О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 794
гр.София,
06.11.2019г.
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 1998 описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу Решение № 2952 от 14.12.2018 г. по в.гр. д. № 2110/2018 г. на АС София, с което е потвърдено Решение от 27.02.2018 г. по гр.д. № 8983/2016 г. по описа на Софийски градски съд, с което е уважен частично иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ ЗЗД.
Жалбоподателя Д. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор на касационната жалба.
С обжалваното решение въззивния съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Покуратурата на Република България да заплати на Д. Г. Д. сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като предявеният иск е отхвърлен до пълния претендиран размер от 50 000 лв.
Установено е по делото, че с постановление на Софийска районна прокуратура на 06.02.2013 г. ищецът Д. Д. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 206, ал.3 НК/обсебване в особено големи размери/, за това че противозаконно се е разпоредил със зърнокомбайн собственост на „Пиреос лизинг – България“ АД, който комбайн обвиняемият Д. е владеел на основание договор за финансов лизинг, като акт на разпореждане е посочено сключването на предварителен договор за продажба на зърнокомбайна с трето лице, за посоченото престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода в размер от 3 до 10 години/същото се явава тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 НК/.
Установено е, че обвинителния акт е внесен в съда на 10.06.2013 г. и по него е образувано НОХД №10332/2013 г. по описа на Софийския районен съд – 22`ри състав. На 18.12.2014 г. районния съд е постановил присъда, с която е признал подсъдимия за виновен и му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години и шест месеца, като ефективното изтърпяване на наказанието е отложено при условията на чл.66 НК за срок от 5 години.
Констатирано е , че постановената присъда е обжалвана и пред Софийския градски съд е образувано ВНОХ № 1567/2015 г. На 09.06.2015 г. въззивния съд постановява присъда с която първоинстанционната е отменена, а подсъдимия е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение с аргумент, че сключването на предварителния договор не е акт на разпореждане. Оправдателната присъда не е била протестирана от прокуратурата и същата е влязла в законна сила на 23.06.2015 г.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивния съд е приел твърденията на ищеца, че влошеното му здравословно състояние е в пряка причинна връзка с наказателното производство не са доказани, а напротив от заключението на вещото лице ендокринолог/лист 88 и сл. по делото пред I – инстанция/ е установено, че диагнозата „Базедова болест“ е поставена години преди ищецът да бъде привлечен като обвиняем и не е налице медицинска документация, какво е било състоянието му по време на наказателното дело.
По отношение на твърденията за влошено психично здраве решаващия съд е приел доводите на въззиваемата страна за неоснователни, тъй като ищеца въпреки предоставената му възможност не е доказал чрез допуснатата по делото психологическа експертиза, че в следствие на образуваното досъдебно и по – късно съдебно производство са оставили отражения в психиката му.
Посочено е, че наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ не е тежка, както и обстоятелството че наказателното производство е продължило около три години, който срок не може да бъде квалифициран като изключително продължителен или неразумен. При тези съображения въззивният съд е приел, че сумата от 5000 лв. представлява справедливо, съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди и същото обезщетение не следва да бъде завишавано до размера предявен в исковата молба.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Какви са критериите, които определят понятието „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 от ЗОДОВ? сочи се противоречие по поставения въпрос с ППВС № 4/1968 г. и 2/ „Следва ли въззивния съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви относно основателността на иска.?“ цитирана е практика на ВКС.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. По въпроса касаещ необходимостта въззивният съд да изложи собствени мотиви настоящия състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г., IV-то г. о. на ВКС и от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., 1-во г. о. на ВКС, се приема, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да изготви собствени мотиви, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт и с тях да даде изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. В случая въззивният съд, съобразявайки се с тази практика, е обсъдил всички доказателства по делото и възражения на страните, за да достигне до извод за основателност на предявения иск с правно основаниe чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ респективно правилността на обжалваното първоинстанционно решение.
По поставения в изложението първи за критериите, които следва да се вземат предвид при определяне обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване в съдебната практика е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставения в изложението на жалбоподателя въпрос, въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката. За да достигне до извод, че дължимото от Прокуратурата парично обезщетение е в по-нисък от претендирания размер, съдът е поставил на разглеждане всички по делото обстоятелства и е преценил относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Съобразени са възрастта на ищеца, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на преследването от около три години, от една страна, но от друга са преценени обстоятелствата, че не е доказано реално влошено здравословно състояние в следствие на повдигнатото обвинение. Взета е предвид обусловеността от взетата мярка за неотклонение от предходното „чисто“ съдебно минало на ищеца. По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл и посочените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС по чл.290 ГПК. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК се приема, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика.
Изложеното налага извод за липса на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2952 от 14.12.2018 г. по в. гр. д. № 2110/2018 г. по описа на Апелативен съд – София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: