7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр. София, 16.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3453/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 4809/12.06.2019 г. на А. И. И., подадена чрез адвокат Я. Т. и адвокат М. Д., срещу въззивно решение № 69/02.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 19/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1232/19.10.2017 г., постановено по гр.д. № 2435/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлено искането на Окръжна прокуратура – П. за отмяна запрещението на А. И. И., ЕГН [ЕГН], с адрес: Център за настаняване от семеен тип на възрастни хора с психични разстройства, [населено място], [община], [улица], постановено с решение № 1388/06.08.2012 г. по гр.д. № 1195/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, както и направеното в условията на евентуалност искане за замяна на пълното запрещение с ограничено.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основани я по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следния въпрос / уточнен и обобщен от настоящия състав съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС/: за прилагането на разпоредбите на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана от Република България през 2012 г. съгласно на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, при липса на адекватни законодателни промени в българското законодателство в съответствие с възприетите в нея правни разрешения. Излагат се съображения за противоречие на вътрешната норма на чл. 5 от Закона за лицата и семейството /ЗЛС/ с разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, съгласно която държавите, страни по конвенцията, са длъжни да зачитат волята и предпочитанията на хората с увреждания и да им гарантират възможност за самостоятелно упражняване на права, чрез предоставяне на мерки за подкрепа, които изключват заместващото вземане на решения, като касаторът счита, че подобно заместващо вземане на решения в българското законодателство е предвидено чрез института на настойничеството. Позовава се на заключителните препоръки на Комитета на ООН за правата на хората с увреждания, отправени към Република България през месец октомври 2018 г., според които на българската държава се препоръчва преглед на националното ? законодателство с оглед хармонизирането му с разбирането за увреждане, основано на човешките права. Касаторът твърди и нарушения на чл. 5 и чл. 8 от Европейската конвенция за човешките права, на чл. 20 и чл. 21 от Хартата на основните права на ЕС, както и противоречие на въззивното решение с практиката на ЕСПЧ по делата Shtukaturov v. R., С. срещу България, С. срещу България, W. Glatzel v. Freistaat Bayern, Akzo N. Chemicals v. Akcros Chemicals.
Ответната страна – Апелативна прокуратура – П., не взема становище по жалбата.
Ответните страни – Р. П. И. и П. И. И., не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искане на Окръжна прокуратура – П. за отмяна пълното запрещение на А. И. И., постановено с решение № 1388/06.08.2012 г. по гр.д. № 1195/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, евентуално – за замяната му с ограничено запрещение.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че предпоставките съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за лицата и семейството за поставяне на едно лице под пълно запрещение, са наличието на душевна болест или слабоумие (наричан в практиката медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (наричан юридически критерий); че и двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето; че преценката за наличието на юридическия критерий се прави от съда, с оглед конкретното поведение на запретенето лице; че при тази преценка съдът се ръководи от възможностите на лицето да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и способността му да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Съобразил е, че съгласно изричната разпоредба на чл. 340, ал. 1 ГПК процесуалните правила относно производството за поставяне под запрещение, регламентирани в глава X. ГПК, са приложими и в производството по неговата отмяна.
Въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение № 1388/06.08.2012 г., постановено по гр.д. № 1195/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, А. И. И. е поставен под пълно запрещение по молба на своята сестра П. И. И.. На основание чл. 298, ал. 1 ГПК постановеното по реда на чл. 336 ГПК, вр. чл. 5, ал. 1 ЗЛС съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо относно всички факти, настъпили до приключване на съдебното дирене в производството за поставяне под запрещение, включително относно установеното психично заболяване на лицето – „параноидна шизофрения“, довела до невъзможността му да се грижи за своите работи. Съобразявайки изричната забрана на чл. 299, ал. 1 ГПК, съдът е приел, че предмет на образуваното пред него производство е дееспособността на поставения под пълно запрещение въз основа новонастъпилите след приключване на съдебното дирене по гр.д. № 1195/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд факти, свързани с отпадането или настъпването на съществена промяна на основанията, обусловили поставянето му под запрещение.
С оглед изслушаните заключения на съдебно-психиатричните експертизи въззивният съд е приел за установено, че А. И. И. страда от психично заболяване „Шизофрения. Параноидна форма с непрекъснато протичане. Емоционално волева промяна на личността по ендогенен тип. Остатъчна симптоматика“, което се контролира частично медикаментозно и представлява продължително разстройство на съзнанието с чести, внезапни обостряния с халюцинаторно – параноиден облак. Вследствие своето заболяване лицето частично разбира свойството и значението на постъпките си, но не може да ги ръководи, поради тежката емоционална и волева промяна на личността; не може да се грижи за себе си, за своите интереси; не е критичен към заболяването си. Съгласно приложена справка от ЦПЗ – П., същият се води на диспансерен отчет, считано от 2010 г., като първото му постъпване в психиатричен стационар е от 27.10.2010 г. Впоследствие са се наложили осем хоспитализации, предизвикани от влошаване на психичното му заболяване, като през 2018 г. са констатирани две кризисни състояния от спешен порядък, при които лицето е принудително доведено в ЦПЗ – Б. чрез полиция, във видимо неспокойно и мрачно настроение, проявявал мнителност, споделял идеи за следене, заговор и витална застрашеност, проявявал агресия към персонала на лечебното заведение, говорел си сам, смеел се без повод и прочие. Видно от приложеното експертно решение на ТЕЛК от 20.11.2017 г. лицето е преосвидетелствано с 92 % неработоспособност с основна диагноза „параноидна шизофрения“ за срок до 01.11.2020 г.
След анализ на доказателствата по делото и вземайки предвид непосредствените си впечатления от личния контакт с поставеното под запрещение лице при изслушването му в съдебно заседание по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, въззивният съд е намерил, че с оглед проявленията на психичния болестен процес е налице неблагоприятна прогноза за пълното излекуване на А. И. И., като същият и понастоящем продължава да е в невъзможност да се грижи за своите работи поради психичното си заболяване, обусловило поставянето му под запрещение. Като е взел предвид изрично декларираната невъзможност на близките на поставения под запрещение да се грижат за него, съдът е приел, че запрещението и поставянето му в контролираната среда на Центъра за настаняване от семеен тип на възрастни хора с психични разстройства в [населено място] са единственият възможен начин за закрила на лицето, като лице с психични увреждания, за съхраняване на живота и здравето му, а и на интересите на трети лица и на обществото като цяло.
При постановяване на решението си, въззивният съд е отчел, че след влизане в сила на решението за поставяне под запрещение на А. И. И. /10.09.2012 г./ Конституционният съд на Република България е сезиран с искане на омбудсмана за установяване противоконституционност на чл. 5, ал. 1 ЗЛС по отношение на думите „и стават недееспособни“ и на чл. 5, ал. 3 ЗЛС. Същото е отхвърлено с решение на Конституционния съд № 12/17.07.2014 г., постановено по к.д. № 10/2014 г., като видно от мотивите на последното конституционните съдии намират действащата правна уредба на пълнолетните недееспособни лица за несъвършена, но сочат, че привеждането на националното законодателство в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания е въпрос от компетентността на Народното събрание. Прието е също, че до хармонизиране на българското законодателство с европейската конвенция, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 3 ЗЛС трябва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания, каквато защита ще е налице, като неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица. При така възприетото от конституционния съд, въззивната инстанция е намерила, че по висящото производство е предоставена дължимата засилена защита на поставения под пълно запрещение: искането за отмяна на запрещението е подадено от Прокуратурата на Република България, в качеството на процесуален субституент на държавата, въз основа сезирането ? с молба на поставеното под запрещение лице; на последното е предоставена правна помощ във формата на процесуално представителство с оглед личното му участие в производството пред съда. Предвид изложеното, съдът е отхвърлил доводите на поставения под запрещение за наличие на основания за отмяна на наложеното запрещение по наведените твърдения за приложимост на разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, като самоизпълнима правна норма, произтичаща от международен договор, ратифициран и обнародван от Република България.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В конкретния случай уточненият и обобщен от настоящия състав въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивен съд и съставлява обща предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно не се установява наличие на допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, на които се позовава касаторът. Повдигнатият въпрос е разрешен от Конституционния съд на Република България с решение № 12/ 17.07.2014 г. по к.д. № 10/ 2014 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 ЗЛС поради противоречието му с Конституцията на Република България и с разпоредби от Конвенцията на правата за хората с увреждания. В решението си съдът констатира несъвършенствата на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, но подчертава, че отстраняването им не може да се постигне с неприлагането на разпоредбите на чл. 5 ЗЛС. Конституционните съдии приемат, че не е налице противоречие между нормата на чл. 5 ЗЛС и разпоредбите на Конвенцията за правата на хората с увреждания, които да обуславят неприлагане на българското материално право, като намират, че разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 ЗЛС трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания /чл. 51, ал. 4 Конституцията на РБ/, каквато защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а „осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото“. Въззивното решение е изцяло съобразено с възприетите правни разрешени, а съгласно чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд /З./ решенията на Конституционния съд са задължителни за всички държавни органи, включително за съдилищата. Предвид изложеното се изключва възможността по въпроса да се обосноват допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че по поставения въпрос е налице константна практика на ВКС, изразена в решение № 226/21.10.2016 г. на ВКС, IV г.о., която се споделя от настоящия състав. При произнасянето си по идентичен въпрос състав на ВКС е приел, че при липса на законови правила, уреждащи равнопоставеността пред закона на хората с увреждания, или при наличието на законови правила, допускащи отричане или накърняване на правата, признати по Конвенцията за правата на хората с увреждания, съответната държава следва да приеме всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на тези права, и да създаде законови гаранции за упражняването на правата от всеки. Необходимостта от преодоляване несъвършенствата в българското законодателство е съобразена с решение № 12/17.07.2014 г. по к.д. № 10/ 2014 г. на Конституционния съд и приетото с оглед него решение № 645 на Министерския съвет от 04.08.2016 г. за одобряване на законопроекта „Закон за физическите лица и мерките за подкрепа” с цел хармонизиране на националното законодателство със стандартите на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, основани на необходимостта от отмяната на института на запрещението (ограничаване на дееспособността) и замяната му с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата със затруднения (увреждания) да упражняват правата си самостоятелно.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е взела становище по жалбата и не е поискала присъждането на съдебни разноски.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 69/02.05.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 19/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: