ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 859
С., 14.12. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 16 ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: Капка Юстиниянова
Даниела Стоянова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
търгв. дело № 60133/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. Г. чрез пълномощнок адв. Д. Л. против въззивно решение № 650 от 05.04.2016г. по в.т.д. № 1468/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 19067 от 12.12.2014г. по т.д. № 12514/2013г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по иска на [фирма] [населено място] против В. Г. Г. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че съществува вземане на [фирма] против В. Г. Г. в размер на 49 940,88 евро по два записа на заповед издадени от ответника в полза на ищеца на 09.07.2008г. – всеки за сумата от 24 970,44 евро, единият с падеж 01.08.2010г., вторият с падеж 01.08.2011г., ведно със законна лихва върху сумата за периода от 09.05.2013г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело № 20012/2013г. на Софийски районен съд.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – валиден ли е запис на заповед с оглед чл. 535, т. 3 ТЗ, когато съдържа падеж – определена дата и уговорка, че е платим на предявяване; валиден ли е запис на заповед, в който е посочено място на плащане, но то не е индивидуализирано и липсва конкретизирана банкова сметка; следва ли въззивният съд при направено оплакване за непълнота на доклада по чл. 146 ГПК да отстрани нарушението на първоинстанционния съд и да даде възможност на жалбоподателя да ангажира доказателства по твърдяното погасяване на каузалното правоотношение; може ли въззивният съд да игнорира факти допълнително уточнени от двете страни пред първата инстанция и пред втората инстанция, като безспорни, касаещи наличието на каузално отношение, по повод на което са издадени процесните записи на заповед; допустимо ли е да се навеждат нови твърдения, респ. да се представят нови доказателства извън процесуалните срокове, в случай че по делото няма изготвен окончателен доклад; може ли когато в записа на заповед изрично е указано място на плащане, съдът вместо изрично да третира неговата валидност, приемайки че такова липсва, да приложи чл. 536, ал. 3 ТЗ. Твърди се, че поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие с представена съдебна практика на Върховния касационен съд, чрез която се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът [фирма] с предишно наименование [фирма] [населено място] не е представил писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 422 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По процесуалноправните въпроси.
Жалбоподателят се позовава на съдебно решение по гр. дело № 304/2010г. на Върховния касационен съд, трето г. о., според което докладът по чл. 146 ГПК е свързан със задължението на съда служебно да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, както и с последиците от несвоевременно извършване на процесуални действия от страните. Съдът трябва да даде указания, кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдени факти, не сочат доказателства. Във връзка с дадените указания страните могат да предприемат съответни процесуални действия, след което настъпва преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК. Когато липсват указания процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото и. Затова, при въведено основание за допуснато от първоинстанционния съд нарушение при изготвянето на доклада по чл. 146 ГПК, въззивният съд е длъжен да отстрани допуснатите нарушения, като повтори опороченото действие, извърши доклад по делото, укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и даде възможност за събиране на нови доказателства (чл. 266, ал. 3 ГПК). В този смисъл решения на Върховния касационен съд и по гр. дело № 5905/2013г., четвърто г. о.; гр. дело № 284/2011г.; гр. дело № 1851/2013г., четвърто г. о., постановени по реда на чл. 291 ГПК.
Цитираната съдебна практика визира хипотеза, която дава възможност на страните да представят нови доказателства и след изтичането на срока за отговор, поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Такива доводи са били наведени във въззивната жалба от ответника и с обжалваното решение въззивният съд е дал отговор на тези оплаквания.
Прието е, че нормите на чл. 133 ГПК, респ; чл. 370 ГПК, които уреждат последиците от неспазване на срока, в които ответникът следва да посочи всичките си възражения, са императивни; срокът за отговор е преклузивен и след неговото изтичане ответникът губи възможността да поправи последиците от собственото си процесуално бездействие. Съдът се е позовал на възприетата в процесуалния закон уредба на гражданския процес, подчинена на принципа на концентрационно начало в процеса, което изисква от страните още в началната фаза на производството да изчерпят всички свои твърдения и възражения имащи значение за правилното решаване на спора. Посочено е, че общото правило за преклудиране на възраженията на ответника след срока за отговор има изчерпателно уредени изключения, което не позволя на съда да тълкува разширително процесуалните норми; съгласно точния смисъл на разпоредбите на чл. 133 ГПК, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, вр. чл. 370 ГПК, с изтичането на срока за отговор на исковата молба, ответникът губи възможността да противопостави възражения, основаващи се на съществуващи и известни нему факти към този момент, освен ако това се дължи на особено непредвидени обстоятелства, каквито в случая не са установени. В този смисъл въззивният съд е намерил, че пропускът на ответника да изложи нови възражения, извън посочените с отговора на исковата молба, основани на каузалната връзка между страните (с молба от 14.04.2014г. ответникът е въвел за първи път твърдения за факти, от които черпи основания за нови възражения срещу предявения иск), не може да бъде преодолян във въззивното производство и отказът на първоинстанционния съд да ги обсъди е изцяло в съответствие с буквата и духа на закона.
Даденият от въззивния съд отговор на оплакването за допуснати от първия съд процесуални нарушения, отказвайки да разгледа възражение за погасяване на задълженията от ответника по каузалното правоотношение, по което са издадени процесните записи на заповед, въведено след срока за отговор, след размяната на книжата между страните и след като съдът е изготвил и връчил на страните доклада си по чл. 146 ГПК, без да е допуснал процесуални нарушения по приложение на разпоредбата, е в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 133 ГПК, вр. чл. 131 ГПК, според която ответникът е длъжен да посочи всичките си възражения в отговора на исковата молба, и ако не го стори, губи съгласно чл. 133 ГПК правото да ги повдига по-късно, освен ако пропускът не се дължи на особено непредвидени обстоятелства. Когато въззивният съд се произнесе по възражение, което е направено след срока, допуска съществено нарушение на процесуалния закон, и още – преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възражения, които са твърдения за факти, относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право и не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установени по делото факти – решения по гр. дело № 1463/2013г., трето г. о., ВКС; гр. дело №1558/2014г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 2410/2013г., първо г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 291 ГПК.
Приетото с обжалваното решение не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика, тъй като не е установена хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК – да се иска събиране на доказателства във въззивното производство, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради процесуални нарушения.
Предвид изложеното по поставените процесуалноправни въпроси не се установя основание за допускане на касационно обжалвано по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По материалноправните въпроси.
Обобщено въпросите касаят валидността на записите на заповед по направени с писмения отговор на ответника възражения за неспазване на императивни разпоредби на закона относно съдържанието, редовността на менителничния ефект и годността му да удостовери съществуването и изискуемостта на вземането, по което е издадена заповед за изпълнение.
Ответникът е оспорил автентичността на ценните книги, с твърдение, че не е подписал записите на заповед. От прието и неоспорено заключение на съдебно – графологична експертиза, автентичността на записите на заповед е потвърдена.
Ответникът е поддържал нищожност на ценните книги по смисъла на чл. 486, ал. 2 ТЗ с твърдение, че същите съдържат два взаимно изключващи се начина на определяне на падежа на менителницата „ срещу представяне на записа на заповед”, което било равнозначно „на предявяване” и на „определен ден”. Представя съдебна практика на Върховния касационен съд, според която строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен от закона, включително за определяне на падежа, съгласно чл. 535, т. 3 ТЗ, вр. чл. 486, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 537 ТЗ, налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване – определения по ч.т.д. № 857/2009г., второ т. о., ВКС; ч.т.д. № 125/2009г., първо т.о., ВКС; ч.т.д. № 127/2009г., второ т. о., ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Приетото с обжалваното решение по този въпрос не влиза в противоречие с цитираната съдебна практика. Съдът е посочил, че поемането на задължение от издателя да плати обещаната сума „срещу представяне” на записа на заповед не е идентичен и равнозначен на употребения в закона легален израз „на предявяване”, с който законодателят е дефинирал един от възможните начини за определяне падежа на менителничното задължение и е недопустимо да бъде подменян по пътя на тълкуването. Прието е, че наличието на определен ден, като дата на плащане на сумата по записите на заповед, както и очевидният смисъл на израза „срещу представяне” сочат, че издателят не е определил два различни падежа на задължението, както и че „представянето” на записа на заповед по своята същност е фактическо действие, с което кредиторът предоставя необходимото съдействие на длъжника по паричното задължение да изпълни същото.
Представената от жалбоподателя съдебна практика визира случаи, които не са идентични с този разрешен с обжалваното решение. Това изключва основание за допускане на касационно обжалване, поради наличие на противоречие на даденото разрешение със задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът е поддържал възражение за нередовност по отношение съдържанието на записите на заповед, с твърдение за липса на ясно посочено „място на плащане”, като основание за нищожност на ценните книги. По този въпрос представя определение по ч.т.д. № 345/2011г., първо т. о., ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, според което, при записи на заповед с определена дата на падежа, които не следва да се предявяват на плащане, законовото изискване по чл. 535, т. 4 ТЗ „за място на плащане” е спазено, в случай, че в документа е отразено, че дължимата сума е платима по конкретизирана с необходимите данни банкова сметка.
Приетото с обжалваното решение не влиза в противоречие с посочената съдебна практика, тъй като съдът е приложил субсидиарното правило на чл. 536, ал. 3 ТЗ, че при липса на друга уговорка относно мястото на плащане, респ. непълна конкретизация на същата (в записите на заповед не е посочена конкретна банкова сметка в [фирма]), плащането е дължимо в „мястото на издаване” – в случая това е [населено място], а „мястото на издаване” се приравнява с местожителството на издателя на записа на заповед, в случая посочената адресна регистрация – в този смисъл решение по т.д. №1348/2013г., първо т. о., ВКС. Изводът, че липсата на конкретизация или неточност в този реквизит, не съставлява порок водещ до недействителност на менителничния ефект, е съобразен със съдебната практика по приложението на чл. 536 ТЗ и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 650 от 05.04.2016г. по в.т.д. № 1468/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ