O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
[населено място], 3.12. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 4275 / 2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 29589 / 08.10.2019 г. на Д. А. К., О. А. С., Л. А. Л., Ю. А. Н.. А. Г. Ч. и А. В. С., чрез адв. К. М., срещу определение № 2773 от 24.09.2019 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1668/2019 г. за потвърждаване на определение № 1109 от 26.08.2019 г. на Варненския районен съд по гр.д. № 4969/2019 г., в частта, с която е прекратено производството по предявените искове срещу „Миг Маркет”- ООД за осъждането му да заплати в полза на ЕС обезщетение за лишаване от право на ползване на партерно фоайе – обща част в сградата, за периода 01.04.2016 г.- 01.04.2019 г. в размер на 10800 лв., за периода след датата на завеждане на исковата молба на 01.04.2019 г. в размер на 300 лв. месечно, както и по евентуалния иск за обезщетение за лишаване от право на ползване за периода след датата на завеждане на исковата молба на 01.04.2019 г. в размер на 50 лв. месечно.
Иска се отмяна на определението като незаконосъобразно. Оспорват се изводите на въззивния съд, че ответникът не е етажен собственик, завзел обща част без решение на ОС , така не е нарушен ЗУЕС, както и че управителят на ЕС не може да я представлява пред съда в случая тъй като искът не е срещу етажен собственик. Оспорва се и приетата недопустимост на исковете за периода след подаване на исковата молба с довод, че са налице продължавано нарушение и хипотезата на чл. 124, ал. 2 ГПК допускаща предявяване на осъдителен иск за изпълнение на повтарящи се задължения, чиято изискуемост настъпва след постановяване на решението. Поддържа се, че макар ЕС да не е ЮЛ или ФЛ, така носител на право на собственост, ЗУЕС и придава особен статут, в т.ч правоспособност във връзка с управлението, поддръжката и получаването на плодове относно общите части на сградата, поради което и относно правото на обезщетение при неправомерно използване на обща част от етажен собственик или трето на ЕС лице. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване с твърдение, че са решени в противоречие с определение № 339 от 11.04.2018 г. на ВКС, IV – то г.о. по гр.д. № 4588/2017 г. и с решение№ 123 от 21.06.2013 г, на ВКС, II -ро г.о. по гр.д. № 940/2012 г. се поставят въпросите за това дали иск за обезщетение от неправомерно използване на обща част в сграда в режим на ЕС може да бъде предявен за осъждане в полза на цялата ЕС, дали управителят може да представлява ЕС при такъв иск при участие по делото и на други етажни собственици, евентуално дали може да се предяви само от отделни етажни собственици, когато неправомерното използване е от страна на друг етажен собственик, както и дали е допустимо да се търси обезщетение и за периода след завеждане на исковата молба поради продължавано неоснователно ползване и след този момент.
Върховният касационен съд, състав на III- то г.о., предвид данните по делото намира, че жалбата е в срок, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на касационно обжалване съгл. чл. 274, ал. 4 вр чл. 280, ал.3, т.1 вр чл. 69, ал. 1, т.1 и т. 7 ГПК акт на въззивен съд, така допустима в частта по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за периода 01.04.2016 г.- 01.04.2019 г. в размер на 10800 лв. , както и за периода след датата на подаване на исковата молба в размер на 300 лв. месечно. В частта по иска за обезщетение за периода след датата на подаване на исковата молба в размер на 50 лв. месечно обжалваното определение не подлежи на касационно обжалване заради цена на иска под 5000 лв. определена по реда на чл. 69, ал.1, т. 7 ГПК, като в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
Относно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване , в частта в която жалбата е допустима, съставът на ВКС, III- – то г.о., съобразява и намира следното:
Първоинстанцинното производство е образувано по искова молба на настоящите касатори, срещу „Миг Маркет”- ООД за осъждане на последното да заплати на ЕС на сграда, находяща се в [населено място]. [улица] обезщетение за лишаване от право на ползване на партерното фоайе, за което се твърди, че е обща част, която ответникът ползва като рецепция, без решение на ОС за промяна на предназначението и, за три години назад в общ размер на 10800 лв, както и занапред след датата на подаване на исковата молба, по 300 лв месечено до премахване на рецепцията. Твърди се, че ищците са етажни собственици и че предявяват настоящите искове поради бездействието на управителя на ЕС Г. С. да стори това. В изпълнение на указания на районния съд с молба от 19.04.2919 г. ищците са уточнили, че ответникът е етажен собственик като притежава ипотекирани и непродадени апартаменти с дял в общите части от 8. 3717 %. Изрично са заявили, че не претендират сумите за себе си, а за цялата ЕС поради което не са посочили кой каква сума претендира и какви ид. ч притежава в общите части на сградата. Исковата молба е уточнявана още четири пъти с молби от 08.05 , 17.05, 13. 06 и 17.07.2019 г., все в изпълнение на указания на съда ищците да посочат ид. си части в общите части и размера на сумата от общо посочената, която всеки от тях претендира за себе си, като изрично в едно от разпорежданията си съдът е посочил , че ЕС не притежава право, от което да е лишена. С молбата от 08.05. 2019 г. е заявен иск по чл. 109 ЗС. В молбата от 13.06. 2019 г. са посочени ид части на всеки от ищците в общите части на сградата, а с последната молба от 17.07. 2019 г. е заявен петитум за осъждане на ответника да премахне рецепцията, отново петитум за осъждането му да заплати сумата от 10800 лв, като и занапред сумата от 300 лв месечно в полза на ЕС, а в условията на евентуалност е заявен за първи път иск за осъждане на ответника да заплати на всеки един от ищците за периода 01.04.2016 г.- 01.04. 2019 г. сумата от 50 лв. месечно, както и за периода след датата на подаване на исковата молба до премахване на рецепцията същата сума месечно.Заявено е още, че ищецът Д. К. е и управител на ЕС, чиито права понастоящем вече не са спрени от съда във връзка с водено от ответника срещу решенията на ОС дело.
С определение № 11090 от 26.08.2019 г. по гр.д. № 4969/2019 г., Варненският районен съд е прекратил производството в частта по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
С определение № 2773 от 24.09.2019 г. по ч.гр.д. № 1668/2019 г, в необжалваната сега част, Варненският окръжен съд е отменил първоинстанционното определение в частта по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение в полза на всеки един от ищците от 50 лв . месечно за периода 01.04.2016 г.- 01.04. 2019 г. и е върнал делото за разглеждане. За да потвърди прекратяването на производството в частта по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за лишаване от право на ползване на партерното фоайе за три години назад в общ размер на 10800 лв., окръжният съд е приел, че не е налице нито една от предвидените в чл. 23, ал. 4 ЗУЕС хипотези на предявени срещу етажните собственици като ответници искове във връзка с общите части, нито е налице решение на ОС относно заемане на фоайето, което да не се изпълнява или друго нарушение на ЗУЕС свързано със задължение на ответника по този закон, което той не изпълнява, а напротив – предявени са искове чрез управителя на ЕС от ЕС в полза на ЕС. В заключение е прието, че така предявеният иск не намира правното си основание в ЗУЕС. За да потвърди прекратителното определение в частта по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода след датата на завеждане на исковата молба на 01.04.2019 г. в размер на 300 лв. месечно, съдът е приел, че същият е недопустим тъй като касае бъдещи вземания.
При този предмет на делото пред въззивната инстанция и тези негови мотиви в обжалваното сега определение, първият от поставените в изложението въпроси за активната процесуална легитимация на ЕС като неперсонифицирана общност по искове за вземания във връзка със завземане на обща част от етажен собственик, разкрива характеристиките на обуславящ правен въпрос по см. на т.1 от ТР № 1 / 2010 г. на ОСГТК на ВКС като изводът на въззивния съд е, че такъв иск не попада в хипотезите на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС, поради това е недопустим. Не е налице наведеното от касатора специално основание по чл. 280, ал.1 , т. 1 ГПК тъй като цитираната от последния общо за всички поставени въпроси практика на ВКС се явява неотносима към отговора на поставения въпрос, а и касае коренно различна от настоящата фактическа обстановка. Определение № 339 от 11.04.2019 от 11.04.2018 г. на ВКС, IV – то г.о. по гр.д. № 4588/2017 г е във връзка с иск предявен от етажните собствености на три отделни входа, но след взето решение на ОС на всяка една от тях за предявяването на такъв иск и касае отношения по договор за наем относно подпокривно пространство. Отделно от това с цитираното определение не е допуснато касационно обжалване, поради което изначално то не обективира решаваща дейност на ВКС по материален или процесуално правен спор поради особеностите на производството по чл. 288 ГПК, в което касационната инстанция осъществява селектиране на касационните жалби, което е специфична правораздавателна дейност, така изначално негодна от нея да се извлича специална предпоставка за достъп до касация по см. на чл 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не обосновава приложението на чл. 280 ал 1, т 1 ГПК и решение № 123 от 21.06.2013 г, на ВКС, II -ро г.о. по гр.д. № 940/2012 г. по чл. 290 ГПК тъй като с него е даден отговор на въпроса дали е допустимо по иск за ревандикация на недвижим имот за който се твърди, че е обща част, в етажна собственост , която не е ЮЛ етажните собственици да се представляват от управителя при липса на решение на ОС за това, като в отговора е прието, че иницииращите производство етажни собственици могат да действат лично или да се представляват от управителя без изрично упълномощаване от ОС на ЕС само до действията на обикновено управление на ЕС, не и за тези надхвърлящи обикновеното управление. Отделно от това по съществото на жалбата в решението е прието, че когато ЕС е ответник по спор за собственост на имот, за който е въведено твърдение, че е обща част в сграда, надлежни ответници са всички етажни собственици, които се явяват задължителни другари, тъй като фактът дали имотът е обща част следва да бъде разрешен еднакво спрямо всички тях, и именно защото не всички етажни собственици са били конституирани като ответници въззивното решение е било обезсилено.
Вторият въпрос отнасящ се до това за кои хипотези важи законното представителство по чл. 24, ал. 4 ЗУЕС на управителя спрямо етажните собственици, в частност дали същият може да ги представлява по иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване на обща част в етажна собственост, разкрива характеристиките на обуславящ въпрос, защото в обжалваното определение е прието, че управителят може да представлява етажните собственици само по искове срещу тях, касаещи общите части или по искове срещу етажен собственик, който не изпълнява решение на ОС или задължение по ЗУЕС, какъвто настоящият случай не е. Не е налице обаче наведената специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК като в тази връзка важат съображенията изложени във връзка с първия поставен въпрос. Допълнително следва да се посочи, че при иск по чл. 59 ЗЗД когато се основава на завземане на обща част за ползване от друг етажен собственик останалите етажни собственици са обикновени, а не необходими другари, независимо, че общият факт ( дали процесната част е обща част ) следва да бъде установен еднакво спрямо всички етажни собственици , тъй като за уважаването или отхвърлянето на иска е от значение преди всичко качеството собственик на самостоятелен обект в сграда , което се установява не по отношение на ЕС, която в случая е неперсонифицирано образувание без призната правосубектност , а спрямо всяко едно ФЛ твърдящо, че е собственик в сградата, поради което петитум за присъждане на обезщетение в полза на ЕС е недопустим , а за редовността на исковата молба се изисква всеки от етажните собственици предявяващи иска, да посочат своята ид. ч в общите части на сградата. Неделимият характер на общите части в сградата, който следва от естеството или предназначението им, не променя обстоятелството, че носител на право на собственост върху самостоятелните обекти в сградата, така и върху общите части, не е ЕС, а отделните физически или юридически лица придобили самостоятелен обект.
Третият въпрос дали искът по чл. 59 ЗЗД при лишаване от ползване на обща част от сграда в етажна собственост може да се предяви от отделни етажни собственици не е обуславящ изхода на делото, защото водещият мотив на съда за прекратяване на производството като недопустимо не е , че не може да се предявява от отделни етажни собственици с една искова молба, а че такъв иск не намира правното си основание в ЗУЕС уреждащ хипотезите на законно представителство на всички етажни собственици пред съда в лицето на управителя. Пред долните инстанции спорът не е за това дали посочените в исковата молба етажни собственици могат да предявят такъв иск, без участието по делото на останалите етажни собственици като другари на страната на ищеца, а дали той може да се предяви от името и в полза на ЕС , като последното на практика означава искът да се отхвърли или уважи и по отношение на етажните собственици от които исковата молба не изхожда. Следователно третият поставен въпрос е негоден като обща предпоставка да обоснове достъп до касация, а щом общата предпоставка не е налице, то изследването за наличието на наведената от страната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1 , т 1 ГПК е безпредметно и това е така защото съгл. приетото в мотивите към т.1 на ТР № 1/ 2010 г. касационно обжалване се допуска само при кумулативното наличие на общата предпоставка ( формулиран от касатора правен въпрос, от значение за изхода по делото ) и поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 , т.1- т. 3 ГПК.
Четвъртият въпрос също не разкрива характеристиките на обуславящ. Това е така, защото макар въззивният съд изрично да не го е посочил в определението си, мотивът, че иск от името на ЕС чрез управителя е недопустим защото не е налице хипотезата на чл. 24, ал. 4 ЗУЕС се разпростира и в частта по иска за обезщетение по 300 лв. месечно занапред от датата на подаване на исковата молба, предявен при същите условия. Дори обаче да се приеме, че въпросът е обуславящ защото изтъкнатият от съда мотив е само обстоятелството, че искът касае бъдещи вземания, не е налице наведената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК тъй като вече разгледаната по – горе цитирана от касатора практика е неотносима. Касаторът е задал последния си четвърти въпрос в контекста на оплакването за нарушаване на чл. 124 ал 2 ГПК и твърдението, че ГПК позволява осъждане за бъдещ период по отношение на повтарящи се задължения, чиято изискуемост настъпва след постановяване на решението. Вземането за лишаване от право на ползване на обща част в етажна собственост почива обаче върху неоснователното обогатяване, което е извъндоговорен източник на задължения, които по начало нямат повтарящ се характер, защото правопораждащият ги факт не е един ( единен) , а различен – в случая използването на имота за всеки отделен ден. Освен това чл. 124, ал. 2 ГПК визира само възникнали до момента на постановяване на решението задължения, при това ликвидни ( установени по своето основание и размер с решението), а в случая се иска осъждане за вземане, което още не е възникнало, не е и сигурно, че ще възникне, както и в какъв размер предвид, че средният пазарен наем служещ като критерий за размера на обезщетението не е константна величина. В този см. са решение №516 от 11.02.2011 г. на ВКС, II- ро г.о. по гр.д. № 1385/2009 г., решение 355 от 12.12.2014 на ВКС, IV-то г.о. по гр.д. № 2730/2014 г., решение 218 от 18.03.2016 г. на В., I –во т.о. по т.д. 3200/2014 г. Искът е недопустим и за осъщественото от ответника ползване след подаване на исковата молба до постановяване на решението предвид уредените в ГПК преклузии за въвеждане на факти, и най- вече заради преклузията по чл. 214, ал. 1 ГПК за изменение основанието на иска. Касаторите не правят разлика между възникване на вземане и изискуемост на последното – не може да е изискуемо ( да се иска изпълнение, в т.ч. принудително) вземане, което още не е възникнало.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2773 от 24.09.2019 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1668/2019 г. в частта по исковете за обезщетение за лишаване от право на ползване на партерно фоайе – обща част в сградата, за периода 01.04.2016 г.- 01.04.2019 г. в размер на 10800 лв. и за периода след датата на завеждане на исковата молба на 01.04.2019 г. в размер на 300 лв. месечно.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба вх. № 29589 / 08.10.2019 г. срещу определение № 2773 от 24.09.2019 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1668/2019 г. в частта по иска за обезщетение за лишаване от право на ползване на партерно фоайе – обща част в сградата, за периода след датата на завеждане на исковата молба на 01.04.2019 г. в размер на 50 лв. месечно.
Определението, в частта за без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: