8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
Гр. София, 21.01. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2687/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 11195/08.04.2019 г. на Д. Т. Т., подадена чрез адвокат Надежда П. от АК – П., срещу въззивно решение № 170/12.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2489/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 350/30.07.2018 г., постановено по гр.д. № 1232/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград, в частта, с която жалбоподателят е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати в полза на Х. Г. П. сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от счупване на носни кости с оперативно наместване, и сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания и негативни емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и здравето, преживян стрес и психични страдания, както и в накърняване на неговата чест и достойнство, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането /13.12.2015 г./ до окончателното изплащане на задължението.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от кръвонасядане по гърба на носа, не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за вероятна частична недопустимост и неправилност на решението. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, без да сочи конкретен въпрос и практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Алтернативно моли обжалваният акт да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Съдът с решението си длъжен ли е да се мотивира относно това как е определил конкретния паричен размер като обезщетение за причинените неимуществени вреди?“. Оплакванията си за очевидна неправилност на решението мотивира с това, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице причинна връзка между извършеното деяние и наложилата се втора оперативна интервенция за наместване на носни костици, за която ищецът претендирал обезщетение в размер на 4 000 лв. Според касатора последното е в противоречие с приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, в която вещото лице посочило, че „неуспешната първа операция е наложила втора операция“ на носните костици на пострадалия, с което и в конкретния случай се прекъсвала причинната връзка между деянието и твърдяната вреда /наложилата се септопластика/. Отделно от това, въззивният съд неправилно е постановил решението си въз основа на съдебно-психиатрична експертиза, която според касатора била недопустимо приета от първоинстанционния съд, доколкото същата не била поискана и ответникът изрично е възразил срещу приемането ? като доказателство по делото.
Ответната страна Х. П. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на побой, нанесен му от ответника на 13.12.2015 г., за който последният е признат за виновен с влязло в сила решение на наказателния съд.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че въз основа влязло в сила решение, постановено по н.а.х.д. № 240/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград, ответникът Д. Т. Т. е признат за виновен за това, че на 13.12.2015 г. около 17.10 часа в [населено място] на стадиона в кв. Долни Воден е нанесъл побой на ищеца Х. Г. П., в качеството му на длъжностно лице – съдия на футболна среща между отборите на ФК „Сокол“ и ФК „Ш. 2015“, по повод на изпълняваната от него функция, с което му причинил телесни увреждания, изразяващи се в счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вследствие на деянието освен установените от наказателния съд, ищецът претърпял и други телесни увреждания, удостоверени с представеното и прието по делото съдебно-медицинско удостоверение.
Позовавайки се на задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 15 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд счел, че на основание чл. 300 ГПК постановеното по реда на чл. 78а НК решение по н.а.х.д. № 240/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград е задължително за гражданския съд относно това, че делинквентът – ответник чрез осъществяване на посоченото деяние виновно е причинил на ищеца изброените телесни увреждания, осъществяващи състав на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 4, предл. последно във вр. с чл. 130, ал. 1 НК. В случая вредата представлявала съставомерен резултат от осъщественото деяние, поради което влязлото в сила съдебно решение има задължителна сила и досежно вида на настъпилите телесни увреждания, а именно – счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици.
Съдът намерил за установена и причинната връзка между деянието, причинената телесна повреда, изразяваща се в счупване на носните костици, и претърпените болки и страдания. За възстановяване на посоченото увреждане на здравето ищецът е претърпял две хирургически интервенции, като необходимостта от втората операция е възникнала предвид неуспешното провеждане на първата операция, доколкото след проведената хирургическа интервенция носните костици не били успешно наместени и ищецът е имал затруднено дишане. Видно от приложеното съдебно-медицинско удостоверение и епикриза № А -327/17.12.2015 г. с първата операция на носа, извършена непосредствено след инцидента, е осъществена фиксация на носа и носните костици при местна анестезия. Предвид продължилите оплаквания на пострадалия, свързани със затруднено дишане, се наложило осъществяване на септопластика за изправяне на носната преграда, с което съдът обосновал извод за причинна зависимост между двете интервенции. Посочил, че причинният процес не може да се счита прекъснат до осъществяване на всички необходими медицински интервенции за възможното, предвид конкретното травматично увреждане, възстановяване на здравето на пациента. Доколкото в обективната действителност не се е проявил друг фактор, който да доведе до прекъсване на причинния процес, свързан с деянието и настъпването на другите вреди, според съда следва да се счита, че всички предприети медицински манипулации и търпените, вследствие на тях болки и страдания, са в причинна връзка с деянието.
Предвид установеното от фактическа страна, съдът намерил от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответната страна Д. Т. Т. за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие нанесения му на 13.12.2015 г. побой, за който ответникът е признат за виновен с влязло в сила решение на наказателния съд.
При определянето на размера на дължимото обезщетение, съдът се е позовал на задължителните указания, дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС по отношение на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В конкретния случай при определяне размера на заместващото обезщетение за причиненото на 13.12.2015 г. счупване на носните костици, съдът е съобразил обстоятелството, че за възстановяване на здравословното състояние на ищеца, последният е претърпял две оперативни интервенции. Осъществените хирургични интервенции били свързани с интензивни болки, увреждането засегнало лицевата област на ищеца, която била богато инервирана. С оглед приетите за установени правнорелевантни факти, съдът приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от счупването на носните костици с оперативно наместване, който в най-пълна степен следва да компенсира доказаните вреди, сумата от 4 000 лв. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания и негативни емоционални изживявания, съдът е взел предвид събраните по делото гласни доказателства и приетата пред първоинстанционния съд съдебно-психиатрична експертиза, както и начина на осъществяване на деянието – по повод изпълняваната от ищеца длъжностна функция, на публично място, пред публика, събрала се да наблюдава футболна среща. Показанията на изслушаните в първа инстанция свидетели съдът приел за достоверни, правдиви, вътрешно непротиворечиви, житейски логични и незаинтересовани. Същите установили, че след нанесения побой по време на футболна среща пред събралата се публика от около 80-90 човека, ищецът се чувствал разстроен, ограничил контактите си с хората и се затворил в себе си, като избягвал да говори за футболната среща и инцидента, изпаднал в депресия от страха и унижението от инцидента, започнал да получава припадъци, които след консултация с лекар се установило, че са на емоционална основа. Същевременно от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-психиатрична експертиза се установило, че ищецът е преживял остър стрес в деня на деянието с последващо разстройство на адаптацията с продължителност на оплакванията най-малко два месеца след инцидента, като за период от шест месеца променил трудовите и социалните си навици. Съдът намерил заключението по изслушаната съдебно-психиатричната експертиза за компетентно и безпристрастно изготвено, като посочил, че обстоятелството, че експертизата e допусната като психологична, а е изготвена от вещо лице – психиатър, не опровергава тези изводи. Мотивирал последното с обстоятелството, че вещото лице – психиатър е компетентно да даде отговор на поставените задачи досежно емоционалното състояние на ищеца и как деянието е рефлектирало и се е отразило в неговото съзнание. По отношение наведените възражения за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при постановяване на определението за приемане на експертното заключение, като сторил това в отсъствие на ищеца или негов представител, съдът приел, че такова не се установява по делото, доколкото ищецът бил редовно призован за публичното съдебно заседание и провеждането му в негово отсъствие е допустимо по аргумент от чл. 142, ал. 1 ГПК. Като краен резултат съдът определил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от претърпените психически увреждания и негативни емоционални изживявания, който в най-пълна степен следва да компенсира доказаните вреди, сумата от 1 500 лв.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В случая в изложението си касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да сочи правен въпрос и конкретни съдебни актове по смисъла на цитираната разпоредба. Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не обосновава допускане касационното обжалване на въззивното решение.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по формулирания в изложението въпрос „Съдът с решението си длъжен ли е да се мотивира относно това как е определил конкретния паричен размер като обезщетение за причинените неимуществени вреди?“. Поставеният от касатора въпрос е привързан към оплакването му за необоснованост и неправилност на решението, поради което по естеството си същият не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК. Последното подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 3 на чл. 280 ГПК. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. Необосноваването в приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания правен въпрос. За пълнота следва да се отбележи, че по поставения въпрос е налице задължителната практика на ВС и ВКС / ППВС № 4/23.12.1968 г. /, в която изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на неправомерното деяние, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В конкретния случай, при изложените от него съображения, въззивният съд е обсъдил в мотивите си приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като същевременно е посочил какво е значението на тези обстоятелства като критерии за справедливото му определяне. В този смисъл правните му разрешения не са в противоречие с така формираната задължителна за съдилищата практика, а евентуално несъгласие на касатора с формираните крайни изводи е по естеството си оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт и като такова не подлежи на преценка в този стадий на производството.
Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение, в обжалваната му част по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Предвид изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 170/12.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2489/2018 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.