Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
гр. София, 11.12. 2017 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: Г. МИХАЙЛОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2787/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпилa e касационна жалба с вх. № 12366 от 02.05.2017 г. от [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. В. от АК – В., против въззивно решение № 391 от 17.03.2017 г., постановено по в.гр.д. № 2300/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав, в частта, с която като е отменено решение № 3944 от 10.10.2016 г., постановено по гр.д. № 3994/2016 г. на Варненския районен съд, касаторът е осъден на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на П. К. К. от [населено място] сумата от 4 996, 94 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на 01.03.2015 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма], [населено място] поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2798/2014 г.; решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 951/2011 г.; решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 387/2010 г.; решение № 252 от 30.09.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1364/2016 г. Поставен е следният правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, а именно: Дали влезлият в сила административен акт, установяващ трудова злополука, е задължителен за гражданския съд, включително и за наличието на проявена груба небрежност от пострадалото лице, тъй като след влизане в сила на КСО /от 01.01.2000 г./ трудовата злополука може да се установи само по административен ред и не може да бъде установявана в исково производство по чл. 200 КТ.
Ответникът по жалбата П. К. К. от [населено място] е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен предявеният иск по чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие претърпяна трудова злополука, настъпила на 01.03.2015 год., изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на причинени травматични увреждания – „частична ампутация с обширно разкъсно-контузна рана в областта на долна фаланга на първи пръст на лява длан, счупване на долната фаланга на същият пръст без разместване на фрагментите“. Въззивният съд е приел за установено по делото от фактическа страна, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, като считано от 02.06.2014 год. е изпълнявал длъжността „машинен оператор, производство на пластмасови изделия“, в структурно звено „Ролонарязване 1“, за която е притежавал съответната правоспособност. Въз основа на представените по делото доказателства – Декларация за трудова злополука от 15.04.2015 год., Протокол № 16/03.06.2014 год., на НОИ, ТП – В. и влязлото в сила Разпореждане № 18/18.06.2015 г. на НОИ, ТП – Д., съдът е приел за установено, че на 01.03.2015 год. е настъпило травматично увреждане, внезапно по своя характер, по време на работата му като „машинен оператор, производство на пластмасови изделия“, изразяващо се в счупване и разкъсно-контузна рана на палеца на лявата ръка, което се е получило вследствие на притискане на палеца на лявата ръка от товар, който ищецът е пренасял с управляван от него мостови кран – което по своя характер е трудова злополука по смисъла на чл. 55 КСО. Приел е също така, че са налице основанията за реализиране на отговорността на работодателя, съгласно чл. 200 КТ, като са налице всички елементи: увреждане на здравето на работника, настъпило по време на изпълняваната работа, временна неработоспособност в резултат на увреждането от злополуката пострадалият е бил временно неработоспособен, за периода от 03.03.2015 год. до 20.08.2015 год., както и причинна връзка между увреждането и неблагоприятния резултат – неработоспособността. За да определи размерът на дължимото обезщетение за понесените вследствие претърпяната трудова злополука неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: че в резултат на злополуката ищецът е получил контузия, изразяваща се в частична ампутация с обширно разкъсно-контузна рана в областта на долна фаланга на първи пръст на лява длан, счупване на долната фаланга на същия пръст без разместване на фрагментите, което е довело до трайно разстройство на здравето – трайно затрудняване в хватателната функция на горен ляв крайник; търпени силни, с висока интензивност болки и страдания за около шест месеца, значително удължен период на възстановяване – около два пъти по – дълъг в сравнение с обичайния в подобни случаи оздравителният процес, като понастоящем ищецът е възстановен напълно от травмата като е налице скъсяване на палеца на лявата му ръка с около 5 мм, което не се отразява на фунционирането на крайника. При тези данни, съдът е приел, че за обезщетяване на установените неимуществени вреди от трудовата злополука, съгласно критерия по чл. 52 от ЗЗД, ищецът следва да получи парично обезщетение в размер на 5 000 лева, която редуцирана с оглед на изплатеното застрахователно обезщетение възлиза на сумата от 4 996, 94 лв. Съдът е приел за неоснователно направеното искане на ответника за намаляване на отговорността на работодателя при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, поради допринасяне на ищеца чрез проявена от него груба небрежност. Изложени са съображения, че с Протокол № 16/03.06.2015 год. на НОИ, ТД – В. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, е прието, че ищецът е предприел самостоятелното извършване на работа по преместването на пълна шпула от долно ниво на стелаж до ролонарязващата машина с помощта на кран с радиоуправление при условията на ограничено пространство за движение, както на товара при издигането и преминаването му от долното ниво на стелажа през пълните шпули на горното ниво, така и на пострадалия – поради складирани палети с готова продукция, като при така създадените от работодателя условия на работното място /ограничено пространство на движение – и за товара и за работника/ пострадалият неправилно е преценил риска от допускане на злополука, като е пренебрегнал изискването за присъствието на втори оператор /сигналчик/, с което е нарушил чл. 13 от Инструкцията за безопасна работа с мостови кран, във връзка с чл. 33 от ЗЗБУТ. Същевременно е констатирано, че работодателят не е актуализирал инструкцията за безопасна работа с мостови кран; не е разработил и обявил по подходящ начин инструкция за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при подреждане на палети с готова продукция и заготовки в подкрановия път в цех „Ролонарязване“; че при организирането на работните места в цех „Ролонарязване“ работодателят не е оразмерил достатъчно свободна незаета област на работното място, така че да осигури достатъчна свобода на движение на работещите, с което е нарушил изискванията на чл. 277 КТ /отм., но действал към 01.03.2015 год./ и на чл. 23 и чл. 166 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. В тази връзка въззивният съд е приел, че само проявената груба небрежност от пострадалия (когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка), а не всяко нарушение на правилата за безопасност от пострадалия работник поначало е основание да се намали отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука. В случая работодателят носи отговорност за настъпилата трудова злополука, тъй действията му по организация на работата, по-точно бездействията му (неизпълнение на задължението му да оразмери свободната незаета област на работното място по начин да осигури достатъчно свобода за движение на работещите), като вмененото на ищеца нарушение на чл. 13 от Инструкцията за безопасна работа с мостови кран, а именно – предприемането на действия по придвижването на товар без присъствието на втори оператор, съдът е приел, че не е в пряка причинна връзка с настъпилият резултат, поради което не са налице предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване отговорността на работодателя. В тази връзка въззивният съд е приел, че конкретната причина за злополуката с ищеца е липсата на достатъчно свободно пространство на работното място, което да позволи при възникване на подобна ситуация работникът да се предпази, да се отдалечи на безопасно разстояние – нарушението от страна на работодателя на чл. 23 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, както и неизпълнение на задължението на работодателя му по чл. 166 от цитираната Наредба № 7/23.09.1999 г. От данните по делото, съдът е приел, че за нарушение на чл. 13 от Инструкцията ищецът не следва да носи отговорност след като самият работодател не е обезпечил работата на ролонарязващата машина с необходимия броя работници, респ. не е създал по време на смяната необходимата организация в цеха, съгласно която при извършване на дейностите по придвижването с крана на товари/ролки/ от стелажа към ролонарязващата машина и от нея към стелажа, да осигури още един работник, който да сигнализира на работещия с крана. Освен това е приел, че по делото липсват безспорни доказателства, които да установяват, че към датата на трудовата злополука представените по делото два броя Инструкция за безопасна работа с мостови кран са били налични в предприятието, нито е установено кога са били утвърдени, както и конкретни доказателства ищецът да е бил запознат с тях. По тези съображения, въззивният съд е приел, че предявеният иск следва да бъде уважен като основателен до размера на сумата от 4996, 46 лева, след приспадане, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, на полученото обезщетение по сключения договор за застраховка (5 000 лв. за претърпените неимуществени вреди и 218, 46 лв. за причинените имуществени вреди, заплатена от застрахователя сума от 222 лева).
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставения правен въпрос. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Формулираният от касатора правен въпрос на практика е свързан с преценката на съда за наличие на основания за намаляване на отговорността на работодателя съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, поради обвързващата сила на констатациите в протокола на НОИ за резултатите от извършеното разследване на злополуката. Съгласно установената практика на ВКС, разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение, като от една страна, то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на правото. В този смисъл не е налице противоречие с приложеното решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 2798/2014 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е прието, че „..по реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи – само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, но вината на пострадалия не може да се предполага – доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение, а при липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в разрез с изискванията за безопасност на труда и за механизма на трудовата злополука, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи. Съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Не всяко съпричиняване обаче е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност – когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства, какъвто не е настоящият случай. Това е така, тъй като преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. При липса на доказателства за точния механизъм за настъпване на злополуката и за действията на работника, довели до увреждането, възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е доказано.
В случая действително въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, не са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на такова съпричиняване, което в случая той не е сторил. Проява на груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване. При проявена груба небрежност от работника обезщетението по чл. 200 КТ се намалява. Както се посочи по-горе, въззивният съд с оглед на събраните по делото доказателства, е приел, че няма основание за намаляване на определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е налице проявена от увредения работник груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ, а в тази връзка констатациите в акта за установяване на трудова злополука не са обвързващи съда. Този извод на съда е изграден с оглед установената по делото конкретна фактическа обстановка. По поставения правен въпрос не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и разрешенията, дадени в цитираните и представени от касатора решения на отделни състави на ВКС, тъй като разрешението на поставения въпрос по всяко конкретно дело е различно в зависимост от установената конкретна фактическа обстановка по всяко едно от делата, а не се дължи на различно приложение на нормата на чл. 201, ал. 2 КТ. Следователно, с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 391 от 17.03.2017 г., постановено по в.гр.д. № 2300/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав, по касационна жалба с вх. № 12366 от 02.05.2017 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на П. К. К. от [населено място] сумата в размер на 1 080 /хиляда и осемдесет/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: