1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
[населено място], 02.04. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 3949 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 3575 от 16.08.2019 г. от Р. Н. П. и В. С. П., и двамата от [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. К. от АК-С., против въззивно решение № 299 от 10.07.2019 г., постановено по в.гр.д. № 168/2019 г. на Смолянския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 27/06.03.2019 г. на Чепеларския районен съд, по гр.д. № 139/2018 г., е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД сключения между Н. С. П. от [населено място], [община] и Р. Н. П. от [населено място], договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 82, том І, рег. № 822, н.д. № 79/2013 г. на нотариус А. В., рег. № 531 при НК, с район на действие Чепеларския районен съд, по силата на който Н. С. П. е прехвърлил на Р. Н. П. по време на брака му с В. С. П., собствения си недвижим имот – застроено и незастроено дворно място, с площ от 396 кв.м., съставляващо УПИ – ІІ-324 в кв. 21 по действащия ЗРП на [населено място], при описани граници, с жилищна сграда със застроена площ от 82 кв.м., нанесена на кадастралния план като 2МСБЖ, срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил до момента на прехвърлянето и при условията на запазено от прехвърлителя Н. П. право на пожизнено и безвъзмездно ползване върху имота. Изложени са съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са – за задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели и в този аспект за приложението на чл. 172 ГПК, както и да изложи аргументи защо дава вяра на показанията на едната група свидетели, а на другата – не; налице ли е неизпълнение след като по вина на ищеца ответниците не са изпълнявали задълженията си не повече от два месеца след втората операция на ищеца до получаване на извънсъдебната покана и предявяване на иска; намира ли приложение в конкретния случай нормата на чл. 95 ЗЗД, т.е. дали кредиторът не е изпаднал в забава след като неоправдано не приема предложеното му от длъжника изпълнение, или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си; следва ли да се отчете заявената позиция от ответниците в отговора на извънсъдебната покана и на исковата молба, че са готови да продължат да изпълняват задълженията си за гледане и издръжка на ищеца прехвърлител, съгласно договора. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 759/2010 г. ІІ г.о., решение № 62 от 18.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 955/2010 г., ІІІ г.о., решение № 749 от 28.09.2001 г. на ВКС по гр.д. № 130/2001 г., ІІ г.о., решение № 853 от 11.10.1999 г. на ВКС по гр.д. № 159/1999 г., ІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и по стария процесуален ред.
Ответникът по касационната жалба, Н. С. П. от [населено място], [община], обл. С., чрез пълномощника си адв. Н. П. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане кредиторът еднократно и в пълен обем изпълнява своето задължение да престира – прехвърля собствеността върху имота, а длъжникът е задължен пожизнено – до смъртта на прехвърлителя да полага необходимите грижи и издръжка за него ежедневно, в пълен обем и това негово задължение е неделимо. В случая въззивният съд е приел, че длъжника по алеаторния договор не е изпълнил задължението си като цяло, според уговореното и според нуждите на ползващия се от договора ищец прехвърлител Н. П., който при сключване на договора е бил в добро здравословно състояние и е могъл сам да се грижи за себе си, но след 2016 г. неговото здравословно състояние рязко се е влошило, претърпял е поредни сериозни операции и тогава за него са се грижили други хора, но не и единствения му син, приобретател на имота. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на свидетелите К., Б. и тези на св. Н. П., внук на ищеца и син на ответниците, които установяват, че св. В. К. се е грижел за ищеца, когато е бил във влошено здравословно състояние след втората операция. Приел е също така, че задължението за издръжка е носимо и следва да се изпълнява там, където прехвърлителят се е установил да живее постоянно или преимуществено, в случая в [населено място], както и че дори ищецът Н. П. да се е поставил в забава относно получаването на грижи, тъй като не е искал сина му повече да се грижи за него, приобретателят длъжник ответникът Р. П. не е освободен от задължението си по договора за гледане и издръжка, а е следвало това натурално задължение за издръжка да го трансформира в парично, което не е сторил. Съдът е приел, че в случая е доказан фактът, че за ищеца Н. П. не са били полагани грижи, нито му е предоставяна/заплащана издръжка от страна на ответниците, поради което е налице неизпълнение на договора и той следва да бъде развален. Приел е, че е без значение обстоятелството дали неизпълнението на поетото с договора задължение за издръжка и гледане е пълно или частично, забавено или неточно, доколкото всяка форма на неизпълнение на алеаторното задължение се приравнява по последици на пълно неизпълнение.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси от касаторите. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
По въпроса от процесуално естество, свързан със задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания на две групи свидетели и в този аспект за приложението на чл. 172 ГПК, както и да изложи аргументи защо дава вяра на показанията на едната група свидетели, а на другата – не, е от значение за изхода на спора, но приетото от въззивния съд не е в противоречие с приложената съдебна практика на ВКС, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като съгласно установената съдебна практика съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Както останалите, така и гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал(недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. В случая, изхождайки от тази съдебна практика, съдът е приел, че макар да са формирани две противоречащи си групи свидетелски показания, то с оглед на останалите доказателства по делото и обстоятелството, че първата група свидетели/Д. Б. и В. К./ са без родствена връзка със страните и техните показания са в резултат на непосредствени впечатления, както и обективни, последователни и безпротиворечиви, а втората група/Н. П. и В. Блятков/ са съответно син на ответниците и внук на ищеца, а вторият живее на съпружески начала с дъщерята на ответниците и показанията им в по-голямата си част са опосредствени, поради което по отношение на тях съдът е приложил разпоредбата на чл. 172 ГПК, но независимо от това е приел, че и двете групи свидетели установяват безпротиворечиво, че в периода след влошаване взаимоотношенията между страните, ответниците преустановили да престират дължимото по договора, следователно те се явяват неизправна страна по него, тъй като за да е налице точно изпълнение на договора за издръжка и гледане от страна на длъжника, той следва да предоставя ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка на кредитора в обем да бъдат задоволени напълно нуждите му от място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и други ежедневни нужди, каквото в настоящия случай не е налице.
По поставените материалноправни въпроси относно – налице ли е неизпълнение след като по вина на ищеца ответниците не са изпълнявали задълженията си не повече от два месеца след втората операция на ищеца до получаване на извънсъдебната покана и предявяване на иска и намира ли приложение в конкретния случай нормата на чл. 95 ЗЗД, т.е. дали кредиторът не е изпаднал в забава след като неоправдано не приема предложеното му от длъжника изпълнение, или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, макар и важни, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като приетото от въззивния съд по тях не е в противоречие с установената съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като договорът за гледане и издръжка е ненаименован и съдържанието на насрещните права и задължения не са определени в закона. То се определя от постигнатото съгласие между страните. Когато договорът не съдържа уговорени ограничения в обема на дължимите грижи и издръжка, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи за обезпечаване на нормален и спокоен живот на прехвърлителя на вещното право. Ако кредиторът изпадне в забава (в тежест на приобретателя е да докаже, че прехвърлителят неоснователно отказва за приема издръжка и грижи в натура), тя не освобождава длъжника от задължението за издръжка, тъй като издръжката може да се осигурява, според обстоятелствата – в натура или в пари. Задължението за полагане на грижи може да бъде изпълнявано само в натура и затова, ако кредиторът е в забава, то се погасява, поради невъзможност, за която длъжникът не отговаря, т.е. ако кредиторът по своя вина не приема изпълнение или не оказва съдействие за изпълнение. В този случай длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация. Следва да се има предвид, че кредиторът не изпада в забава, когато правомерно отказва приемане или съдействие, тъй като той не е длъжен да приема частично изпълнение – нерегулярно, в непълен размер издръжка и грижи. Именно в съответствие с тази установена съдебна практика решаващият съд е приел, че дори ищецът Н. П. да се е поставил в забава относно получаването на грижи след втората операция, то приобретателят на имота/първият ответник/ не се освобождава от задължението за издръжка, а в тази хипотеза следва да го трансформира в пари, за да е изправна страна по договора, което в случая не е сторил, като неизпълнената част не е незначителна с оглед интересите на кредитора, който предвид напредналата си възраст, както и влошеното си здравословно състояние, описано по-горе, се е нуждаел от непосредствени грижи и издръжка, като в случая е без значение дали неизпълнението е пълно или частично, забавено или неточно, доколкото всяка форма на неизпълнеие на алеаторното задължение се приравнява по последици на пълно неизпълнение.
Що се отнася до матириалноправния въпрос – следва ли да се отчете заявената позиция от ответниците в отговора на извънсъдебната покана и на исковата молба, че са готови да продължат да изпълняват задълженията си за гледане и издръжка на ищеца прехвърлител, съгласно договора, същият предвид характера на алеаторния договор, не се явява обуславящ за изхода на делото и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В обобщение, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 700 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 02.10.2019 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 299 от 10.07.2019 г., постановено по в.гр.д. № 168/2019 г. на Смолянския окръжен съд, по касационна жалба с вх. вх. № 3575 от 16.08.2019 г. от Р. Н. П. и В. С. П., и двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Р. Н. П. и В. С. П., и двамата от [населено място], да заплатят на Н. С. П. от [населено място], [община], област С., направените разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 700 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: