8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
гр. София, 13.01. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2572/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 2895/16.05.2019 г., подадена от Ф. Р. А., чрез адвокат М. П., против въззивно решение № 38/09.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 116/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 2125/07.12.2018 г., постановено по гр.д. № 793/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Ф. Р. А. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от повдигнатото незаконно обвинение над размера от 7 000 лв. до присъдения от първа инстанция размер от 19 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.02.2017 г. до окончателното ? изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за горницата над 19 000 лв. до 150 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.02.2017 г. до окончателното ? изплащане.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен за сумата от 7 000 лв., не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде изцяло уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като се формулира следният правен въпрос: „следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към размера му?“ Касаторът не сочи и не представя съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава с твърдението, че произнасянето на ВКС по поставения въпрос ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 16.02.2012 г. с постановление по досъдебно производство № 20 – П/2011 г. по описа на СО при СГП ищецът Ф. Р. А. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 302, т. 2 и т. 1 алт. 2, вр. с чл. 301, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – квалифициран подкуп, извършен в кръга на службата му, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева, и престъпление по чл. 387, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, алт. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК – злоупотреба със служебно положение и неизпълнение на задължения по служба, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години. Съдът е отчел, че към този момент ищецът е бил на 41-годишна възраст, с чисто съдебно минало, с добро име в обществото, и е работил като пътен полицай, назначен от 15.05.2010 г. на длъжност „младши автоконтрольор“ II степен в група „Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност“ при сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ на ОД МВР – В.. Впоследствие обвинението му било прецизирано, като с обвинителния акт същият бил обвинен в това, че заедно с К. Д. на 20.07.2011 г. около 23,30 часа на спирка „Акациите“, в качеството си на длъжностни лица от категорията на чл. 169, ал. 1, т. 1 ЗМВР (държавни служители), осъществяващи административно – контролна дейност, в съучастие като съизвършители, по време на пътна проверка на свидетел Я., приели от същия дар, който не им се следва, а именно 20 български лева, за да не извършат действие по служба – да не съставят акт за установяване на административно нарушение по чл. 171, т. 1, б. “е“ ЗДвП, допуснато от свидетел Я., представляващо престъплението подкуп по чл. 301, ал. 1, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал.1 НК, за което се предвижда наказания лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева. Обвинителният акт срещу ищеца и срещу други пет лица бил внесен на 21.08.2014 г. във Варненския окръжен съд, където било образувано НОХД № 1022/2014 г., приключило с оправдателна за ищеца присъда № 86 от 02.10.2015 г., потвърдена с решение № 2 от 09.01.2017 г. по ВНОХД № 437/2015 г. на Варненския апелативен съд и влязла в сила на 11.02.2017 г.
По време на наказателното производство, със Заповед Р.. № К-163/14.03.2012 г. на Директора на ОД на МВР – В., на основание чл. 230, ал. 1 ЗМВР, срещу ищеца било образувано дисциплинарно производство за тежки нарушения на служебната дисциплина по чл. 227, ал. 1, т. 7 ЗМВР – използване на служебното положение за облага на трето лице и по чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР – за нарушение на Етичния кодекс на поведение на държавните служители в МВР, съставляващо друго тежко нарушение на служебната дисциплина. Със същата заповед, на основание чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР, ищецът бил отстранен временно от длъжност, като на 15.03.2012 г. са му иззети служебната карта, оръжието и личния му знак. През месец юни 2012 г. бил възстановен на работа. Относно временното отстраняване на ищеца от работа съдът счел, че същото не стои в причинна връзка с воденото наказателно производство срещу него, а е сторено във връзка с образувано от МВР дисциплинарно производство по чл. 227 ЗМВР (отм.), в което преценката за налагане на мярката по чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР (отм.) е самостоятелна, необвързана от завеждане на наказателното дело и единствено в правомощията на административния орган. Не съставлявали вреди от воденото наказателно производство и твърдените от ищеца негативни преживявания от „натиск на служебното му място“, а извършеното след приключване на наказателното производство преместване от сектор „ПП“ при ОД на МВР в полицейския участък в [населено място] било извършено по желание на ищеца, поради което неоснователни били твърденията му за търпени неудобства от променената месторабота.
След анализ на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд приел за доказани преживените от ищеца негативни емоции вследствие образуваното наказателно производство – преди повдигане на обвинението същият бил спокоен, уравновесен, общителен и контактен човек, а след това станал неспокоен, разтревожен, включително от неизвестността на резултата на наказателното дело, раздразнителен, ходел с нежелание на работа, колегите и началниците странели от него, усещало се недоверие в професионалните му качества, чувствал се обиден, набеден, затворил се, започнал да страни от приятелската си среда. Недоказани, от друга страна, останали твърденията за разрив в семейните отношения със съпругата и децата на ищеца поради факта на образуваното срещу него наказателно производство. Съдът счел наведените в този смисъл оплаквания за необосновани, нелогични и житейски неиздържани, доколкото именно в тези случаи се проявявала грижата и подкрепата на съпрузите.
По делото не се установило и твърдяното от ищеца публично разгласяване на наказателното производство. Единствената статия във връзка със заведеното дело била тази от 02.10.2015 г. в електронен информационен сайт „Морето“, като същата била по повод постановената оправдателна присъда. Същевременно за оправдано и очаквано следвало да се приеме довеждането до знанието на колегите и обичайната за ищеца професионална среда за повдигнатото обвинение и настъпилите вследствие това негативни преживявания и чувство за уронен авторитет, подкрепени и от изслушаните свидетелски показания.
При преценката си за основателност на предявения иск и определяне размера на следващото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът съобразил и че по делото не се установили други вреди от наказателното производство – липсвали данни за влошено здравословно състояние на ищеца, за трайни последици в емоционалната му сфера, за значителни промени в обичайния му начин на живот, за препятстване на професионалната му реализация, включително след приключване на наказателното производство.
Предвид установеното от фактическа страна, съдът намерил от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответната Прокуратура на Република България за нанесените на ищеца неимуществени вреди във връзка с воденото срещу него наказателно производство по обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила оправдателна присъда. За определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за установените по делото неимуществени вреди, съдът взел предвид, че наказателното производство е продължило от 16.02.2012 г. до 11.02.2017 г., т.е. почти пет години, който период, макар и разумен за конкретното наказателно производство, представлявал значителен период от живота на ищеца, в който последният е бил подложен на стреса от наказателното преследване и страха от неизвестността на изхода му. Отчел и, че първоначално повдигнатите обвинения били за две престъпления, едното от които тежко престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 от ДР на НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода до десет години. Както първоначално повдигнатите две обвинения, така и впоследствие поддържаното само едно, са все за престъпления в кръга на професионалната дейност на ищеца като полицай и автоконтрольор към „Пътна полиция“, и са такива, към които обществото има особена чувствителност и непоносимост, поради което засягането на емоционалната сфера, честта и достойнството му сред близки, колеги и познати, изолирането и отдръпването им, съмненията в професионалните му качества, като човек с неопетнена дотогава репутация, са с по-голям интензитет. Същевременно, съдът взел предвид, че наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ е лека такава, а делото е водено в съда на две инстанции и ищецът е бил оправдан още на първа инстанция през 2015 г. Съобразявайки, че нито временното му отстраняване от работа, нито смяната на работното му място в друго населено място са във връзка с наказателното производство, както и липсата на данни същото да е създало каквито и да е ограничения или невъзможности в последващата му професионална реализация, липсата на данни за широко медийно разгласяване на заведеното дело или за настъпили негативни промени в здравословното състояние на ищеца, въззивният съд приел за съответстващ на търпените болки и страдания размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 7 000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допускането на касационно обжалване е обусловено от формулиране от страна на касатора на правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, по отношение на който трябва да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай поставеният в изложението въпрос засяга решаващата дейност на съда при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, имащи отношение към размера му обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – по наведения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
Допълнително следва да се отбележи, че касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но не сочи в противоречие с кои съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика или практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, счита, че се е произнесъл въззивен съд. Същевременно същият не е мотивирал в приложението към жалбата и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В тази връзка трябва да се има предвид, че жалбоподателят не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. Необосноваването в приложението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания правен въпрос.
Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която се е позовал и касаторът. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е взела становище по жалбата и не е поискала присъждането на съдебни разноски.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 38/09.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 116/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.