4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 16.03. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3673/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. И., подадена чрез пълномощника й адвокат З., срещу въззивно решение № 90 от 28.03.2019г. на Старозагорски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1032/2019г., с което е отменено решение № 741 от 25.06.2018г., постановено по гр. д. № 4719/2016г. на Старозагорски районен съд и е постановено отхвърляне на предявените от С. И. И. против Т. Атанасов Е. иск по чл.79 във вр. с чл.240 ЗЗД за присъждане на сумата 10000лв., невърната главница по договор за заем от 13.09.2011г. с настъпил падеж на 13.12.2011г., и по чл.86 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главницата в размер 3053лв. за времето от 17.10.2013г. до 17.10.2016г., както и осъждане на С. И. И. да заплати на насрещната страна разноски за въззивното производство в размер 261лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на исковете.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите, уточнени от съда: 1.) „Осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК чрез сключване на договори за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз, обосновават ли нищожността на сключените договори поради противоречие на закона?“ и 2.) „Ако договорът е нищожен длъжен ли е съдът да приложи императивната норма на чл.34 ЗЗД и да постанови връщане на заетата сума?“.
Счита, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в приложените към изложението актове на НК при ВКС и решението на ТК на ВКС, даващо отговор на въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните – основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК по втория.
Ответната страна Т. Атанасов Е., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване в размер 500лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел че между страните е сключен договор за заем на 13.09.2011г. Със същия ищецът е предоставил на ответника сумата от 10 000 лв., а последният се е задължил да я върне в срок до 13.12.2011г. С влязло в сила определение от 16.10.2018 г. по НОХД 503/2015 г. на СпНС е одобрено споразумение, с което ищцата е призната за виновна в извършване на престъпление по чл.252, ал.2, предл.2, във вр. с ал.1, предл.1, във вр. с чл.20 ал.2 от НК за това, че през периода 05.10.2004 г. до 25.10.2011 г. като извършител в съучастие с други съизвършители без съответно разрешение от свое име и като физическо лице и като представител на търговски дружества е извършвала по занятие банкови сделки – предоставяла е кредити за своя сметка, за които се изисква съответно разрешение съгласно императивни норми на ЗБ и ЗКИ, в сила към този момент. Сред конкретно посочените в споразумението, имащо последиците на влязла в сила присъда, сделки – част от фактическия състав на престъплението, е и процесният договор за заем. Посочил е, че според специалната разпоредба на чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а съгласно чл. 413 ал.1 от НПК – влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани.
В този смисъл както се установи от представения процесен Договор за заем от датата 13.09.2011 год., същият е включен като елемент от съставомерността на деянието на ищцата за престъпление по чл.252, ал.2, предл.2, във вр. с ал.1, предл.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, за което същата е призната за виновна от СпНС /лист 53 от Протокола от 16.11.2018 год. на СпНС/. Поради което и процесния договор за заем се явява нищожен като противоречащ на закона и в качеството си на предмет на престъплението на ищцата, за което е налице влязла в законна сила Присъда.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Първият поставен въпрос е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. Представените от касатора съдебни актове са неотносими към поставения въпрос и не са от естество да обосноват противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Същевременно практиката по въпроса е уеднаквена от ВКС с множество съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК и конкретно във връзка с така повдигнатия въпрос / пр. Решение на ВКС, Четвърто гр.о., постановено по гр.д.№3733/2016г./ и еднозначно приема, че осъществяването на състава на престъпление по чл.252 НК чрез сключване на договор за паричен заем и нарушението на императивните законови разпоредби, изискващи извършване на банкова дейност по занятие само след издаване на лиценз, обосновават нищожността на договора. Договорът за заем в случая противоречи на закона, защото последният свързва изрично липсата на лиценз със забраната за самата сделка. Изключителните банкови сделки, извършени от лице без лиценз, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с нарушената забрана в разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗКИ. Въззивното решение е съобразено с това правно разрешение и не му противоречи.
Вторият поставен правен въпрос не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи.
Липсата на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Независимо от това следва да се посочи, че нямат правна опора доводите на касатора за липса на произнасяне по връщането на престацията на заемодателя по договора на основание чл. 34 ЗЗД. В случая съдът не е сезиран с такова искане и не може служебно да постанови връщане на даденото при двустранния договор. Това следва от диспозитивното начало в гражданския процес.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени по делото разноски в размер на сумата от 500 лв. Разноски за касатора не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 90 от 28.03.2019г. на Старозагорски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1032/2019г.
ОСЪЖДА С. И. И. да заплати на Т. Атанасов Е. – сумата от 500 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: