1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
София, 15.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о.в закрито заседание на осми април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 110 по описа за 2020 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Т. К. и Д. Т. К. срещу решение № 1826 от 18.07.19г.по в.гр.дело № 1687/19г.на Софийския апелативен съд.С него е отменено решение от 12.10.18г.по гр.дело № 16096/12г.на Софийски градски съд в частта,с която е отхвърлен иска на К. Г. С. и Н. С. С. срещу С. Т. К. и Д. Т. К. по чл.59 ЗЗД до размер от 38940 лв и в отменената част е постановено друго,с което искът е уважен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите считат, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: как следва да бъде предявена претенцията за обезщетяване за настъпили вреди вследствие неизпълнение на договорно задължение, при което има настъпил вещнопрехвърлителен ефект на сделката,но е налице неизпълнение от гледна точка на облигационния спор. Поддържат и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответниците по жалбата считат,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците К. и Н. Станеви са собственици на апартамент № 21,на [улица],6 ет., [населено място] по силата на нот.акт № 83/5.04.2006г.Правото им на собственост спрямо ответниците било признато с влязло в сила съдебно решение по гр.дело № 5512/12г.на Софийски градски съд.Прието е за безспорно,че за процесния период 1.12.07г.- 1.12.12г.ответниците са упражнявали фактическа власт върху имота.Не са установили правно основание за ползването, противопоставимо на ищците.Прието е от съдебно-счетоводната експертиза, че претендираното обезщетение възлиза на 38 940 лв.
При тези данни по делото въззивният съд е приел,че предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.59 ЗЗД и е доказан до размер на 38 940 лв.Изложени са съображения,че се е осъществило извъндоговорно разместване на имуществени блага между ищците и ответниците, в резултат на което последните са се обогатили чрез спестяване на наемната цена от ползването, а собствениците на имота са обеднели, тъй като са пропуснали да реализират доход от фактическото ползване на вещта.Според въззивния съд неустоечната клауза в предварителния договор от 15.02.06г. и разпоредбите на чл.82 вр.с чл.187 ЗЗД целят обезщетяване на конкретни, намиращи се в причинно –следствена връзка с неизпълнение на задължението за предаване на вещта вреди, докато в случая се претендира пропусната полза от нереализирането на наем за собствената вещ.
В разглеждания случай не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Касаторите не сочат конкретна съдебна практика на ВКС, за да обосноват твърдението си за наличие на това основание. Въпросът за начина, по който се определя предмета на иска е разрешен безпротиворечиво в практиката на ВКС /решение № 45/20.04.2010 г. на II т.о. по т.д. № 516:2009 г., решение № 406/14.01.2014 г. по гр.д. № 1585/2013 г. на IV г.о., решение № 77/08.03.20111 г. по гр.д. № 127/2010 г. на IV г.о., решение № 208/06.12.2016 г. по т.д. № 2806/2015 г. на II т.о.и др./В цитираните актове и посочено,че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. Ако е сгрешил правната квалификация, допуснал е порок, който евентуално би се отразил върху правилността на съдебното решение.Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран. Въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил.
Обжалваното решение не е постановено в отклонение от тази практика.
При липсата на доводи, че съдебната практика по поставения въпрос следва да бъде осъвременена с оглед промяна в законодателството и обществените отношения или твърдения,че правните норми са неясни или противоречиви, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1826 от 18.07.19г. по в.гр.дело № 1687/19г.на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.