8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
Гр. София, 31.01. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2996/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 2643/30.05.2019 г. на Б. А. А., подадена чрез адвокат Д. С. от АК – Р., срещу въззивно решение № 79/17.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 457/2018 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 199/27.04.2018 г., постановено по гр.д. № 26/2018 г. по описа на Районен съд – [населено място], в частта, с която на основание чл. 45 ЗЗД е осъден да заплати в полза на Е. Б. Я. разликата над 1000лв. до 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие непозволено увреждане, причинено на 08.04.2016г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането /08.04.2016г./ до окончателното изплащане на задължението.
Въззивното решение в останалата част, с която като краен резултат предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдените 30000лв. до заявения размер 50000лв., не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила.
Влязло в сила е и първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл.45 ЗЗД е уважен до размер 1000лв., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането /08.04.2016г./ до окончателното изплащане на задължението.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Поддържа се довод, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е оставил без уважение искането му за възобновяване на съдебното следствие и събиране на доказателства, станали му известни след приключване на съдебното следствие и преди постановяване на съдебния акт. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси : „Допустимо ли е събиране на доказателства за факти, имащи връзка с предмета на делото, станали известни на страната след приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и преди постановяване на съдебното решение, когато тези факти обективно не са могли да бъдат известни на страната в сроковете по чл.266 ГПК?” и „Задължен ли е въззивният съд служебно да назначи медицинска експертиза с вещи лица в областта на заболявания УНГ при претендирана обезвреда за такъв вид увреждания?”, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР по т.д.№ 7/2014г. на ОСГТК и в решението на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№ 1244/2010г. по първия въпрос, съответно в решението на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 619/2017г. Във връзка с първия въпрос бланкетно сочи и основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответната страна Е. Б. Я. в предствен писмен отговор чрез адв. М. и адв. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на причинена му от ответника на 08.04.2016 г. средна телесна увреда.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предвид одобреното по реда на чл. 382 ал. 7 от НПК споразумение по НОХД № 1269/2017 год. по описа на РС – Русе, безспорно по делото е виновното противоправно поведение на ответника – причиняване по хулигански подбуди на средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се в тежка черепно мозъчна травма, представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота – престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 12 пр. първо във вр. с чл. 129 от НК. Позовал се е на задължителната сила на споразумението съгласно чл. 300 от ГПК. След анализ на доказателствата е счел за установено от фактическа страна, че в резултат на деликта ищецът е получил тежка черепно-мозъчна травма – счупване на основата на черепа в дясно и слепоочно-тилно в дясно, контузия на мозъка челно, субарахноидален кръвоизлив челно, субдурални кръвоизливи двустранно слепоочно-тилно, епидурален кръвоизлив в дясно, колекция от кръв в сфеноидалния синус, охлузване на ляво коляно – увреждания, представляващи разстройство на здравето, временно опасно за живота. Лечението е проведено в „МБАЛ – Р.” АД за времето от 08.04.2016 год. до 28.04.2016 год., като в два от тези дни ищецът е бил в интензивно отделение. Продължително време бил дезориентиран за време и място. В процеса на възстановяване започнал да възстановява висшите корови функции и станал по-адекватен. Според заключението на съдебно-медицинската експертиза, независимо от проведеното лечение има остатъчни увреждания, които персистират – снижен слух, пищене в двете уши, залитане при ходене, липса на обоняние и снижен усет за вкуса на храната. Всички увреждания са в резултат на счупването на черепната основа – фрактурата преминава през отворите, през които излизат различни черепно-мозъчни нерви и ги наранява, при което настъпва дисфункция на същите – слух, обоняние, вкус. Възприел е като компетентно дадено становището на вещото лице, че към момента на прегледа съществено възстановяване няма и това е с оглед изминалия период от травмата; че оплакванията продължават и към момента; лечението се провежда с лекарства – сермион, ноотропил и нивалин с витамини; че при така настъпилите усложнения от счупването на черепната основа частично може да се възстанови единствено слухът – при правилно лечение дори до 50%, а веднъж загубено, обонянието много рядко се появява отново; че вестибуларният синдром (залитане при ходене), също трудно се повлиява, но обичайно търпи обратно развитие и се постига подобрение след няколко години. Като е съобразил характера на причиненото увреждане, с оглед и на показанията на разпитаните свидетели, съдът е обосновал извод, че претърпяната от ищеца травма представлява средна телесна повреда; че лечението е продължило около 4-5 месеца, като от тях болничното лечение е проведено в период от 20 дни, без хирургична интервенция и само в 2 от дните ищецът е бил в интензивно хирургично отделение; че няма данни за настъпила необходимост от допълнително лечение след изписването от болница, нито за проведено такова лечение от определени специалисти или от рехабилитатори; че остатъчните увреждания – снижен слух на дясното ухо, вестибуларен синдром и липса на обоняние, са вследствие на фрактурата, при която, още в момента на счупване на черепа са увредени нервите и усложненията не са след изписването на ищеца от болница, защото увреждането на нервите е настъпило още в момента на счупването; че при част от тези увреждания – снижаването на слуха и вестибуларния синдром, е възможно подобрение след известен период от време.
Въз основа на тези обстоятелства, въззивният състав е приел, че адекватният размер на обезщетението, който в максимална степен ще репарира претърпените от ищеца в резултат на деликта неимуществени вреди, е 30 000 лв. , върху които се дължи и законната лихва от датата на деликта – 08.04.2016 год. до окончателното изплащане. Посочил е също, че
при липсата на данни за продължителен период на лечение, за хирургична интервенция, за допълнително лечение и рехабилитация, и като се отчете, че уврежданията на слуха, обонянието и вестибуларния апарат са последица от травмата, а не усложнения от нея и при част от тях е възможно подобрение, както и липсата на данни за съпричиняване от страна на пострадалия, няма основание за определяне на обезщетение в по-висок от този размер.
След приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и преди постановяване на съдебния акт, ответникът по делото – сега касатор, е подал молба с искане за възобновяване на съдебното следствие. В молбата е релевирал твърдение, че след последното по делото заседание са му станали известни факти за здравословното състояние на ищеца, които са различни от установените в процеса и по-конкретно – че комуникира като здрав човек, живее нормално, шофира и ремонтира автомобила си и няма намален слух. В тази връзка е поискал допускане до разпит на двама свидетели и назначаване на нова медицинска експертиза от експерти извън района на [населено място]. С определение от 20.03.2019г. това искане е оставено без уважение като неоснователно, както с оглед нормата на чл.266 ГПК, така и с оглед процесуалното бездействие на ответника в хода на съдебното дирене, въпреки че обстоятелствата около здравословното състояние на ищеца са били част от предмета на делото.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В случая по първия въпрос от изложението на касатора не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Съгласно задължителната и трайно установената практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, в това число и в приложеното към изложението решение (макар същото да е неотносимо, доколкото касае друг правен въпрос, неразрешаван в настоящото производство), във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 или т.2 ГПК (когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата), той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. Съгласно разпоредбата на чл.266, ал.2 от ГПК крайният момент за посочване на нови факти и доказателства е приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция. Наличието на новооткрити или новосъздадени след този краен момент доказателства за факти, които са твърдяни в хода на съдебното дирене, но по обективни причини не са узнати от страната или е било невъзможно събирането им в процеса, е основание за отмяна по реда на чл.303 т.1 ГПК. Въззивното решение е съобразено с тези правни разрешения и не им противоречи.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че с оглед изявлението на самия ответник, релевирано с молбата му, същият иска събиране на нови доказателства досежно твърдени от самия него факти в хода на производството и пред двете инстанции за добро здравословно състояние на ищеца, като несъбирането на такива се дължи на неговото собствено процесуално бездействие.
Във връзка с този въпрос не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. На първо място същото е изложено бланкетно. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. На следващо, по въпроса има задължителна практика, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване. Необосноваването в приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания правен въпрос.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по формулирания в изложението втори въпрос. По отношение на правомощията на въззивната инстанция да назначи служебно експертиза, с т. 3 от ТР 1/9.02.13 г. ОСГТК на ВКС е изяснено, че „доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. По аналогичен начин следва да се процедира във въззивното производство и при необходимост от използване на други доказателствени средства, които се назначават служебно от съда – оглед на движими или недвижими вещи и освидетелстване на лица, назначаването на които е предпоставено от наличие на съответно оплакване във въззивната жалба за необоснованост или за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това, когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Да се приеме обратното, би означавало въззивният съд да се постави в невъзможност да приложи тази императивна материалноправна норма.” В процесния случай не се касае до императивна правна норма; във въззивната жалба оплакванията са за необоснованост на първоинстанционното решение във връзка с изводите на съда за механизма на увреждането и липса на съпричиняване от страна на пострадалия; няма оплакване за допуснати нарушения във връзка с медицинската експертиза, назначена в първоинстанционното производство, нито за неустановени или погрешно установени факти, свързани с телесните наранявания и актуалното здравословно състояние на пострадалия; заключението по последната не е оспорено от ответника и доказателствени искания за допълнителна, повторна или нова експертиза не са релевирани. Предвид това като не е назначил служебно експертиза, каквато предвид гореизложеното не е и бил длъжен да назначи, съдът не се отклонил от тези правни разрешения и не е налице твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Предвид изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 79/17.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 457/2018 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 199/27.04.2018 г., постановено по гр.д. № 26/2018 г. по описа на Районен съд – [населено място], в частта, с която на основание чл. 45 ЗЗД Б. А. А. е осъден да заплати в полза на Е. Б. Я. разликата над 1000лв. до 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие непозволено увреждане, причинено на 08.04.2016г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането /08.04.2016г./ до окончателното изплащане на задължението.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.