О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 800
София, 20.11. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1735/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Т. К., подадена чрез пълномощника й адвокат Ю. К., срещу въззивно решение № 6 от 28.01.2019 г. на Сливенския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 547/2018 г., с което е потвърдено решение № 1061 от 17.09.2018 г. на Сливенския районен съд, постановено по гр. д. № 4238/2018 г. в частта, в която е прието за установено на основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 103 и 104 ЗЗД, че „КОРКОС“ ООД не дължи на Я. Т. К. сумата от 7 781,40 /седем хиляди седемстотин осемдесет и един лев и четиридесет стотинки/ лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, присъдени в полза на „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД, с правоприемник „ВЕНИ ИНВЕСТ 2015“ ЕООД, по т.д. № 48/2013 г. на Сливенския окръжен съд. С въззивното решение Я. Т. К. била осъдена да заплати на „КОРКОС“ ООД сумата от 1 400 /хиляда и четиристотин/ лева – разноски пред въззивна инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1.) „Задължително ли е прилагането на реда и условията за редовно връчване на съобщения, предвидени в ГПК към съобщения и уведомления, изискани като условие за пораждане на определени действия и сделки спрямо трети лица, когато съответните закони не препращат към реда и условията на ГПК?“; 2.) „Може ли да се счита, че презумпцията на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД за съществуване на основание при сключването на договор за цесия е оборена, когато цедентът и цесионерът не са разкрили и доказали конкретните обстоятелства, при които са определени цената на договора и други негови разпоредби?“; 3.) „Представлява ли накърняване на добрите нрави създаването на договорни отношения между лица, свързани с договор за адвокатско представителство?“
Касаторът поддържа основанията за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.3 и ал. 2 ГПК.
Ответната страна „КОРКОС“ ООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат С. Б., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в касационна инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
В обжалваното решение по реда на чл. 272 ГПК е извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение, като въззивният съд изцяло е споделил изложената в тях фактическа обстановка като кореспондираща на представените по делото доказателства.
За да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, Сливенският окръжен съд приел, че по делото не се установяват доказателства за надлежно съобщена цесия съгласно изискванията на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Представената по делото обратна разписка, с която ответницата в първоинстанционното дело твърдяла уведомяване на длъжника „КОРКОС“ ООД, не удостоверявала нито съдържанието на пощенската пратка, нито съдържала подпис на управителя на дружеството длъжник. Предвид липсата на посочени име и длъжност на лицето, подписало известието за доставка, изискуеми съгласно чл. 50, ал. 3 ГПК, недоказано според съда останало твърдението на ответницата К. за редовно уведомяване на длъжника „КОРКОС“ ООД за извършената цесия. По аргумент за по-силното основание, въззивният съд счел, че липсва и съгласие от страна на длъжника за прехвърляне на вземането по смисъла на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, поради което за него съществувала възможност за прихващане на вземането към предишния кредитор и при наличие на действителен договор за цесия.
На следващо място, въззивният съд изложил аргументи за надлежно извършено и редовно съобщено на цедента „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД прихващане на процесното вземане в размер на 7 781, 40 /седем хиляди седемстотин осемдесет и един лев и четиридесет стотинки/ лева. След няколкократни опити на „КОРКОС“ ООД да уведоми „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД за извършеното прихващане, същият успял да стори това чрез нотариална покана с рег. № 1444/22.05.2017 г., връчена чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК. Извършеното уведомление било законосъобразно и породило действието си, поради което насрещните вземания на страните се погасили до размера на по-малкото, а именно до размера на процесната сума от 7 781, 40 /седем хиляди седемстотин осемдесет и един лев и четиридесет стотинки/ лева.
Позовавайки се на събрания по делото доказателствен материал, въззивният съд достигнал и до извод за основателност на предявените искове за прогласяване нищожността на сключения договор за цесия. Нищожността на договора се констатирала на три самостоятелни правни основания. На първо място, договорът за цесия бил нищожен поради липса на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД. Предвид липсата на доказателства по делото за наличие на типична непосредствена цел, която ответницата К. да преследва със сключване на договора за цесия, следвало да се заключи, че установената в чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД презумпция е оборена. На второ място, основателен бил и предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД /заобикаляне на закона/, като съдът аргументирал своя извод с установените по делото поредица от действия по цедиране на вземането за разноски и прехвърляне на търговското предприятие на „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД на лице, чието местонахождение не се установявало, което имало за последица невъзможност за надлежното му връчване на съдебни и извънсъдебни книжа, както и невъзможност за събиране на дължимите от него суми. Съдът изложил съображения, че чрез тези действия се целяло осуетяване на възможността присъдените в полза на „КОРКОС“ ООД суми да бъдат успешно прихванати с дължимите от същото дружество съдебни разноски по т.д. № 48/2013 г. на Сливенския окръжен съд в полза на „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД. На последно място, уважен бил и искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето /противоречие с добрите нрави/, който съдът счел за доказан предвид факта, че насрещна страна по договора за цесия било лице, което е служител на адвокатската кантора на адв. Е. П., процесуален представител на „ДИВЕСПЛАСТ“ ЕООД по т.д. № 48/2013 г. на Сливенския окръжен съд.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Първият поставен от касатора въпрос не съставлява обща предпоставка за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Макар същият да е правнорелевантен, той не е обусловил решаващите изводи на съда относно действието на договора за цесия. Отчитайки липсата на доказателства за изразено съгласие по чл. 103, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд счел извършеното от „КОРКОС“ ООД прихващане за действително. По този въпрос съществува константна съдебна практика, съгласно която за упражняване правото на компенсация е достатъчно длъжникът да не е изразил съгласие с извършеното прехвърляне на вземането от предишния кредитор, като непротивопоставянето на длъжника на цесията не се приравнява от закона на изразено съгласие с нея. Тежестта на доказване на наличието на съгласие на длъжника по чл.103, ал.3 ЗЗД с прехвърлянето на вземането се носи от лицето, което иска да се ползва от този факт (от цедента, съответно цесионера). Доколкото в настоящия процес такова доказване не е проведено, независимо дали договорът за цесия е съобщен или не по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД във вр. с разпоредбите на Глава VI ГПК, това не би осуетило възможността на длъжника успешно да прихване вземането си към предишния кредитор, след като не се съгласил изрично с извършената цесия. В този смисъл въззивното решение не се отклонява от правните разрешения, възприети в константната съдебна практика. За пълнота следва да се посочи, че в приложението към жалбата липсва обосновка и на допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е посочил нито практика по т. 2 на чл. 280, ал. 1 /акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз/, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. Липсват доводи и за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика.
Предвид изложеното, по първия въпрос не се констатират предпоставки за допускане до касационен контрол.
По отношение втория и третия въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Поставените въпроси са привързани към правните изводи на съда за наличие на основания за прогласяване нищожността на сключения договор за цесия. Разглеждането по същество на поставените въпроси не би могло да постигне целения от касатора резултат, а именно прогласяване на сключения договор за цесия за действителен, тъй като въззивният съд е установил основателност на ищцовата претенция на три различни правни основания, а именно чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. второ и предл. трето ЗЗД. Доколкото наведените от касатора оплаквания засягат две от тези основания, касационното обжалване не би довело до различен правен резултат, а единствено би потвърдило нищожността на договора на третото нерелевирано основание, а именно основанието по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Следователно поставените въпроси, макар и несъмнено отчетени от въззивната инстанция, не обуславят крайния извод на съда за нищожност на договора и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително отговорът на тези въпроси изисква конкретна преценка на събраните по делото доказателства и е свързан с оплакванията на касатора за неправилност на решението – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва, в случай че той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Следователно, доколкото липсва обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, това е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по втория и третия въпрос, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Независимо от това следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Същевременно, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, на които се е позовал и касаторът.
В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени по делото разноски в размер на сумата от 860 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6 от 28.01.2019 г. на Сливенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 547/2018 г.
ОСЪЖДА Я. Т. К. да заплати на „КОРКОС“ ООД, ЕИК[ЕИК] сумата от 860 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: