8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 882
Гр. София, 18.12. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1846/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 67/09.01.2019 г. на Н. Й. Г. и Дежа Б. Г., чрез адвокат С. А., срещу въззивно решение № 122 от 22.11.2018 г. на Силистренския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 179/2018 г., в частта, с която след частична отмяна на Решение № 66/19.03.2018 г., постановено по гр.д. № 563/2017 г. по описа на Силистренския районен съд, като краен резултат Н. Й. Г. и Дежа Б. Г. са осъдени на основание чл. 50 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД да заплатят на Й. Ж. В. сумата от 590 /петстотин и деветдесет/ лв., представляваща обезщетение, формирано на база стойността на унищожени 100 броя бали люцерна сено и 50 броя бали слама, сумата от 3 817,68 лв. /три хиляди осемстотин и седемнадесет лева и шестдесет и осем стотинки/ лв., представляваща обезщетение, формирано на база заплатени разходи за поправка на покривна конструкция и стопански постройки, както и за сумата от 8 000 /осем хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на пожар в имот на ищцата, находящ се в обл. С., [населено място], [улица], възникнал поради неизправности в електрическата инсталация в стопанските постройки на ответниците, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на увреждането /01.11.2012 г./ до окончателното им заплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в и постановяване на решение по същество, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцата или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че са налице основания за допускане касационното обжалване на въззивното решение по следните уточнени и обобщени от настоящия състав въпроси: 1./ за задължението на въззивната инстанция да излага собствени мотиви при цялостно или частично потвърждаване на първоинстанционното решение /въпроси 1.1. и 1.2. от изложението/; 2./ за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им /въпроси 2, 3.1., 3.2., 3.3. от изложението/; 3./ за възможността процесът по доказване да се осъществи посредством косвени доказателства /въпрос 7 от изложението/; 4/ за задължението на съда да излага мотиви при преценка на събраните по делото противоречиви гласни доказателствени средства и възможността му да проверява тяхната достоверност в хода на процеса /въпроси 13 и 14 от изложението/; 5./ за начина на доказване на отрицателните фактически твърдения на страните /въпрос 8 от изложението/; 6/ за преценката на съда необходими ли са специални знания за изясняване на фактите по делото, възможността същата да се променя в хода на делото и задължението на съда да мотивира тази своя преценка /въпроси 9, 10.1, 10.2 и 10.3 от изложението/; 7./ за значението на събраните в хода на наказателното производство писмени и гласни доказателства, представени пред гражданския съд в производството по обезщетяване на претърпените вреди и доказателствената стойност на тези доказателства в гражданското производство /въпроси 11.1, 11.2, 12.1 и 12.2 от изложението/; 8./ за възможността лице, имащо качеството на вещо лице в наказателното производство, да бъде разпитвано в качеството на свидетел в гражданското производство относно своите преки и непосредствени впечатления /въпрос 11.3 от изложението/; 9./ за формата, в която може да се извърши извънсъдебно признание на факт /въпрос 12.3 от изложението/; 10./ за материалноправните предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл. 50 ЗЗД и начина на разпределяне на доказателствената тежест относно тези предпоставки /въпроси 4.1, 4.2, 4.3, 5.1 и 5.2 от изложението/; 11./ за материалноправните предпоставки за уважаване на иск с правно основание чл. 52 ЗЗД и разпределянето на доказателствената тежест относно факта на претърпените неимуществени вреди /въпроси 6.1 и 6.2 от изложението/. По първия уточнен въпрос се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, както и с постановената по реда на чл. 290 ГПК практика в Решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д № 4297/2014 г., IV ГО, ВКС, Решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., IV ГО, ВКС, Решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2014 г. IV ГО, ВКС и др. Касаторите обосновават противоречие на въззивното решение по втория обобщен въпрос с Решение № 331/19.05.2010 г. по гр. № 257/2009 г. IV ГО, ВКС, Решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. IV ГО, ВКС и др., по третия въпрос – с Определение № 702/22.06.2010 г. по гр.д. № 91 IV ГО, ВКС и Решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/ 2010 г. IV ГО, ВКС, по четвъртия въпрос – с Определение № 720/22.06.3010 г. по гр.д. № 91/2010 г. IV ГО на ВКС и Решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV ГО на ВКС, по петия въпрос с ТР № 6/15.07.2014 г. по т.д. № 6/2013 г. ОСГТК на ВКС и практиката по чл. 290 ГПК, изразена в Решение № 394/18.05.2010 г. по гр.д. № 1584/2009 г. III ГО на ВКС и Решение № 97/02.03.2010 г. по гр.д. № 5156/2008 г. IV ГО на ВКС, по шестия въпрос – с Решение № 57/06.07.2017 г. по гр.д. № 5932/2015 г. II ГО на ВКС, Решение № 58/13.02.2012 г. по гр.д. № 408/2010 г. I ГО на ВКС и др. По седми, осми и девети въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото според касаторите са налице и двете предпоставки, предвидени в ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС. По въпроси 10 и 11 се твърди отново основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите според касаторите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно постановление № 4 от 1975 г. на Пленума на ВС /по отношение десети въпрос/ и с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /по отношение единадесети въпрос/, както и в противоречие с изброената в изложението практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Бланкетно се сочат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК, без изрична обосновка и представяне на нарочни актове по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендират се разноските, сторени пред трите съдебни инстанции.
Ответната страна Й. Ж. В., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. Н., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иск с правно основание чл. 50 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 590 лв., представляваща обезщетение, формирано на база стойността на унищожени 100 броя бали люцерна сено и 50 броя бали слама, и сумата от 3 817,68 лв. /три хиляди осемстотин и седемнадесет лева и шестдесет и осем стотинки/ лв., представляваща обезщетение, формирано на база заплатени разходи за поправка на покривна конструкция и стопански постройки, ведно със законната лихва върху тях от датата на увреждането до окончателното им изплащане, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а касационното производство да се прекрати. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. На ДВ бр. 86/2017 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела. В настоящия случай цената на всеки от горните искове е под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението по тях не подлежи на касационно обжалване.
В останалата част касационната жалба е редовна и процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД, а при условията на евентуалност – с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата Й. Ж. В. вследствие на пожар в притежавания в съсобственост с другите две ищци по първоинстанционното дело – Б. Г. Д. и Ж. Г. Ж., имот, находящ се в [населено място], обл. С., възникнал вследствие на неизправности в електрическата инсталация в стопанските постройки на ответниците /касатори в настоящето производство/.
За да формира извода си за основателност на претенцията по предявения иск с правно основание чл. 50 ЗЗД, а поради това и да отмени първоинстанционното решение в тази част, въззивният съд е приел за доказани твърденията на ищците по първоинстанционното дело, че единствените възможни причини за възникване на пожара в имота им са късо съединение или претоварване на електрическата инсталация, собственост на ответницата Дежа Б. Г., за която надзор е осъществявал ответникът Н. Й. Г.. Позовавайки се на заключението на вещото лице по назначената комплексна електротехническа и пожаротехническа експертиза (КЕТПТЕ) и събраните по делото гласни доказателства, съдът е приел, че липсва друга хипотетично възможна причина, годна да предизвика пожара, поради което следва да се приеме, че неговото първоначално огнище е разположено именно в стопанските постройки на ответниците. С тези доводи съдът е възприел за основателен искът по чл. 50 ЗЗД и е обосновал отговорност за собственика на вещта, в случая електрическа инсталация, и лицето, под чийто надзор се е намирала тя.
С оглед доказателства по делото, въззивният съд е уважил претенцията на ищцата за претърпени неимуществени вреди, като се е мотивирал с мащабите на пожара, неговите размери и причинени щети, които неминуемо са причинили стресови преживявания и депресивни състояния на ищцта, която допълнително е следвало да преживее целия процес по възстановяване на сградите, наложило се е да инвестира средства, труд и усилия в ремонта. Предвид състоянието на шок, в което същата е изпаднала, за оправдани е следвало да се счетат липсата на адекватна реакция и своевременно повикване на пожарните служби. Поради изложеното, съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците за съпричиняване на вредите.
При тези мотиви на въззивния съд, поставените от касаторите въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай първите два въпроса, касаещи задълженията на въззивния съд, регламентирани в процесуалния закон, не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Същите са привързани към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и противоречие с цитираната от касаторите задължителна съдебна практика. Въззивният съд е извършил анализ на доказателствата и е формирал и изложил собствени фактически и правни изводи. Преценката за това, доколко същите са пълни, обосновани и правилни, е извън обхвата на тази фаза на производството.
Следващите уточнени и обобщени от настоящия състав въпроси от трети до девети също не обосновават наличие на предпоставки за допускане до касационно обжалване. Те отново са привързани към оплакването на касатора за необоснованост на решението и неправилност на същото поради неправилен анализ на доказателствата и формиране вследствие на това на грешни решаващи изводи. Така поставени въпросите са по естеството си касационни основания по чл. 281 ГПК, които са ирелевантни за стадия по селекция на касационните жалби и подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато.
По десетия въпрос, касаещ материалноправните предпоставки за уважаване на иск по чл. 50 ЗЗД, е даден отговор в трайната практика на ВКС – ППВС № 17/1963 г., допълнено с ППВС № 4/75 г., т. 3, в които са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. Прието е, че за разлика от хипотезата на чл. 45 /чл. 49/ ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. Съгласно ППВС № 17/63 г. възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика, а не се налага нейното изменение поради неправилността й, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по този въпрос.
Не се констатират предпоставки за допускане до касационно обжалване и по последния поставен въпрос, свързан с материалноправните предпоставки за уважаване на иск по чл. 52 ЗЗД и разпределяне на доказателствената тежест относно факта на претърпени неимуществени вреди. По този въпрос не е обосновано допълнително основание за допускане на касационен контрол. Съгласно трайно установената практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока, в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди. При разпределяне на доказателствената тежест относно факта на претърпените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, в това число и цитираното Решение № 499/30.06.2010 г. по гр.д. № 647/2009 г. на ВКС, IV ГО, въззивният съд е приложил общото правило на чл. 154 ГПК. В този смисъл заявените твърдения в касационната жалба фактически са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК
По поставените въпроси касаторите формално се позовават и на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като не мотивират тяхното наличие в приложението към жалбата. В тази връзка трябва да се има предвид, че касаторите нито са посочили практика по т. 2 на чл. 280, ал. 1 /акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз/, нито са се позовали на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. В настоящия случай необосноваването в приложението на основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните правни въпроси.
Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, на които се е позовал и касаторът.
В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения решението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Н. Й. Г. и Дежа Б. Г. в частта, насочена срещу въззивно решение № 122 от 22.11.2018 г. на Силистренския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 179/2018 г., в частта, с която касаторите са осъдени на основание чл. 50 ЗЗД, вр. чл. 86 ЗЗД да заплатят на Й. Ж. В. сумата от 590 лв., представляваща обезщетение, формирано на база стойността на унищожени 100 броя бали люцерна сено и 50 броя бали слама, и сумата от 3 817,68 лв., представляваща обезщетение, формирано на база заплатени разходи за поправка на покривна конструкция и стопански постройки, като процесуално недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 22.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 179/2018г. на Силистренския окръжен съд в останалата обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане като процесуално недопустима, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС е едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: