О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
София, 09.04. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на ОСМИ АПРИЛ две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4645/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 1665 от 04.07.2019г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№1139/2019г. е : отменено решение от 30.08.2018 г., по гр.д. № 9845/17 г., СГС, І-20 с-в, в частта, в която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Д. Т. К. срещу Прокуратурата на РБ и СДВР за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление по ДП№ 149/2003г. на СДВР, преобразувано в сл.д.№ С-9/2004г. на ССлС, е отхвърлен за сумата над 3000 лв. до сумата от 8000 лв. и в частта за разноските на СДВР над 276лв. до присъдените 291лв. ; вместо това на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ и СДВР са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от още 5000 лв., като обезщетение на неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление по ДП№ 149/2003г. на СДВР, преобразувано в сл.д.№ С-9/2004г. на ССлС, ведно със законната лихва от 01.08.2014г. до окончателното изплащане, и сумата от 285 лв. разноски за въззивното производство; потвърдено е решението в останалите части: в частта, с която СДВР е осъдена солидарно с Прокуратурата на РБ да заплати на ищеца сумата от 3000 лв., като обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.08.2014г. до окончателното изплащане, разноски на ищеца в размер 105,90лв., сумата от 276 лв. разноски на СДВР за първоинстанционното производство и сумата 10лв. държавна такса; в частта, с която са отхвърлени като неоснователни искът на Д. Т. К. срещу Прокуратурата на РБ и СДВР за разликата над 8000лв. до 100000лв. и искането за присъждане на лихва за забава за периода от 17.08.2012г. до 31.07.2014г. като погасен по давност; осъден е Д. Т. К. да заплати на СДВР 291лв. разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати солидарно със СДВР на Д. Т. К. сумата от 3 000 лв. обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.08.2014г. до окончателното изплащане, е влязло в сила.
Срещу въззивното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати солидарно със СДВР на Д. Т. К. допълнително сумата от 5 000 лв. обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.08.2014г. до окончателното изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 13900/15.07.19г. от Прокуратурата на Република България чрез прокурор С. от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се формулират следните правни въпроси: 1./ „Относно задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се обосновава с противоречието на въззивното решение с т.II от ПП на ВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/05 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, а по втория с решение № 918/21.12.2009г. по гр. д. № 2063/2008г. на ВКС, III, г.о., решение № 151/23.06.2016г. по гр. д. № 508/2016г. на ВКС, IІІ, г.о., решение № 253/27.10.2016г. по гр.д. № 457/2016г. на ВКС, ІV г.о., и решение № 27/11.03.2013г. по гр.д. № 957/2012г. на ВКС, III г.о.
Ответната страна Д. Т. К. не взема становище по касационната жалба.
СДВР също не взема становище по жалбата.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Т. К. срещу Прокуратурата на Република България и СДВР иск по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до 100 000 лв. със законната лихва върху обезщетението,както и в частта на присъдените в полза на СДВР разноски, е подадена касационна жалба с вх. № 15533/13.08.2019г. от Д. Т. К., чрез адв. И. от Б..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и за необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т.3 ГПК. Оплакването за неправилност и необоснованост на решението е обосновано с твърдения за процесуални нарушения при анализа на доказателсвата и за нарушение принципа на чл.52 ЗЗД при определяне на справедлив размер на дължимото обезщетение. Искането е за отмяна на въззивното решение, в обжалваните му части, уважаване на иска до пълния предявен размер със законните последици, неуважаване на искането на СДВР за присъждане на разноски.Претендира разноски за настоящата инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК чрез поставените въпроси №1 и №3 като общо основание по чл. 280, ал. 1, от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, уточнен от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): „Следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и след оценка на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, в това число и от прилаганите мерки за процесуална принуда, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда или наказателното производство е прекратено?“. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК, като касаторът се позовава на задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в ПП на ВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/05 г. на ОСГК на ВКС, ТР№1/17.06.2010г. по т.д.№1/2010г. на ОСНК на ВКС, както и на практиката на ВКС, обективирана в решенията, постановени по граждански дела: гр.д.№295/2010г. на 4-то г.о., №273/2009г. на 3-то г.о., №2857/2018г. на 4-то г.о., №546/18г. на 4-то г.о., №812/15г. на 3-то г.о., №3921/17г. на 4-то г.о., №677/11г. на 4-то г.о. Според касатора по този въпрос е налице и основанието по чл.280 т.2 ГПК, тъй като според практиката на ЕСПЧ се дължи обезщетение от 100 евро за всеки ден задържане с някоя от мярките – задържане по ЗМВР, задържане под стража или домашен арест, които в случая са с обща продължителност 374 дни. Не се позовава на конкретни актове на ЕСПЧ, а на решенията на ВКС по граждански дела №3921/17г. на 4-то г.о., и №677/11г. на 4-то г.о. Бланкетно се позовава и на основанието по чл.280 т.3 ГПК без да излага обосновка.
Според касатора е налице и основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК по уточнения от съда въпрос /№4 по изложението/ : Кой е началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и кой е началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане? Позовава се на противоречие на решението с т.4 на ТР на ОСГТК на ВКС по т.д.№3/2004г. За второто допълнително основание не излага обосновка.
Касаторът поставя и въпроса : Следва ли да се възлагат разноски в тежест на ищеца при частично уважаване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ? Поддържа основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК, като твърди противоречие на решението с практиката на ВКС – решенията по гр. дела №531/11г.,№556/10г. и ч.гр.д.№1527/13г. на 3-то г.о. , и гр.д.№1751/10г. на 4-то г.о.
Във връзка с правното разрешение на въззивния съд по въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД , за началния момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и за началния момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, касаторът сочи и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, което обосновава с оплакване за неправилност и необоснованост на решението, както и с несъоразяване на въззивния съд със задължителната и каузалната практика на ВКС.
Ответните страни Прокуратурата на Република България и СДВР не вземат становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да уважи иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди, въззивният съд е приел за безспорно установени следните факти: Образувана е била преписка ЗМ № 2958/2003 г. по описа на 03 РПУ – СДВР, преобразувана в дознание на 10.10.2003 г. № 149/2003 г. по описа на СДВР, по което са извършени на 10.10.2003г и 13.10.2003г обиск и изземване от жилището на ищеца и е разпоредено задържането му на основание чл. 70, ал. 1 от ЗМВР за срок от 24 часа. С постановление от 14.10.2003 г. по дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР, ищецът е бил привлечен като уличен за престъпление по чл. 214, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за това, че за периода от 06.10.2003 г. до 13.10.2003 г., в съучастие като съизвършител, с цел да набави за себе си имотна облага, принудил чрез заплашване друго лице да извърши нещо против волята му – да предостави сумата в размер на 2 000 лева, срещу връщане на противозаконно отнет на 06.10.2003 г. лек автомобил „Мерцедес“, като по този начин му причинил имотна вреда в размер на 1850 лева.
С постановление от 14.10.2003 г. на разследващ орган при СДВР, по дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР, спрямо ищеца е постановено „задържане за срок от 24 часа до довеждането му пред съда“ за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. С постановление от 15.10.2003 г. на прокурор при СРП, по дознание № 149/2003 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 44380/2003 г. на СРП, ищецът е задържан под стража за срок от 72 часа. С определение от 17.10.2003 г. по НЧД № 11349/2003 г. по описа на Софийски районен съд, спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Тази най-тежка мярка за процесуална принуда е изменена с определение от 23.12.2003 г. по НЧД № 14208/2003 г. по описа на Софийски районен съд, в „домашен арест“, влязло в сила на 30.12.2003г. С постановление от 05.03.2004 г. на прокурор от СГП, дознание № ЗМ-149/2003 г. по описа на СДВР е преобразувано в предварително производство сл.д. № С-9/2004 по описа на Столична следствена служба, по което мярката за неотклонение е изменена от „домашен арест“ в „подписка“. С постановление от 08.01.2010 г. по сл.д. № С-9/2004 по описа на ССлС, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 214, ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, вр. чл. 214, ал. 1, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК. На 08.01.2010 г. е съставено заключително постановление с мнение досъдебното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП, да се изпрати на Софийска градска прокуратура за повдигане на обвинение. На 11.03.2010г досъдебното производство е върнато на водещия разследването за извършване на допълнителни следствени действия, а със заключително постановление от 25.06.2010 г. на следовател при отдел „Следствен“ при СГП с мнение за спиране. С постановление от 26.07.2010 г. на прокурор от СГП, досъдебното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП е спряно, а на 03.11.2011 г. възобновено. След близо половин година отново със заключително постановление от 09.07.2012г. досъдебното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП, е изпратено на СГП, с мнение за спиране, а с постановление на СГП на основание чл. 242, ал. 1, пр. 1, чл. 243, ал. 1, т. 1, чл. 199 и чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, наказателното производство по сл.д. № С-9/2004 на ССлС, пр.пр. № ПИ-8/2004 г. на СГП, е прекратено в хипотезата на чл. 24, ал.1, т.1 НПК. В постановлението за прекратяване на наказателното производство е посочена дата „01.07.2012 г.“, и е заведено в деловодството на СГП на 02.08.2012 г. Съгласно справката за съдимост, ищецът е осъждан за извършено престъпление от общ характер – със споразумение от 24.03.2005 г. по НОХД № 9924/2003 г. по описа на СРС.
От събраните гласни доказателства – показанията на разпитаните майка и съпруга на ищеца, са установени данни относно задържането на ищеца през 2003г в следствения арест, което му повлияло изключително негативно, затворил се в себе си, бил „повече от депресиран“ в продължение на години.Това негово състояние на стрес и напрежение допълнително се утежнило след раждането на детето му през 2009г., поради трудностите вследствие на обвинението да си намери подходяща работа и бъде пълноценен за семейството. Преди обвинението ищецът работел, но не постоянно, а след това опитите му да си намери работа били неуспешни. Повечето хора от социалното им обкръжение се отдръпнали, гледали на него като на „лош човек“, което засилвало неприятните му изживявания и било повод да се изолира от контакти.
От правна страна съдът е приел, че спорът пред въззивната инстанция се свежда до материалната легитимация на СДВР да отговаря солидарно с П. по иска, до размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на чл.52 ЗЗД и периода на дължимост на законната лихва.
Счел е за неоснователно възражението на СДВР за липса на пасивна материалноправна легитимация, тъй като осъществяването на наказателната репресия спрямо ищеца в хода на досъдебното производство съставлява съчетание на действия и актове както на прокуратурата, така и на органите на досъдебното производство – макар тези органи да имат различна компетентност, те са взаимосвързани и в своята съвкупност са довели до причиняването на вреди на ищеца. Счел е за неоснователно и възражението на СДВР, че заповедта за задържане не е била обжалвана и отменена по предвидения ред, нито има данни другите действия на полицейските служители да са признати за незаконосъобразни. Посочил е, че когато полицейското задържане не е предприето с юридическата санкция на прокуратурата, то представлява част от осъществената процесуална принуда, осъществена от служители на СДВР като разследващи органи, което обосновава ангажиране на отговорността по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Обосновал е извод, че по презумпция в резултат на наказателното преследване ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата молба изражение – душевни страдания, стрес, напрежение и чувство на злепоставяне пред близките си. Фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в съвсем естествени като посочените негативни преживявания. Приел е също, че обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да е съобразено с всички релевантни обстоятелства и факти в съответствие с разясненията в ППВС №4/1968г и постановената по реда на чл.290 ГПК задължителн практика на ВКС, сред които и тези, че ищецът е бил привлечен за тежко умишлено престъпление, наказателнотото производство в досъдебната фаза е продължило извън разумните срокове – 8г. и 9мес., фактът, че освен задържане за 24ч /продължено за 72ч/ спрямо ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” за период повече от 2мес., в рамките на който период е бил откъснат от семейството си, което неминуемо се е отразило неблагоприятно върху неговите психика и емоционално състояние. Независимо дали се касае за задържане за срок от 24ч по ЗМВР от полицейски орган, по нареждане от прокурор за 72ч или мярката за неотклонение е взета от съд, всички търпени вреди в резултат на задържането при неоснователност на обвинението, ще подлежат на обезщетение съгласно чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и в общия размер на дължимата за наказателната репресия компенсация.
При анализа на показанията на двамата свидетели –майка и съпруга, съдът е отчел, че от една страна те са заинтересовани от изхода на делото, а от друга са най-близките до ищеца хора, които имат лични впечатления за състоянието му непосредствено след задържането и в периода на досъдебното производство; че тяхната достоверност следва да се преценява критично, като бъдат възприети за тези факти и обстоятелства, за които са последователни помежду си и житейски логични. От тези показания е приел, че се установява промяна в поведението на ищеца именно в резултат на преживения стрес по време на задържането, станало достояние в социалното му обкръжение и повод за отдръпване от него, като човек компрометиран в извършване на престъпление. След задържането и престоя в ареста се променил – затворил се в себе си, ограничил социалните си контакти, бил в състояние на постоянно напрежение до приключване на наказателното производство. Тези негативни преживявания като притеснения от изхода на делото и чувството на непълноценност допълнително се утежнили, когато станал родител през 2009г. Отчетена е и липсата на медицински документи и мнения на вещи лица за депресивно заболяване на ищеца, както и в такива, които да установяват твърденията в исковата молба, че именно поради повдигнатото обвинение е бил в невъзможност да започне подходяща работа, поради липсата на каквито и да било данни за образование или професионален статус.
Приел е, че продължителността на наказателното производство /8 години и 9мес./, взетата най-тежка мярка за процесуална принуда задържане за период повече от два месеца, което е изключително утежняващ обема на вредите фактор, доказаните травмиращи преживявания, макар и в рамките на обичайните негативни последици, обосновават по-висок размер на паричната компенсация, която реално да съобразява всички обстоятелства от значение за правилното приложение на чл.52 ЗЗД; че не са доказани да са настъпили по-тежки или необратими за потърпевшия последици в личен, професионален или социален аспект, т.е. вреди извън обичайните, които да са довели до негативни промени в живота му.; че от обема на вредите се изключват неблагоприятните изживявания по повод осъществените действия по разследване като обиск, претърсване, изземване; че няма данни да са провеждани множество процесуално следствени действия с участието на лицето, което би засилило интензитета на вредите; че извън периода на задържане, другите мерки за неотклонение – домашен арест/подписка не са от естество да нарушат обичайния начин на живот, бит или трудова заетост, нито са представени доказателства по някакъв начин обективно да са създали трудности да полага труд и реализира доход; че в обема на вредите не се включват тези, твърдени за настъпили от използване на СРС, които въпреки че са поддържани в исковата молба, не са заели място в мотивите на решението -за тях е предвидено самостоятелно фактическо основание по чл.2,ал.1, т.7 ЗОДОВ /ДВ бр.17/06.03.2009г/ и процесуално легитимиран ответник е органът, поискал разрешение за използване на специални разузнавателни средства, респ. органът приложил специални разузнавателни средства или използвал резултатите от специалните разузнавателни средства; че дори да се обоснове процесуалната легитимация на ответниците с оглед на твърденията в исковата молба, не са доказани другите предвидени предпоставки във фактическия състав на чл.2, ал.1, т.7 ЗОДОВ за ангажиране отговорността за вреди на посоченото основание; че процесното обвинение е повдигнато преди одобряване на споразумението от 24.03.2005 г. по НОХД № 9924/2003 г. по описа на СРС, но наличието на друго наказателно производство, съвпадащо частично като период с процесното обвинение като източник на сходни негативни изживявания /стрес и притеснения и др./ и невъзможност да се редуцират вредите, е обстоятелство, което се отчита при определяне размера на обезщетението.
Въззивният съд е приел и това, че с прекратяване на наказателното производство с постановление на прокуратурата и съобщаването му на лицето, фактическият състав по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вече е завършен. В конкретния случай предвид данните по делото, за краен момент ще се зачете датата на постановяването му на 02.08.2012г –датата на завеждане на акта в деловодството на СГП, от който момент при липсата на твърдения, а и данни за отмяна по реда на чл.243, ал.10 НПК /предишна ал.9 ДВ бр.71/2003г./, вземането на лицето за компенсация става изискуемо и се погасява с общия петгодишен давностен срок, изтичащ към датата на 02.08.2017г. след подаване на исковата молба по пощенски път на 01.08.2017г.
Обосновал е и извод за частично погасяване на вземанията за лихва за периода 01.08.2014г – 01.08.2017г., по отношение на които се прилага кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Вземането за лихви става изискуемо от същия начален момент на изискуемост на вземането за компенсация за вреди 02.08.2012г. Според утвърдената съдебна практика периодичните плащания за законна лихва се погасяват с тригодишна давност, която се изчислява за срок от три години преди предявяване на иска. Лихви се дължат за всеки изминат ден след изпадане в забава на длъжника, а щом искът е предявен след изтичане на повече от три години от възникване на вземането за лихви, не се погасяват по давност всички лихви, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от подаване на исковата молба или за периода 02.08.2012г- 01.08.2014г.
В обобщение е определил за справедливо обезщетение за възмездяване на увредения за причинените му морални вреди сумата от 8 000лв., или допълнително сумата от 5000лв., представляваща разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение от 3000лв и приетото за дължимо в размер на 8000лв, ведно със законната лихва до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна и задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касаторите правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и поради противоречие с постановките на ТР№1/17.06.2010г. по т.д.№1/2010г. на ОСНК на ВКС. Макар да е посочил в мотивите си, че мерките за неотклонение – домашен арест/подписка не са от естество да нарушат обичайния начин на живот, бит или трудова заетост, съдът е обосновал и извод, че по делото не са представени доказателства по някакъв начин обективно тези мерки да са създали трудности ищецът да полага труд и реализира доход или някакви други вреди. Предвид изложеното допускането на обжалването с цел изясняване характеристиката на мярката домашен арест като приравнена на задържане под стража, доколкото се ограничава свободата на придвижване на лицето, няма да обуслови различен краен резултат.
Не е налице и твърдяното противоречие с актове на ЕСПЧ. Както бе посочено по-горе, касаторът К. не се позовава на конкретни актове на ЕСПЧ, а на решенията на ВКС по граждански дела №3921/17г. на 4-то г.о., и №677/11г. на 4-то г.о. Същевременно, определяните по размер от ЕСПЧ обезщетения не са от естество да обосноват противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като във всеки отделен случай обезщетението се определя въз основа на конкретно установените релевантни факти за всеки случай.
Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с поставения от касатора К. въпрос – Кой е началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и кой е началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане?
Въпросът е разрешен по задължителен за съдилищата начин с т.4 на ТР на ОСГТК на ВКС по т.д.№3/2004г., където е прието, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство и от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. Въззивното решение не се отклонява от тези правни разрешения.
По поставения въпрос :“ Следва ли да се възлагат разноски в тежест на ищеца при частично уважаване на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?“, вече е налице законодателно разрешение. То е дадено с § 5, т. 2 от ЗИДЗОДОВ (обн. В ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.), с която се създава нова ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ, със следното съдържание: „Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.“ Действително съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн. в ДВ, бр.95/29.11.2019 г.), този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила.
Според настоящия състав обаче, по заварените дела следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новата разпоредба на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. Това е така, защото след влизане в сила на последната, поставеният от касатора въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела. В тази връзка следва да се има предвид, че правните норми на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, макар и съдържащи се в процесуален закон, имат материалноправен характер, тъй като не регламентират процесуални права на страна по делото, а нейно парично материалноправно вземане спрямо насрещната страна за разноските в съдебното производство, в зависимост от изхода на последното. В тази насока са и мотивите на Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС да отклонят искането на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, по което е образувано тълкувателно дело № 1/2019г. по описа на Върховния административен съд, за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: „В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице – ответник по иска съгласно чл. 205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?“ Предвид изложеното и по този въпрос не се установява твърдяното от касатора допълнително основание.
Следва да се посочи, че касаторът К. бланкетно се позовава на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с поставените въпроси, без да излага обосновка. Доколкото приложимите норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по правните въпроси е налице трайна и последователна, в това число и задължителна, съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, то според настоящия състав поддържаното основание по чл.280 т.3ГПК не е налице.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в