насочена исковата претенция на ищците. Въпреки, че и двете питания изхождат от обусловил крайния изход на делото мотив на въззивния съд за това, че именно събирателното дружество е страна по спорното наемно правоотношение, настоящият състав намира поставените въпроси за неотносими за крайния изход на делото. Това е така, тъй като за да достигне до извод, че именно ответното събирателно дружество е страна по наемното правоотношение, породилото се въз основа на сключения на 01.01.2010г. договор за наем, въззивният съд не си е послужил с аргументи относно съдържанието на заглавната част на договора и положения в неговия край подпис и печат. Съдът не е изследвал съотношението между тези елементи в съдържанието на договора и не е изложил становище по въпроса превес на кои от тези елементи следва да бъде даден при определянето на страните, обвързани от създалата се със сключването му договорна връзка. Напротив, видно е от мотивите на атакуваното решение, че въззивният съдебен състав е съобразил постановената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 38 от 15.05.2015 г. по гр.д. № 5650/2013 г. на ВКС, III г.о., като на стр. 8 съдът е отчел задължителния характер на цитираното решение. В този контекст съдът е посочил също, че видно от договора физическото лице И. Л. е действало като представляващ и собственик на едноличен търговец на „С. У.“. От друга страна обаче, това обстоятелство се съчетава и с факта, че същото физическо лице е управител и представляващ на ответното в настоящия процес събирателно дружество. За да формира извод относно надлежно обвързаната от процесния договор страна, съдът е изследвал наемното правоотношение на плоскостта на изразената от страните воля и на нейното тълкуване, данните за съществуващите между тях отношения, разменената кореспонденция, предметът на сделката и неговите характеристики, както и всички други обстоятелства, които съставляват индиция за действителното естество на развилите се между страните отношения. С оглед особеностите на конкретния случай, съдът е отчел, че съгласно чл. 1 от договора наемодателят представя за временно и възмездно ползване търговска площ, находяща се в [населено място], [улица], а в чл. 2 е записано, че наемателят ще ползва наетия имот за кафе-ресторант. Като е обсъдил многобройните писмени доказателства по делото, включително нотариални покани, отправяни както от ищците, така и от ответника, съдът е съобразил, че процесният обект е бил ползван именно от събирателното дружество, именно от това дружество са били извършвани и реконструкциите и подобренията в него, а след това от събирателното дружество са били претендирани обезщетенията за тези подобрения, че то е заплащало наемната цена и т.н. Този комплексен подход на въззивния съд при оценка на относимите обстоятелства и формиране на вътрешното му убеждение противостои на въведените от касатора твърдения, съдържащи се в поставените въпроси, че съдът е извел решаващата си воля с оглед положения върху договора печат или според отразеното в заглавната му част. Сред възприетите многобройни критерии, на които съдът е основал волята си, тези за съдържанието на заглавната част на договора и за естеството на положените подпис и печат нямат достатъчна тежест, която да предопредели противоположен изход на делото. Ето защо, касационно обжалване по формулираните от касаторите два въпроса не следва да бъде допуснато.
На трето място жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата – допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди се, че с решение № 3106 от 13.07.2015 г., постановено по в. гр. д. № 349/2015 г., на Окръжен съд – Благоевград в производство между същите страни и за същия недвижим имот е прието, че договорът за наем от 2010г., въз основа на който ищците претендират заплащане на наемната цена, е сключен не с ответника [фирма], чийто представител е И. Л., а с И. Л., в друго негово качество. В жалбата си касаторът посочва, че в обжалваното понастоящем решение на Софийския апелативен съд е възприето противоположното разрешение, като е прието, че страна по наемния договор е именно събирателното дружество. Макар в жалбата и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да се изтъква наличието на противоречиво разрешаван правен въпрос, същият не се извежда недвусмислено по съдържание. Изразеното в тази част на жалбата несъгласие на касатора с извода на съда кой е надлежната страна по договора и дали това е физическото лице И. Л. или събирателното дружество, което той управлява и представлява, има характера на довод за материалната незаконосъобразност на въззивното решение. Последният е от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежи на преценка в стадия за селектиране на касационните жалби. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора.
Предвид изхода на делото разноски за касаторите не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждане на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. В приложения към отговора на исковата молба договор за правна помощ обаче е посочено, че същият е с предмет оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в завеждане на изпълнително дело, както и защита, процесуално представителство и съдействие в изпълнително производство пред ЧСИ А. Ц., рег. № 701 на КЧСИ, район на действие ОС в [населено място]. Доколкото представеният договор не касае изготвянето на отговор на подадената касационна жалба срещу постановеното от Софийския апелативен съд решение по гр.д.№ 5507/2015 г. по описа на същия съд, то искането за присъждане на разноски не следва да бъде уважено.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 863 от 28.04.2016 г., постановено по гр.д. № 5507/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: