Р Е Ш Е Н И Е
№ 244
София, 21.01. 2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 983/2019 година
Производство по чл. 290 – 291 ГПК.
С определение № 606 от 23.07.2019г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Н. К. Н., подадена чрез адв. Сн. Т. от АК – [населено място], на въззивно решение № 238 от 20.11.2018г. на Шуменски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 317/2018г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 648/ 02.07.2018г. по гр. д. № 706/2018г. на Шуменски районен съд, е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Н. дължи на Л. Г. К. сумата 13700лв. – предоставени в заем парични средства и разноски за изплащане на задължения на Л. К. по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -18.11.2017г., до окончателното изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение №2016 от 17.11.2017г. по ч.гр.д.№3471/2017г. на Ш., както и в частта на присъдените рзноски за двете съдебни инстанции в размер 3872лв.
Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по касационната жалба Л. Г. К., в писмен отговор, подаден чрез адв. З.. П., изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на деловодни разноски. В проведеното открито съдебно заседание не изпраща представител.
С цитираното по-горе определение № 606 от 23.07.2019г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на делото правни въпроси: „Кои са необходимите предпоставки, за да се приеме, че е сключен договор за заем по чл. 240 ЗЗД?; При какви обстоятелства изявлението на страната, приложено като доказателство по делото и обективиращо признание на неизгоден за нея факт, следва да бъде счетено като извънсъдебно признание за задължение? и Каква е процесуалната сила и доказателствената стойност на направеното извънсъдебно признание от ответника по делото и може ли съдът да основе решението си само въз основа на извънсъдебно признание или следва да прецени същото с оглед всички обстоятелства по делото?””. Прието е, че с въззивното решение тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в съдебните актове, постановени по гр.д.№ 5917/2014г. на ВКС, ІV ГО, гр.д.№5002/ 2008г. на ВКС, ІV ГО, по първия въпрос; гр.д.№579/2012г. на ВКС, ІІ ГО, и гр.д.№ 2526/2015г. на ВКС, ІІІ ГО, по втория въпрос; както и по гр.д.№ 3244/2016г. на ВКС, ІV ГО, гр.д.№ 1609/2014г. на ВКС, ІV ГО, гр.д.№ 1100/2012г. на ВКС, ІV ГО, по третия въпрос.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 240 ал. 1 във вр. с чл. 79 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, след издадена по чл. 410 ГПК заповед за изпълнение № 2016 от 17.11.2017г. и възражение на длъжника по чл. 414 ГПК.
Ищцата е поддържала в исковата си молба, че по настояване на ответника – неин син, изтеглила кредит от 13 800 евро, обезпечен с ипотека на семейното й жилище. Сумата предоставила на ответника, като уговорката между тях била той да плаща погасителните вноски по кредита. Релевирала е и твърдение, че ответникът не е погасявал кредита в продължение на повече от пет години, в резултат на което до 2017 г. тя изплатила по кредита общо 6290,32 евро, равностойни на 12 302,80 лева, както и такси и задължителни застраховки, в общ размер 1441,64 лева. Заплатените суми не й били възстановени от ответника. На основание горното и предвид възражението на ответника срещу издадената заповед за изпълнение за претендираната сума, е заявила искане до съда да признае за установено, че ответникът й дължи сумата от 13 700 лева по заемното правоотношение, ведно със законната лихва, считано от 18.06.2017 г. до изплащане на дължимото.
Ответникът е оспорил иска с твърдението, че предоставените от ищцата парични средства са му били дарени.
Районният съд е отхвърлил предявения иск. Счел е за безспорно тегленето на кредит от страна на ищцата и предоставянето на парични средства от нея на ответника чрез захранване на банкова сметка на последния и за спорно – основанието за това предоставяне. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че отчитайки родствената връзка не може да се обоснове категоричен извод за наличие на заемно правоотношение, тъй като ищцата не е провела пълно доказване на сделка със съдържание на договор за заем.
Въззивният съд е приел, че в приложеното сведение на ответника пред орган на полицията по извършвана проверка е записано изявление на същия за предоставяни от неговите родители парични средства от кредити и уговорка той да плаща вноските по кредитите. Счел е, че това сведение има характер на извънсъдебно признание. Неговата преценка, в съвкупност с цитираните банкови документи за превод на парични суми от ищцата на ответника, установяват безспорно, че ищцата е предоставила на ответника парична сума с общ размер 17 394 лева в заем, а ответникът се задължил да изплати предоставената в заем парична сума в полза на посочено от ищцата трето лице – „Банка ДСК” ЕАД, от която ищцата е получила банков кредит, чрез изплащане на дължимите от ищцата кредитни вноски. Приел е, че твърдението на ответника, че паричните суми са му били дарени, не се подкрепя от доказателства по делото. Като е съобразил доказателствата за извършените от ищцата плащания по обслужване на кредита с общ размер в левова равностойност 13 741,47 лева, от които 6290,32 евро, равностойни на 12 302,80 лева и включващи лихва, главница и дължими такси, плащания във връзка със застраховката на ипотекирания имот с общ размер 524,92 лева, нотариални такси, такси за вписване и такси за обслужване на кредита с общ размер 913,75лв., е обосновал извод, че ответникът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и искът следва да бъде уважен.
Съгласно установената трайна практика на съда, обективирана в посочените по-горе съдебни актове, а така също и в множество други, която се споделя и от настоящия състав, заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. И ако върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, то при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева и не са сключени от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му.
Съгласно трайно установената съдебна практика, по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора. Същественото е, че длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно – писмено или устно; обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез недвусмислени конклудентни действия – решение № 131 от 23.06.2016 г. гр.д. № 5140/2015 г. ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Същевременно признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото.
При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни.
Предвид отговора на поставените правни въпроси, разрешението, дадено от въззивния съд по тях, е неправилно.
С въззивното решение е прието, че приетото като доказателство „сведение” на ответника, дадено пред орган на полицията по извършвана проверка, в което е записано изявление на същия за предоставяни от неговите родители парични средства от кредити и уговорка той да плаща вноските по кредитите, има характер на извънсъдебно признание и неговата преценка, в съвкупност с банковите документи за превод на парични суми от ищцата на ответника, установяват безспорно, че ищцата е предоставила на ответника парична сума с общ размер 17 394 лева в заем, а ответникът се задължил да изплати предоставената в заем парична сума в полза на посочено от ищцата трето лице – „Банка ДСК” ЕАД, от която ищцата е получила банков кредит, чрез изплащане на дължимите от ищцата кредитни вноски. Този извод на съда е неправилен и необоснован. На първо място, не съществува законова презумпция, която да замести доказването на основанието, на което сумата е преведена. Доколкото ищецът твърди, че това основание е договор за заем, следва да установи в процеса не само предаването на сумата, което е част от фактическия състав на договора за заем, но и другите му елементи, а именно поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора ако има такива / срок на връщане, лихва и пр./. В производството по иск с правно основание чл.240 ЗЗД ищецът следва да установи предаването не просто на средства, а на „заемни средства”, което предполага установяване на това им качество. Следователно задължението на ответника по иска да установи своите възражения за недължимост на сумата, по същество не освобождава ищеца от задължението да докаже основанието на иска си. Последното произтича от общото правило за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в нормата на чл. 154 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите , на които основава своите искания или възражения. В процесния случай това не е сторено от ищеца. Безспорно е установен превод на суми по банкова сметка на ответника, но не е доказано по несъмнен начин поемане на задължение за връщане на същата сума.
На следващо място неправилно и необосновано съдът е кредитирал представеното „сведение” като извън съдебно признание на дълга от страна на ответника. На първо място от съдържанието на последното се установява, че назад във времето преди съставянето му / сведението носи дата 15.05.2017г./ ищцата и съпругът й са теглили кредити, предоставяли са сумите на сина си и последният е поемал задължение за връщането им чрез погасяване на кредитните вноски. В това изявление липсва обаче явно и несъмнено признаване на процесния дълг. Същото не съдържа никакви индивидуализиращи процесното вземане данни – дата на предоставяне на кредита, дата на получаване на сумата, размер на същата и пр., в това число и поето задължение за връщането конкретно на тази сума. Поради това посоченото „сведение” не може да се приеме като извънсъдебно признание за процесния дълг. Същевременно не са налице и други доказателства, които обсъдени в съвкупност с него да обосновават извод в подкрепа съществуването на заемно правоотношение във връзка с процесната сума. Както самата ищца твърди, а това е и установено в процеса, същата е изтеглила ипотечен кредит на 27.03.2012г.; сумата по кредита е 13800 евро с левова равностойност 26951,40лв.; с два банкови превода с вписано основание „прехвърляне на средства” същата е превела на 27.03.2012г. и на 28.03.2012г. по банковата сметка на ЕТ” Н. Н. – филмова къща Н.” съответно 6985лв. и 10409лв. или общо 17394лв.; липсват доказателства за превод на разликата до пълния размер на взетия кредит в подкрепа твърдението на ищцата, че цялата сума по кредита е преведена на ответника. И ако получаването на сумата 17394лв. от ответника по иска, макар и в качеството му на ЕТ, да е установено безспорно, то не е установено по несъмнен начин основанието, на което е предадена сумата. Изложеното, ведно с наличието на други заемни правоотношения, не е от естество да обоснове извод, че и процесната сума е по заемно правоотношение. Както вече бе посочено при отговора на правните въпроси, в случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. По делото това не е сторено.
По изложените съображения обжалваното решение е неправилно. Постановено е в нарушение на материалния и процесуален закон и подлежи на отмяна. Доколкото не се налага извършване на допълнителни процесуални действия настоящата инстанция следва да реши спора по същество като отхвърли предявения иск.
С оглед изхода на спора решението следва да се отмени като неправилно и в частта за разноските. Предвид крайния изход разноски на ищцата не се следват, но същата следва да заплати на ответника сторени в производството пред трите съдебни инстанции разноски в размер 1304лв., от които 500лв. заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция / за въззивна доказателства не са ангажирани/, 500лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция и 304лв. – заплатена държавна такса по сметка на ВКС.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 238 от 20.11.2018г. на Шуменски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 317/2018г., в частта, с която след частична отмяна на решение № 648/ 02.07.2018г. по гр. д. № 706/2018г. на Шуменски районен съд, е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Н. дължи на Л. Г. К. сумата 13700лв. – предоставени в заем парични средства и разноски за изплащане на задължения на Л. К. по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -18.11.2017г., до окончателното изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение №2016 от 17.11.2017г. по ч.гр.д.№3471/2017г. на Ш., както и в частта на присъдените разноски за двете съдебни инстанции в размер 3872лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за признаване за установено, че съществува вземане на ищеца Л. Г. К. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес : [населено място], [улица], вх.Б, партер, кантора Паскалиеви, по отношение на ответника Н. К. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица],ет.4,ап.10, в размер на сумата 13700лв. – предоставени в заем парични средства и разноски за изплащане на задължения на Л. К. по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -18.11.2017г., до окончателното изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение №2016 от 17.11.2017г. по ч.гр.д.№3471/2017г. на Ш..
ОСЪЖДА Л. Г. К. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес : [населено място], [улица], вх.Б, партер, кантора Паскалиеви, да заплати на Н. К. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица],ет.4,ап.10, сумата 1304 лева разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: