7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, .02.04.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4148/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. П. и С. Я. ОПРЕНОВ вх.№ 2623 от 29.07.2019г., подадена чрез адв.А., срещу въззивно решение № 3197 от 15.07.2019г. на Благоевградски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 268/19г. С това решение Б. е отменил изцяло Решение №338 от 14.01.2019 г., постановено по гр.д.№2173/2017 г. по описа на РС – Благоевград, вместо което е прогласил за нищожно на основание чл.26, ал.2, предл.2 вр. чл.44 ЗЗД упълномощаването, обективирано в нотариално заверено пълномощно №1716/16.03.2006 г. на нотариус К. Тополова, с район на действие РС-П., поради липса на воля на ищеца Т. И. Ч., да упълномощи ответниците И. П. П. и С. Я. ОПРЕНОВ да продадат принадлежащата на ищеца 1/16 ид. част от следния недвижим имот: имот № 188015, с площ 570,001 дка, представляващ „Залесена горска територия“, находящ се в местността „ПРЕДЕЛ-ЧИФТЕТО“, землището на [населено място], общ. С., при съседи: имоти с № 188005, № 188007, № 188014 и № 000486.
В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Искането е отмяна на решението и отхвърляне на иска.
Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. В това изложение касаторите поддържат оплакването си за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Считат, че решението подлежи на касационно обжалване и отмяна, тъй като съдът се е произнесъл по „съществен материалноправен и процесуален въпрос“, който е от значение за точното прилагане на чл.26, ал.2 ЗЗД, тъй като всяко нарушение на законовите гаранции за опазване правото на собственост има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в областта на правото на собственост“. Считат също, че съдът в нарушение на задължението си, вменено с чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК не е обсъдил всички събрани доказателства и доводи на страните, не е обсъдил задълбочено графологичните експертизи и не е мотивирал защо кредитира първоначалната експертиза и особеното мнение на вещото лице Ц., както и защо не кредитира заключението на вещите лица Г. и С.. Затова сочат чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Позовават се на ТР№1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и решението на ВКС, 1-во г.о., постановено по гр.д.№378/09г.
Ответната по тази касационна жалба страна Т. И. Ч., в представен писмен отговор чрез адв.Д., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявен е иск по чл.26, ал.2, предл.2 вр. чл.44 ЗЗД за прогласяване нищожността на упълномощаването, обективирано в нотариално заверено пълномощно № 1716/16.03.2006г. на нотариус К. Тополова, с район на действие РС-П., поради липса на воля на ищеца Т. И. Ч. да упълномощи ответниците И. П. П. и С. Я. ОПРЕНОВ – негови племеници, да продадат принадлежащата му 1/16 ид. част от процесния недвижим имот.
За да постанови обжалваното решение по така предявената претенция, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът е един от наследниците по закон на П. С. Ч. – негов дядо, бивш жител на [населено място], починал на 05.12.1946г., а ответниците са племенници на ищеца. С решение № Г-Д67/23.12.2005г. на ОСЗ – [населено място], е възстановено правото на собственост на наследниците на П. С. Ч. върху недвижим имот: имот № 188015, с площ 570,001 дка, представляващ „Залесена горска територия“, находящ се в местността „ПРЕДЕЛ-ЧИФТЕТО“, землището на [населено място]. Съгласно процесното пълномощно ищецът, заедно с още трима от наследниците на П. С. Ч., са упълномощили ответниците да ги представляват пред изброени държавни и общински органи, да извършват всякакви действия на управление, както и да продадат описаните в пълномощното общо четири имота, един от които – предмета на делото, на когото и на каквато цена преценят, да извършват действия относно сключване договор за доброволна делба относно имотите, в това число и да договарят със себе си. На 18.09.2006г., легитимирайки се с това пълномощно, ответниците са си продали четирите недвижими имота за сумата 33534,60лв. На 10.01.2007г. пак пред нотариус К. Тополова, заверила пълномощното, ищецът е депозирал изявление, с което е оттеглил предоставената с пълномощното от 16.03.2006 г. на ответниците представителна власт да се разпореждат с наследствения му дял от процесния имот. Основният спорен въпрос по делото е дали ищецът е изразил воля да упълномощи ответниците да се разпореждат с наследствения му дял от процесния имот. В тази връзка ищецът е оспорил автентичността на подписа си на нотариално завереното пълномощно №1716/16.03.2006г. По делото са изслушани еднолична съдебно-почеркова експертиза, изпълнена от вещото лице Д. Ц., който е дал основно и допълнително заключение, и една тройна съдебно-почеркова експертиза, изпълниена от вещите лица В. С., А. Г. и Д. Ц., който е подписал заключението с особено мнение. Вещите лица са изследвали приетото по делото ксероксно копие от процесното нотариално заверено пълномощното, тъй като въпреки положените процесуални усилия по делото не е приобщен оригиналът на пълномощното.
След като е обсъдил подробно и е анализирал детайлно многобройния доказателствен материал – писмени доказателства, свидетелски показания, заключенията по извършените единична и тройна експертизи, ведно с доводите на страните по същество на спора, съдът е приел за установено, че ищецът не е подписал процесното пълномощно №1716/16.03.2006 г. на нотариус К. Тополова, поради което заявеният иск по чл.26, ал.2, предл.2 вр. чл.44 ЗЗД за прогласяване нищожността му е основателен и следва да се уважи.
За да обоснове решаващия си извод, съдът е посочил, че експертните заключения са изготвени на база представеното от ищеца копие на упълномощаването, обективирано в нотариално заверено пълномощно №1716/16.03.2006 г. на нотариус К. Тополова; че съгласно практиката на ВКС / Решение №28 от 04.05.2018 г., по гр.д.№2063/2017 г., III г.о., решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. дело № 5960/2014 г. на състав на IV г.о. и решение № 79 от 10.09.2010 г. по т. дело № 628/2009 г. на състав на II т.о./ при отсъствието на оригинален документ оспорващата го страна е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологическата експертиза да изключи евентуално извършената техническа подправка на подписа върху първообраза, чрез откопирване на истинския му подпис през индиго, чрез прекопирване, както и чрез многобройни съвременни способи;че това се отразява на разпределението на доказателствената тежест, която се възлага по реда на чл.165, ал.1 ГПК върху ползващата се от документа страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни; че в случая, оригинал на процесното пълномощно не е представен по причини, които стоят извън волята на ищеца /ищецът твърди, че въобще не е подписвал такова пълномощно, а и оригиналът се ползва за нуждите на ответниците и е нужен за последващата сделка изповядана от тях/, поради което по арг. от чл.165, ал.1 ГПК върху ползващата от документа страна – ответниците, е било да докажат, че ищецът е подписал процесното пълномощно, каквото доказване, посредством събраните доказателства, не е проведено в настоящето производство; че ответниците са страната, в чието държане оригиналът на документа се е намирал към момента на изповядване на сделката, а по делото не са ангажирани никакви доказателства за безвиновната им невъзможност да го представят. Посочил е и това, че не може да се кредитира заключението на вещите лица В. С. и А. Г., според което подписът, положен и отразен за „Упълномощител“ в ксерокопие на пълномощно №1716/16.03.2006 г. е положен от ищеца, защото копието като обект на изследване не позволява на графологическата експертиза да изключи евентуално извършената техническа подправка на подписа върху първообраза, чрез откопирване на истинския му подпис през индиго, чрез прекопирване, както и чрез многобройни съвременни способи; че не може да се възприеме това заключение и поради същественото му противоречие с вече извършените основно и допълнително заключение на вещото лице Д. Ц., което е в насока, че процесното пълномощно не е подписано от ищеца; че изложените съображения от това вещо лице – че има определени прекъсвания в подписа на пълномощното, дъговиден елемент, има натрупване на химикалкова паста, изтъняване, островърхи елементи, които признаци ги няма в подписите на ищеца в сравнителния материал, правят изводите на другите две вещи лица необосновани, поради което не ги споделя и не кредитира даденото от тези вещи лица заключение, още повече, че в заключението на тройната-графологична експертиза, изводите на експертите са разколебани и заключението не единодушно. В подкрепа на този си извод съдът е посочил също, че следва да се държи сметка и за обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който подписът е положен. Това е така, тъй като заключението на съдебно-графологичната експертиза, изследвала не оригинала, а негово копие, винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. За пълнота и изчерпателност, съдът е отбелязал, че в подкрепа на тези съждения е и практиката в хипотеза на оспорване на документ по реда на чл. 193 ГПК. В хипотеза на непредставяне на оригинала на документ от представилата копието страна, без ангажиране на доказателства за конкретни посочени от нея обстоятелства, поради които е в невиновна невъзможност да го представи, съобразно практиката на ВКС, документът се изключва от доказателствения материал като писмено доказателство и производството по чл.193 ГПК по отношение на този документ е безпредметно. Счел е също, че показанията на св. К. Тополова, която е нотариусът, извършил нотариалното удостоверяване на подписа на ищеца, дадени в насока, че изискванията за нотариалното удостоверяване са спазени в настоящия случай, а както и че има извършено удостоверяване на подписа на ищеца в регистъра й, са ирелевантни. В подобна хипотеза отбелязаната от нотариуса констатация за наличие на представено пълномощно не може да се приеме за достатъчна, ако спорът касае обема на представителната власт. Наличието на упълномощаване за извършването на конкретното разпореждане следва да бъде установено по категоричен начин от страната,която поддържа,че такова е налице,т.е. от страната,която има интерес да установи с оглед естеството на правния спор,че пълномощно с определено съдържание е съществувало и е било представено при изповядване на сделката. В случая приобретателите на спорния имот не са представили такива доказателства, установено е, че по делото липсва оригиналът на пълномощното, в кориците на нотариалните дела, и в двете нотариални кантори, пълномощното не се съхранява, налице е и изявление, изходящо от ищеца, че оригиналът на документа не се намира в негово държане. Приел е, че с оглед изложеното наличието на валидно упълномощаване не е установено. Съдът е кредитирал и показанията на свидетелите на ищеца, които не са заинтересовани от изхода на спора лица, приел е, че обясненията им са логични и последователни, сочат, че ищецът не е бил съгласен, нито е искал да сключва упълномощителна сделка и не е сключвал такава за разпореждане с дела му от наследствения му имот, като освен това, ако е имало такова негово съгласие, то той би получил паричен еквивалент за дела си, каквито доказателства по делото също няма. Не е кредитирал показанията на свидетелите на ответната страна предвид вероятната тяхна заинтересованост, доколкото и двамата са в близка родствена връзка с ответниците по делото.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая в изложението си касаторите не поставят правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Нещо повече, дори не е направен опит за формулиране на такъв, а единствено е релевирано оплакване за неправилност и необоснованост на решението – касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. В случая дори и допълнителните предпоставки по чл.280 т. и т.3 ГПК са посочени бланкетно. Липсва изобщо обосновка за наличието на същите и в какво се състои евентуалното противоречие с посочените съдебни актове, съответно защо според касаторите произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпреки това, доколкото оплакванията в изложението касаят процесуалните действия на съда по анализа на доказателствения материал, следва да се посочи, че съгласно утвърдената съдебна практика, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл са Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. IV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., I г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число и актовете, на които се позовава касаторът. Съдът не се е отклонил от посочените правните разрешения по този въпрос – формирал е убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относими и допустими доказателства, събрани по надлежния ред, извършил е преценка на всички доказателства и доводи на страните и е изложил мотиви относно решаващите си изводи. В този смисъл не се констатира противоречие при правното разрешаване на въпроса.
Съответно практиката по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК е уеднаквена и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Несъгласието на касаторите с решаващите изводи на съда е въпрос, относим към преценката за правилност и обоснованост на решението, която подлежи на проверка само, ако касационното обжалване бъде допуснато. Само по себе си това несъгласие не е основание за достъп до касация и не обосновава и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторите не излагат доводи в такава насока и не обосновават защо считат, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преповтарят единствено оплакванията си, релевирани и в касационната жалба, за неправилност и необосованост на решението.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното ожалване.
Предвид изхода разноски на касаторите не се следват, а ответникът не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3197 от 15.07.2019г. на Благоевградски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 268/19г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: