7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
Гр. София, 21.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 2619/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 4923/13.03.2019 г. на А. Н. З., чрез пълномощника адвокат Е. И., срещу въззивно решение № 95/11.01.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1939/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 728/01.02.2018 г., постановено по гр.д. № 15455/2014 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от А. Н. З. против Ц. С. С. и малолетната П. А. Зарева иск с правно основание чл. 67 СК за унищожаване поради заплашване на извършеното с нотариално заверена декларация от 08.07.2013 г. припознаване на детето П. А. Зарева. В тежест на ищеца са възложени сторените пред въззивна инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. Претендират се разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: „Указанията на първостепенния съд да се докажат всички твърдения в исковата молба и Определението от 28.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2744/2017 г. САС могат ли да заместят необходимостта от изготвяне на подробен Доклад по делото, съобразно изискванията на чл. 146 ГПК и необходимо ли е било да бъде изготвен от първостепенния съд нарочен Доклад по делото на основание чл. 146 ГПК?“, и по следния материалноправен въпрос: „За фактическия състав на заплашването по чл. 67, предл. 3 СК, респ. за преценката формирани ли са страхови представи у дееспособното лице, относими ли са личностните му характеристики, данните за психическа уязвимост и евентуално упражнено домашно /психологическо и емоционално/ насилие, трябва ли заплахата да предизвиква основателен страх, трябва ли да е значителна, трябва ли да е инструмент/средство за натиск върху волята на припознаващия и следва ли да е налице зависимост между заплашването и извършване на припознаването?“ Касаторът твърди и наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което обосновава с очевидна неправилност в изводите на въззивен съд, тълкувал превратно събраните по делото доказателства и приел за недоказани твърденията на ищеца за отправени към него заплахи, основание за извършеното припознаване.
Ответната страна не е изразила становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 67, предл. 3 СК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че след установени интимни отношения между ищеца А. Н. З. и ответницата Ц. С. С. на 07.07.2013 г. се родило детето П. А. Зарева. С декларация с нотариална заверка на подписа рег. № 1722/08.07.2013 г. на нотариус Е. Х., с рег. № 447 на Нотариалната камара, ищецът припознал детето, срещу което майката не възразила, вследствие на което същият е вписан като негов баща в съставения акт за раждане № 0622/11.07.2013 г. Въз основа приетата пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза за определяне на родителски произход чрез Д. анализ се установило, че А. Н. З. не е биологичен баща на ответницата П. А. Зарева.
При преценка основателността на предявения иск с правно основание чл. 67, предл. 3 СК, въззивният съд съобразил, че е необходимо да се установи по безспорен начин извършването на такива противоправни или противоморални действия, които да формират основателен страх у автора на изявлението за припознаване, като деформират нормалния процес на образуване на волята, без значение преследваната с тях цел; отправената заплаха следва да е значителна, т.е. очакваните неблагоприятни последици да са от естество да засегнат съществено имуществени или неимуществени права и интереси на автора на изявлението или на негови близки, като същата следва да се явява инструмент, средство за натиск върху волята на автора на изявлението; и на последно място, да се установи причинна зависимост между заплашването и извършването на сделката. Относно въпроса за основателността на страха посочил, че същият подлежи на преценка във всеки конкретен случай, с оглед личността на конкретното засегнато лице и застрашените блага, като следва да се държи сметка и за естеството на сделката – в този смисъл цитирал и решение № 222/07.12.2017 г. по гр.д. № 4594/2016 г. на ВКС, IV г.о.
С оглед обстоятелствата по делото, съдът достигнал до извод, че в конкретния случай не се установява извършване на деяние от страна на ответницата Ц. С. С., което би могло да се квалифицира като заплашване според посочените признаци. След анализ на изслушаните свидетелски показания, съдът намерил, че изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за заплашване не са доказани по делото, а напротив – до голяма степен същите са опровергани. В резултат формирал извод за липса на каквито и да е действия на заплаха от страна на ответницата към ищеца, включително и такива, с които същата да е предизвикала основателен страх у последния.
За неоснователни съдът е счел и релевираните оплаквания за липса на доклад по делото, вследствие на която, ищецът не бил узнал, че носи доказателствената тежест за установяване на твърденията за отправена заплаха, предизвикала основателен страх у него – от една страна, с доклада първоинстанционният съд е дал указания, че ищецът следва да докаже всички твърдения, изложени в исковата молба, а от друга – с определението от 27.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2744/2017 г. САС е изложил подробни мотиви в тази насока. Съдът не е споделил и доводите на ищеца, че косвените доказателства са достатъчни за формиране на извод относно опорочената воля на припозналия детето, като посочил, че правните последици от една унищожаема сделка отпадат само при проведено съответно пълно и главно доказване на порока, основание за унищожаемост /в случая – заплашване/. Същевременно съдът отбелязал, че доколкото произходът на детето, установен с акта на припознаването, не съвпада с биологичния му произход, налице е възможност припознаването да бъде оспорено от самото дете в срок до една година от навършване на пълнолетие.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай по първия поставен въпрос не се установява наличие на предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същият е относим към правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото при наведени твърдения, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Задължителни за съдилищата разяснения по този въпрос са дадени с т. 2 на ТР № 1 от 9 декември 2013 год. по т.д. № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Съгласно последните „въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.” Въззивното решение е съобразено с тази задължителна за съдилищата практика. Видно от данните по делото въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството, и едно от основните оплаквания е било за допуснато нарушение на чл. 146 ГПК от страна на първоинстанционния съд. С постановеното на 04.05.2018 г. определение и с обжалваното решение, въззивният съд е счел доводът за нарушение на чл. 146 ГПК, допуснато от първоинстанционния съд, за неоснователен, доколкото с определение от 02.03.2017 г. на първоинстанционния съд е указано на ищеца, че последният носи доказателствената тежест относно всички твърдения, изложени в исковата молба, в който смисъл подробни мотиви е изложил и САС в своето определение от 27.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2744/2017 г. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.
Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване и по втория формулиран въпрос, свързан с материалноправните предпоставки за уважаване на иск по чл. 67, предл. 3 СК. По този въпрос касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но не сочи в противоречие с кои съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика или практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, счита, че се е произнесъл въззивен съд. Същият не е мотивирал в приложението към жалбата и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В тази връзка трябва да се има предвид, че жалбоподателят не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. Необосноваването в приложението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания правен въпрос.За пълнота следва да се посочи, че по втория въпрос също е налице постоянна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /в този смисъл и цитираното Решение № 222 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 4594 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Приема се, че за да е осъществен състав на основанието по чл. 30 ЗЗД за унищожаемост на една сделка поради заплашване, следва страната, която твърди такъв порок, да установи, че с действията си насрещната страна, или трети лица са възбудили у нея основателен страх, под въздействието на който е направено волеизявлението за сключване на сделката. Макар законът да не уточнява начина, по който се предизвикват страховите представи, за целта е необходимо използване на средства, които могат да възбудят основателен страх. Съгласно установената практика, доколкото при заплашването се въздейства върху волята на конкретната личност, при формиране преценката дали са налице предизвикани страхови представи, под чието въздействие е сключена сделката, от значение са личностовите характеристики, социалния и психически статус на лицето, което твърди, че е било обект на принуда и заплаха. Страхът е субективна категория, която трябва да се преценява винаги с оглед личността и конкретната обстановка. Личността на страната, претендираща унищожаемостта на сделката, е правно релевантно обстоятелство, което може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната обстановка да са формирани страховите представи. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения.
Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която се е позовал и касаторът. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Наведените от касатора твърдения за превратно тълкуване на събраните по делото гласни доказателства са относими към оплакването му за необоснованост и неправилност на решението. Преценката за тяхното наличие изисква конкретна преценка на фактите по делото, каквато е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селектиране на касационни жалби.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е взела становище по жалбата и не е поискала присъждането на съдебни разноски.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 95/11.01.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1939/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: