5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 848
С., 12.12. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 3441/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, уточнена с молба от 13.06.2016г., на П. И. З., подадена чрез адв. М. К., срещу въззивно решение №384 от 17.03.2016г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 56/2016г. С това решение е потвърдено решение № 3928 от 24.11.2015г., постановено по гр.д. № 9052 по описа за 2014г. на Пловдивския районен съд, в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу П. И. З. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 6037, 39 лв., представляваща платена глоба за извършено от П. И. З. нарушение на законодателството на Кралство Б. на 26.03.2013г. и получени от него и неотчетени аванси за командировките му в чужбина.
В касационната жалба и уточняващата към нея молба се релевират доводи за недопустимост, евентуално неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
Касаторът развива подробни съображения за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдържа произнасяне по иск, чието съвместно разглеждане в настоящото производство е императивно изключено по разпореждане на закона – чл. 314, ал.2 ГПК. В тази връзка в изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса : 1./ „Относно приложението на чл. 314, ал. 2 ГПК и допустимостта на приемането на насрещен иск по реда на бързото производство?“. Позовава се на Определение № 168/07.03.2011г. по ч.т.д. № 147/2011г. на ВКС, I т.о., Определение № 324/25.06.2010г. по ч.гр.д. № 282/2010г. на ВКС, III г.о. и Определение № 793/06.12.2013г. по ч.гр.д. № 7110/2013г. на ВКС, III т.о. Твърди противоречие на въззивното решение също с Определение № 168/07.03.2011г. по ч.т.д. № 147/2011г. на ВКС, I т.о., Определение № 324/25.06.2010г. по ч.гр.д. № 282/2010г. на ВКС, III г.о., Определение № 793/06.12.2013г. по ч.гр.д. № 7110/2013г. на ВКС, III т.о., Определение № 978/30.11.2012г. по гр.д. №178/2012г. на Окръжен съд-Ловеч и Определение № 74/26.01.2011г. по ч.т.д. № 56/2011г. на ВКС, I т.о. по въпроса: 2./ „Длъжен ли е съдът да отдели предявения насрещен иск за разглеждане в отделно производство по реда на чл. 211, ал.1, предл. второ ГПК“. С липсата на съдебна практика се обосновава приложението на чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК по въпроса: 3./ „ Ако насрещен иск бъде приет за разглеждане в бързото производство решението по него недопустимо ли ще е или процесуално незаконосъобразно?“. Касаторът излага съображения, че въпреки липсата на нарочно определение, двете съдебни инстанции са приели за разглеждане исковата молба по общия ред, поради естеството на първоначално предявените обективно съединени искове по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД. Счита, че по въпроса 4./ „Допустимо ли е съвместно разглеждане на обективно съединен акцесорен иск по чл. 86 ЗЗД по реда на глава 25 ГПК?“ е налице противоречива съдебна практика- чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Позовава се на Решение № 468/06.10.2011г. по в .гр. д. № 738/2011г. на Окръжен съд-Русе, Решение № 401/11.02.2015г. на ПРС и Решение №428/12.02.2015г. на ПРС.
Ответната страна [фирма] в писмен отговор, чрез адв. Н., взема становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 128, ал.1, вр. с чл. 245, ал.2 КТ; чл. 215 КТ, вр. с чл. 32, ал.2 от Н.; чл. 86 ЗЗД и насрещен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД. По отношение на първоначално предявените искове първоинстанционното решение е влязло в сила, като предмет на въззивна проверка е същото само в частта му относно произнасянето по насрещния иск. За да потвърди първоинстанционното решение, в обжалваната част, въззивният съд е приел, за установено, че ответникът по насрещния иск е работил като „шофьор” в дружеството, като трудовият му договор е бил прекратен; че на 26.03.2013г. ответникът З. е нарушил законодателството на Кралство Б., за което му била наложена глоба в размер на 2400 евро, която е била заплатена от работодателя – ищец, и така ответникът се обогатил неоснователно. Позовал се на приетото в първата инстанция заключение на СИЕ, съгласно което на ответника-работник била предоставена във връзка с командироване сума в размер на 686,87 евро, която не била отчетена от него, а именно – предоставена му е сумата от 1250 евро, по документи е отчетена само сумата от 563,13 евро, а остатъкът от 686,87 евро е останал неотчетен, с което ответникът се обогатил за сметка на ищеца. С оглед на това е счел предявения насрещен иск за основателен до размер 6037,39лв. Във връзка с релевираните във въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното решение в частта на произнасянето по насрещния иск поради забраната за приемане на насрещния иск за съвместно разглеждане в производството наред с първоначално предявените искове, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни. Посочил е, че всички претенции произтичат от трудовото правоотношение между страните, в доклада на съда насрещният иск е приет за съвместно разглеждане и е разпределена доказателствената тежест за всяка от претенциите.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
На първо място, съобразно разрешението дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, свързано със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения и предвид оплакванията на касатора, следва да бъде извършена проверка за допустимостта на въззивното решение.
Съгласно чл. 314, ал.1 ГПК по реда на бързото производство не може да се предявяват насрещни искове, да се привличат трети лица и да се предявяват искове срещу тях. Това правило не въвежда ограничения за ответника за предяви насрещен иск, а сочи реда, по който следва да бъде разгледан такъв иск. Ако той е допустим, отговарящ на изискванията на чл. 211 ГПК и подлежащ на приемане за съвместно разглеждане, то с приемането му възниква основание за преминаване към производство по общия ред. В този смисъл, въпреки липсата на нарочно определение за разглеждане на производството по общия ред, в настоящия случай с приемането за разглеждане на насрещния иск това е сторено. Предвид изложеното възражението за недопустимост е неоснователно.
С оглед на изложеното неотносими, доколкото касаят различна хипотеза, се явяват поставените от касатора първи, втори и трети въпрос за допустимостта на разглеждането на насрещен иск по реда на бързото производство, респективно задължението за неговото отделяне в отделно производство и дали разглеждането му ще обуслови недопустимост или незаконосъобразност на постановеното решение. Същевременно по отношение на тях на се установяват и поддържаните специфични предпоставки по т.1-3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Цитираните във връзка с първия и втория въпрос Определение № 168/07.03.2011г. по ч.т.д. № 147/2011г. на ВКС, I т.о., Определение № 324/25.06.2010г. по ч.гр.д. № 282/2010г. на ВКС, III г.о. и Определение № 793/06.12.2013г. по ч.гр.д. № 7110/2013г. на ВКС, III т.о. разглеждат различен правен въпрос – обжалваемостта на определенията, с които се отказва приемане за общо разглеждане на насрещен иск по реда на бързото производство, а в Определение № 978/30.11.2012г. по гр.д. №178/2012г. на Окръжен съд-Ловеч – въпросът за връщането на внесената държавна такса по неприет за разглеждане насрещен иск. Единствено Определение № 74/26.01.2011г. по ч.т.д. № 56/2011г. на ВКС, I т.о. е относимо, но възприетото от въззивния съд е в съответствие с него. Също така касаторът не обосновава и приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по поставения трети въпрос. Липсата на съдебна практика сама по себе си не обуславя приложението на това основание. Не се съдържат твърдения правната уредба да е непълна или неясна, което да налага тълкуване на закона, или че разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за промяна в създадената съдебна практика, ако тази промяна се налага заради неточното тълкуване на правната норма, довело до тази практика или се налага осъвременяване на съдебната практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Четвъртият формулиран въпрос за съвместното разглеждане на обективно съединен иск по чл. 86 ЗЗД по реда на глава двадесет и пета от ГПК касае предявените искове, по отношение на които първоинстанционното решение е влязло в сила и не са били предмет на въззивна проверка, поради което същият е неотносим.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 384 от 17.03.2016г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.
№ 56/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: