О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
София, 21.11. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4287/2019 год.
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д. против определение № 2960/11.09.2019г. по в.ч.гр.д. № 3062/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №8635 от 05.04.2019г. по гр.д. № 6208/2016г. на СГС в частта, с която е било оставено без уважение искането на частния жалбоподател за освобождаване от задължението да внесе дължимата държавна такса по предявените от него частични искове.
В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, постановено при „явно използване на служебно положение и при явно извършено престъпление” от докладчиците по делото от състава на първоинстанционния и въззивния съд, че „реално е налице поредната налагана мафиотска практика”, незачитане и нарушаване на закона, набеждаване и приписване на престъпление. Навеждат се доводи, че жалбоподателят не притежава доходи и недвижими имоти, не е съдружник и няма договори за управление на търговски дружества и не реализира доходи от такива участия, както е декларирал по реда на чл.83, ал.2 ГПК 70-80% от фирмите, които управлява не развиват дейност, а тези които развиват трупат само разходи.Непосилно е за него заплащане на държавна такса в размер на 200 600лв. с получаваната инвалидна пенсия и влошено здраве. Моли за отмяна на обжалваното определение и вместо това да се постанови друго за освобождаването му от държавна такса както и да се разпореди съдия Г. да се отстрани от разглеждане на делото, тъй като ще заведе тъжба срещу нея.
Частният жалбопадател е направил в жалбата и искане за отвод на целия състав на ВКС, както и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО по въпроса кой равен на ВКС съд в държава – членка на ЕС да разгледа настоящата частна жалба.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл с определение, което е „от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото” – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, „в противоречие с решения на съда на Европейския съюз”- чл.280, ал.1, т.2 ГПК и „очевидна неправилност”, тъй като е налице явно използване на служебно положение и извършено престъпление от съдебния състав. Отново са развити съображения за неправилност на атакуваното определение на САС идентични с тези по частната касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС, Гражданска колегия, ІІІ отделение, намира следното:
По предварителните въпроси :
Не е налице някое от визираните в чл.22, ал.1, т.1-т.6 ГПК обстоятелства, поради които членовете на настоящия състав на ВКС да не могат да участват по делото. Следва да се има предвид, че регламентацията по чл.22 ГПК е изчерпателна, не подлежи на разширително тълкуване и прилагането й не може да доведе до нарушаване на основен принцип на гражданския процес, закрепен в чл.2 от ГПК, че съдилищата в Република България са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.
По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО, настоящият състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл.628 от ГПК, поради което то е неоснователно.
Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл.267 от ДФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл.629 ал.3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕО.
В случая с оглед произнасянето от настоящия състав по чл.23, ал.2 ГПК формулираният от жалбоподателката преюдициален въпрос с оглед неговото съдържание не е от естество да обуслови необходимост от отговор / кой друг равен по степен на ВКС съд на държава-членка следва да разгледа частната касационна жалба/, като същият и да зависи от тълкуване на правото на ЕС.
След преценка на доводите в частната касационна жалба и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване.
На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Такъв е въпросът, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Обосноваването на поддържаното допълнително основание не следва да бъде декларативно – касаторът следва да обоснове ясно на кои конкретни актове, даващи правно разрешение по същия правен въпрос, противоречи въззивният акт, или с какво произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото.
В тези определени от касатора рамки ВКС е длъжен да селектира частната касационна жалба. Настоящата инстанция не може и не е задължена да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на частния жалбоподател, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба. ВКС може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира формулирания вече правен въпрос, но не и да го поставя за пръв път с определението си по чл.288 ГПК.
В настоящия случай в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се посочва конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото. Навеждат се оплаквания, които могат да се квалифицират като общи основания за неправилност на обжалваното определение по чл.278, ал.4 във вр.чл.281, т.3 ГПК. Те макар и да отговарят на изискването за редовност на частната касационна жалба относно точното им и мотивирано изложение по чл.278, ал.4 във вр. с чл.284, ал.1, т.3 ГПК, не могат да запълнят изискуемото съдържание на основанията за допускане на касационно обжалване / чл.280, ал.1 ГПК/. Във фазата на селектиране на частната касационна жалба касационната инстанция не извършва проверка на законосъобразността на атакувания съдебен акт. Тази проверка ще се осъществи едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.
Ето защо не е изпълнено изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно определение до касационен контрол.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Констатациите на съдилищата кореспондират с данните по делото, а те попадат под хипотезата на приложения закон. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност се привързва към видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, докато в случая нито изводите за приложимия закон, нито обосновката на съда сочи на подобно квалифицирано нарушение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. Д. Д. по чл.23 ГПК за отстраняване на съдиите от настоящия съдебен състав на ВКС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. Д. Д. за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл.628 от ГПК до Съда на ЕО, по въпроса кой равен по степен на ВКС съд в държава – членка на ЕС следва да разгледа частната му касационна жалба.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2960/11.09.2019г. по в.ч.гр.д. № 3062/2019г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: