8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
Гр. София, 14.02. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2945/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Б. Б. и С. Ж. Б., подадена чрез адвокат П. Б., срещу въззивно решение № V-12 от 28.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1849/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо решение № 833 от 08.05.2018 г., постановено по гр.д. № 5204/2016 г. по описа на Бургаския районен съд, поради липса на международна компетентност за разглеждане на повдигнатия спор от българските съдилища, и производството по делото е прекратено. В тежест на жалбоподателите са възложени съдебно-деловодните разноски пред двете съдебни инстанции, сторени от ответницата Т. Л. Д..
В касационната жалба се релевират доводи за вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Искането е за неговата отмяна и постановяване на решение по съществото на спора, с което да се уважи предявеният иск. Претендират се разноските пред трите съдебни инстанции.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси: 1./ „Счита ли се за приета компетентността на съда съгласно чл. 12, параграф 3, буква „б“ от Регламент 2201/2003 г., когато ответниците по делото не са направили възражение за неподсъдност на спора съгласно чл. 119, ал. 4 ГПК, и същевременно вземат активно участие в делото като предприемат всички възможни и допустими действия по тяхната защита?; 2./ „Следва ли с оглед на значението на юридическия факт „течение на времето“ и принципа най-добрия интерес на детето да е от първостепенно значение, по спорове за постановяване на режим за лични отношения и време, в което да се упражнява правото на семеен живот по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧОС, сезираният съд да се произнася, служебно или по искане на някоя от страните с режим за привременни мерки за лични отношения на детето с неговите близки в разумен срок, независимо от висящите спорове по материалноправни и процесуалноправни въпроси? и 3./ „Представлява ли нарушение на правния принцип за легитимните правни очаквания на страните в процеса и на най-добрия интерес на детето прекратяването на висящо в продължение на 3 години дело поради твърдяна липса на компетентност като се има предвид разпоредбата на чл. 15 от Регламент 2201/2003 г., която дава на съда възможност да спре делото, да препрати висящия правен спор на компетентния според него чужд съд, и евентуално да го продължи, ако този чужд съд откаже да го разгледа?“. По първия въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 402/2011 г. по ч.гр.д. № 289/2011 г., IV г.о., ВКС, и решение № 90/2014 г. по гр.д. № 4441/2014 г., IV г.о., ВКС. Оплакванията си за очевидна неправилност на решението касаторите обосновават с твърдения за превратно прилагане на правото на Европейския съюз в нарушение на принципа на обоснованите правни очаквания, застъпен и в решение № 5 от 11 май 2017 г. по конституционно дело № 12/2016 г. на КС и решение № 8 от 27 юни 2017 г. по конституционно дело № 1/2017 г. на КС. Считат решението за недопустимо по съображения за отказ от правосъдие от страна на българския съд, прекратил делото в разрез с процесуалните правила на чл. 119, ал. 4 ГПК и чл. 15 от Регламент № 2201/2003 г.
Ответната страна Т. Л. Д., чрез адв. В. Хайк, в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирани страни в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е приел, че е сезиран с молба с правно основание чл. 128 СК за определяне на режима на лични отношения между детето на ответниците Т. Л. Д. и В. В. М. – Л. В. М., и неговите баба и дядо по майчина линия – Л. Б. Б. и С. Ж. Б..
При изпълнение на служебните си задължения за проверка валидност и допустимост на обжалваното решение съгласно изискванията на чл. 269 ГПК, въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за недопустимо, като постановено в нарушение на правилата за международна компетентност, установени с Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Съдът е съобразил, че международната компетентност е абсолютна процесуална предпоставка, за която се следи служебно, независимо от наличието на нарочно оплакване в този смисъл от страните по делото, и е намерил, че предвид разпоредбата на чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г., компетентен да се произнесе по заведения иск е съдът на държавата-членка, в която детето има обичайно местопребиваване към датата на сезиране. Изрично е посочил, че макар в приложимия регламент да липсва легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“, такава се съдържа в чл. 48, ал. 7 КМЧП, който гласи, че „по смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки“, а допълнително понятието се изяснява и от практиката на съда на ЕС – в този смисъл решение на съда на ЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 год. по дело С-523/07, съгласно което понятието за „обичайно пребиваване“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата-членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 от Регламента се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и, че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване.
От събраните по делото доказателства въззивният съд е установил, че в случая обичайното местопребиваване на детето Л. В. М. е в Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия, където същото пребивава трайно заедно с майка си, втория й съпруг и братята си. Видно от множеството представени документи, преведени на български /писмо за получаване на детски надбавки за Л. В. М. от 20.09.2016 г., в което е посочено, че майката Т. Д. има право на детски надбавки в размер на 48,10 G., седмично, считано от 02.05.2016 г.; Регистрация на Л. В. М. за личен лекар по Британската здравна каса от 19.11.2016г.; училищен доклад за училищни успехи през учебна година 2016-2017 г. на Л. В. М.; трудов договор на майката Т. Д. от 05.12.2016 г.; договор за наем на къща от 15.03.2016 г. и др./ още през пролетта на 2016 г. Л. и семейството ? са се установили да живеят в Обединеното Кралство, т.е. много преди датата на завеждане на иска – 14.09.2016 г., като и понастоящем пребивават там. Ирелевантно за определяне на обичайното местопребиваване на детето е обстоятелството, че последното е с регистриран постоянен и настоящ адрес в България.
Предвид констатираната приложимост на чл. 8 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, регламентиращ компетентност на съда по обичайното местопребиваване на детето към деня на сезиране на съда при искове относно правото на лични отношения на дядото и бабата с техните внуци /по арг. от решение от 31.05.2018 г. на Съда на ЕС, постановено по повод преюдициално запитване на ВКС по ч.гр.д. № 1323/2017 г./ и установеното по делото обичайно местопребиваване на детето Л. В. М. в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, въззивният съд е приел, че не е компетентен да се произнесе по предявения иск с правно основание чл. 128 СК и е обезсилил постановеното по същество първоинстанционно решение.
При тези мотиви на въззивния съд, не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В настоящия случай с първия въпрос не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Противно на твърденията на жалбоподателите, видно от депозирания от ответницата Т. Л. Д. отговор на искова молба, подаден чрез процесуалния представител адв. В. Хайк, последната изрично се е позовала на разпоредбата на чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, на което основание същата е поискала прекратяване на делото, заведено пред международно некомпетентния съд, доколкото обичайното местопребиваване на детето Л. е в Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия. Независимо от наличието на нарочно възражение в този смисъл, поддържано и във второинстанционното производство, както правилно е посочил и въззивният съд, служебно задължение на съда е да следи за своята международна компетентност като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на процеса през цялата му висящност. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не съставлява обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият поставен въпрос. Същият не съставлява част от предмета на делото пред въззивен съд и не е обусловил крайните му изводи. След служебно извършената проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, съдът е констатирал, че подадената молба с правно основание чл. 128 СК е извън компетентността му и изобщо не се е произнасял по съществото на спора, нито по въпроса за привременните мерки. Допълнително следва да се отбележи, че съгласно процесуалната разпоредба на чл. 323, ал. 3 ГПК определението, с което съдът, пред който е подаден искът за развод или за унищожаване на брака /т.е. първоинстанционният съд/ определя привременни мерки относно упражняването на родителските права, режима на личните отношения и издръжката на роденото от брака дете, не подлежи на самостоятелно обжалване, а единствено може да бъде изменяно от постановилия го съд при промяна на обстоятелствата. Следователно първоинстанционният акт, с който се определят или се отказва определяне на привременни мерки, не подлежи на инстанционен контрол и въззивният съд не би могъл да се произнася по нарочни оплаквания в този смисъл.
Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване и по третия въпрос. Поставеният въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обсъждан от въззивния съд и последният не е формирал мотиви по него. За пълнота следва да се отбележи, че по същество касаторите твърдят нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивния съд, който е прекратил производството по делото при несъобразяване изричната разпоредба на чл. 15 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. Според касаторите цитираната разпоредба дава възможност на сезирания съд в случай, че констатира, че не е компетентен да разгледа правния спор, да спре производството пред себе си и да го препрати на компетентния според него чужд съд, и евентуално да го продължи, ако този чужд съд откаже да го разгледа. Така поставеният въпрос не кореспондира с текста на процесуалната разпоредба на чл. 15 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27 ноември 2003 г. – същата гласи „по силата на изключение, съдилищата на държава-членка, които са компетентни по съществото на делото могат, ако смятат, че съдът на друга държава-членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, или на отделна част от него, и когато това е в най-добър интерес за детето….“. Както изрично се установи по делото, предвид обичайното местопребиваване на детето Л. В. М. в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, то българският съд не е компетентен по настоящето дело и за него не съществува предвидената в чл. 15 от Регламента процесуална възможност за препращане на делото на компетентния чужд съд.
В заключение и по трите формулирани въпроса липсва общото основание за допускане до касационно обжалване, поради което за настоящия състав не възниква задължение за произнасяне относно наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поддържани от касаторите.
Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която са се позовали и касаторите. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Наведените твърдения за превратно тълкуване и прилагане на европейското законодателство са относими към оплакванията за необоснованост и неправилност на решението. Преценката за тяхното наличие изисква конкретна преценка на фактите по делото, каквато е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селектиране на касационни жалби. Същевременно въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за касаторите не се следват, а насрещната страна не е представила доказателства за извършени такива.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-12 от 28.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1849/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: