6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
гр. София, 27.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 2754 /2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 7935/18.04.2019 г. на Е. Г. А. и А. Г. И., чрез пълномощника адвокат София Р., срещу въззивно решение № 491/27.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2224/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 667/30.01.2018 г., постановено по гр.д. № 11322/2016 г. по описа на Софийския градски съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по предявения от областния управител на област Б. срещу Е. Г. А. и А. Г. И. иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответниците сумата от 35 210,77 лв., представляваща законна лихва за периода от 20.06.2003 г. – 14.12.2015 г. върху главницата от 23 825,50 лв., съгласно изпълнителен лист от 07.02.2008 г., издаден по гр.д. № 328/2005 г. по описа на Софийски апелативен съд, поради изтекла погасителна давност. В тежест на ответниците са възложени разноските за юрисконсултско възнаграждение за пред двете съдебни инстанции в общ размер от 600 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, касаторите поставят следните въпроси: 1/ „Тече ли погасителна давност в полза на държавно учреждение, което отказва да изпълни съдебно решение, а по силата на чл. 519, ал. 2 ГПК кредиторът няма възможност да действа?“; 2/ „Тече ли погасителна давност в полза на държавно учреждение по време на изпълнително дело, образувано при действието на отменения ГПК и приключило преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, с което се отменя ППВС № 3/18.11.1980 г.?“; 3/ „Тече ли погасителна давност по отношение на акцесорното вземане по време на съдебно производство водено от длъжника за отмяна на осъдителното решение и за прогласяване на нищожност на осъдителното решение? Т.е. ако длъжникът оспорва въобще възникването и дължимостта на вземането, тече ли по време на съдебния процес погасителна давност за задължението за лихва върху вземането?“; 4/ „От кой момент се счита за прекъсната погасителната давност за акцесорно задължение за лихва по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, ако липсва признаване на основното задължение, съчетано с активното му оспорване по съдебен ред? Признаването на задължението за лихва, съчетано с декларация, че същата не се дължи, защото е погасена по давност, представлява ли признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД?; 5/ „Необходимо ли е признанието на иска, което прекъсва давността, да бъде адресирано до кредитора/взискателя или до упълномощено от него лице или е достатъчно признание до трето лице (или пък държавен орган, или частно лице с публични функции)?“; 6.1. „Може ли да се приеме, че при упълномощаване съгласно чл. 18 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител е представител на взискателя, респ. може ли признанието на иска, което прекъсва давността, да бъде отправено до него?“; 6.2. „Необходимо ли е за прекъсване на давността по смисъла на чл. 519 ГПК да бъде представен на длъжника оригинален изпълнителен лист, за да се счете, че давността е прекъсната, или е достатъчно да е получено копие от него особено когато няма изявление на длъжника, че му е необходим оригинал, за да плати?“; 7/“Доколкото ГПК не забранява образуването на изпълнително дело срещу държавно учреждение за удовлетворяване на парични притезания, а само принудителното изпълнение, то прекъсва ли давността образуваното изпълнително дело, в рамките на което съдебния изпълнител, упълномощен по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е отправил покана за доброволно изпълнение до финансовия орган на съответното учреждение, както и копие от изпълнителния лист?“; 8/ „Какви са правните последици от воденето на съдебни производства по отношение на вземането на кредитора от страна на длъжника – давността спира ли да тече, докато производството е висящо, респективно счита ли се, че давността е прекъсната, когато има влязъл в сила акт, който отново установява, че вземането е валидно и че държавното учреждение е длъжник?“; 9/ „Представляват ли действията на държавното учреждение злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 КРБ, когато то не предвижда средства в бюджета си, води нови искови производства срещу кредитора по отношение на това вземане, въпреки влязлото в сила осъдително решение и отрича вземането, ами се позовава и на изтекла погасителна давност в негова полза, тъй като не са предприети действия по изпълнение спрямо него?“; 10/ „От кой момент се счита прекъсната погасителната давност за акцесорно задължение за лихва по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, ако липсва признаване на основното вземане, съчетано с активното му оспорване по съдебен ред? Признаването на задължението за лихва, съчетано с декларация, че същата не се дължи, защото е погасена по давност, представлява ли признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. По първия въпрос се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Касаторите обосновават противоречие на въззивното решение по втория въпрос с решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г.о.; по третия въпрос – с решение № 65/25.06.2015 г. по т.д. № 13/2014 г. на ВКС, I т.о. и определение № 386/02.04.2009 г. по гр.д. № 156/2009 г. на ВКС; по петия въпрос – с решение № 131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о., определение № 303/02.05.2018 г. по гр.д. № 4539/2017 г. на ВКС, III г.о. и решение № 49/04.04.2017 г. по гр.д. № 50236/2016 г. на ВКС, IV г.о. По поставените в т. 6 до т. 10 въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторите излагат доводи, че произнасянето по поставените въпроси от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Молят при обсъждане относимостта на поставените въпроси да се съобразят нормите на Европейската конвенция за защита правата на човека и Хартата на основните права на ЕС, които гарантират правото на достъп до съд, част от което е и изпълнението на съдебните решения. Сочат практика на европейския съд по правата на човека /G. v. B., no. 44452/10, 18.01.2018; S. v. B., no. 67353/01, 10.01.2007 и др./. Считат, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание за допускането му да касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Ответната страна – областният управител на област Б., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, приподписан от старши юрисконсулт София К., изразява становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските, сторени в трите съдебни инстанции.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството е образувано по иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от областния управител на област Б. срещу Е. Г. А. и А. Г. И., за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът не им дължи сумата от 35 210,77 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 23 825,50 лв. за периода от 20.06.2003 г. до 14.12.2015 г., присъдена с влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 328/2005 г. на Софийски апелативен съд, за която е издаден изпълнителен лист от 07.02.2008 г., поради погасяване на задължението по давност.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че ищецът по делото е държавно учреждение. Посочил, че предвид особения му статут, приложим спрямо него е специалният режим за изпълнение на парични задължения, уреден в чл. 519, ал. 2 ГПК /аналогичен на режима, уреден в чл. 399, ал. 2 от отм. ГПК/. Съгласно законовия текст на цитираната разпоредба паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидените за това средства от бюджета на учреждението, като при липса на налични средства – съответният първостепенен ръководител с бюджетни средства взема мерки, за да се предвидят такива най-късно в следващия бюджет. За изпълнение на задължението издаденият изпълнителен лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение, а не на съдебен изпълнител. Съдът приел, че доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща приложимостта на общите правила за спиране и прекъсване на погасителната давност по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, същите следва да намерят приложение и по отношение паричните задължения, възникнали в тежест на държавните учреждения. Посочил, че в случая самото предявяване на изпълнителния лист пред учреждението води до прекъсване на давността, като ответниците по делото са тези, които носят доказателствената тежест относно факта на неговото предявяване в рамките на законовия 5-годишен давностен срок.
С оглед конкретните обстоятелства по делото, съдът намерил, че в настоящия случай давностният срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е започнал да тече на 29.11.2007 г. и е изтекъл на 29.11.2012 г., доколкото ответниците по делото не са ангажирали доказателства за прекъсване на давността. Обосновал извода си, като посочил, че: 1/ с поканата за доброволно изпълнение, получена от ответника на 22.02.2008 г., давността не се прекъсва, доколкото поканата не изхожда от кредиторите и към нея не е представен изпълнителен лист; 2/ с поканата за доброволно изпълнение, получена от ответника на 15.02.2011 г., давността също не се прекъсва, доколкото и тя не изхожда от кредиторите и към нея не е представен изпълнителен лист; 3/ едва с поканата за доброволно изпълнение, получена от ответника на 06.10.2015 г., е приложен изпълнителен лист, но последната не изхожда от кредиторите, а дори и да се счете, че е налице редовно уведомяване, то същото е извършено след изтичане на предвидения в чл. 117, ал. 2 ЗЗД давностен срок / изтекъл на 29.11.2012 г./.
За неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че с писмо изх. № 11-00-13/18.05.2009 г. /неприложено по делото/ областният управител е направил признание за съществуващо задължение – основание за прекъсване на давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. За да се обоснове, въззивният съд е посочил, че признанието по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да бъде адресирано от длъжника към кредитора или негов представител. В настоящия случай отразяването на вземането в посоченото писмо представлява кореспонденция между длъжника и трето лице /ЧСИ/, в която кредиторите не са взели участие, поради което дори и последното да се приеме за признание, същото не може да доведе до прекъсване течението на погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Касаторът следва да докаже и наличието на допълнително основание, представляващо развитието на поставения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, нито да определи сам в какво се състои противоречието, което евентуално касаторът е имал предвид, нито сам да издирва противоречива съдебна практика, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В случая първият въпрос, формулиран в контекста на липсващия според касаторите ред за защита на кредитор с парично вземане срещу държавно учреждения, съдържа условието „а по силата на чл. 519, ал. 2 ГПК кредиторът няма възможност да действа“, което видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е възприел. При преценката си за основателност на предявения иск, съдът изрично е посочил, че паричните вземания срещу държавни учреждения се изпълняват по реда на чл. 519, ал. 2 ГПК, като именно това е редът за защита на ответниците в настоящия случай – чрез предявяване на издадения изпълнителен лист пред финансовия орган на държавното учреждение – ищец по делото. Втори и четвърти въпроси изобщо не са обсъждани от въззивен съд и по тях последният не е формирал мотиви в своето решение. За пълнота следва да се отбележи, че четвъртият въпрос е формулиран с оглед твърдяно признание на вземането, извършено със споразумение от 14.12.2015 г. При възприето от въззивния съд изтичане на погасителната давност към 29.11.2012 г., последният изобщо не е обсъждал значението на посоченото споразумение. Предвид изложеното, с поставянето на тези въпроси не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация, с оглед на което не се дължи произнасяне по въпроса налице ли са поддържаните допълнителни основания.
Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване и по третия правен въпрос. В цитираните решение № 65/25.06.2015 г. по т.д. № 13/2014 г. на ВКС, I т.о. и определение № 386/02.04.2009 г. по гр.д. № 156/2009 г. на ВКС се разглежда различен от поставения правен въпрос, поради което не би могло да се извърши преценка за съответствие на даденото правно разрешение с това на въззивния съд в обжалвания съдебен акт.
Петият поставен въпрос също не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Макар съдът да е посочил, че за да е налице признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, последното следва да изхожда от длъжника и да е адресирано до кредитора или негов представител, в случая същият е съобразил, че посоченото писмо не е приложено по делото, поради което не би могло да се установи точното му съдържание, респ. признато ли е процесното задължение за лихва. Предвид липсата на представени доказателства в насока твърдяното признание, не може да се обуслови извод за неговото наличие, респ. основателност на наведените възражения за прекъсване на погасителната давност. По изложените съображения липсва общо основание за допускане касационно обжалване и по въпроса „Може ли да се приеме, че при упълномощаване съгласно чл. 18 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител е представител на взискателя, респ. може ли признанието на иска, което прекъсва давността, да бъде отправено до него?“ След като по делото не е доказан фактът на извършено признание, ирелевантно е дали същото е направено пред частен съдебен изпълнител или друго трето лице. Не съставлява обща предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение и въпросът „Необходимо ли е за прекъсване на давността по смисъла на чл. 519 ГПК да бъде представен на длъжника оригинален изпълнителен лист, за да се счете, че давността е прекъсната, или е достатъчно да е получено копие от него особено когато няма изявление на длъжника, че му е необходим оригинал, за да плати?“, доколкото въззивният съд изобщо не е формирал мотиви в тази насока.
Осми и девети въпрос са общотеоретични, а не правни, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с поставените седми и десети въпроси /идентичен с четвърти въпрос/. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не обосновава наличието на такива предпоставки, а и същите не са налице.
Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е представила доказателства за извършване на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 491/27.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2224/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: