1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
гр. София, 20.03.2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3723/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 9408/28.06.2018 г. от З. С. Д. от [населено място], чрез процесуалният си представител адв. Л. П. от АК –Б., против въззивно решение № III-28 от 19.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 290/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, Гражданско отделение, 3-ти състав, с което като е потвърдено решение № 1721 от 27.10.2017 г., постановено по гр.д. № 7215/2016 г. на Районен съд – Бургас, Гражданско отделение, 10-ти състав, е осъден „ВМ АУТОМЕЙШЪН“ Е., [населено място] да заплати на касатора сумата в размер на 3 750 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 16.07.2013 г., на основание чл. 200 КТ, като в останалата му част до предявения размер от 46 000 лв., искът е отхвърлен.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, а така също са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. 823/2010 г. на ВКС; решение № 324/22.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1413/2009 г., IV ГО; решение № 120/04.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 364/2012 г., IV ГО; решение № 443/25.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 166/2011 г., IV ГО; решение № 990/24.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 47/2009 г., I ГО; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 34/2013 г., II ТО; решение № 10/04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 533/2010 г., III ГО; определение № 712/01.11.2012 г. на ВКС по т.д. № 171/2012 г., I ТО; решение № 105/19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 186/2012 г., II ГО; решение № 290/22.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 759/2009 г., IV ГО; решение № 60/05.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5074/2013 г., IV ГО; решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС по т.д. № 387/2008 г., II ТО; решение № 124/11.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 708/2009 г., II ТО; решение № 1884/14.12.2005 г. на ВКС по гр.д. № 1404/2003 г., III ГО; решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 35/2009 г., II ТО; решение № 59/10.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 286/2010 г.,ІI ТО; решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 596/2012 г., II ТО; решение № 62/24.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2798/2014 г., IV ГО; решение № 1026/18.12.2009 г. на ВКС по гр.д. № 4001/2008 г., I ГО; решение № 60/05.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5074/2013 г., IV ГО; решение № 977/14.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 298/2009 г., IV ГО; решение № 194/21.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1248/2010 г., III ГО, по-голямата част от които, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; 2/ Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; 3/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възраженията на страните, свързани с твърденията им; 4/ Липсата на мотиви, води ли до недопустимост и обезсилване на първоинстанционното решение или е основание за отмяната му като неправилно от въззивния съд; 5/ Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, с оглед наличието на противоречиви факти, особено при липсата на мотиви на първоинстанционния съд в тази посока; 6/ Следва ли мотивите на съдебния акт по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК да обхващат всички доводи и възражения на страните и преценка на всички доказателства по делото или само на избраните по преценка на съда такива; 7/ Ограничен ли е въззивният съд при проверка правилността на първоинстанционния съдебен акт от предметната рамка на въведените с въззивната жалба оплаквания; 8/ Длъжен ли е работодателят при условията на пълно главно доказване да установи механизма на трудовата злополука и съответно конкретното действие на пострадалия работник, което според него е извършено с груба небрежност и е допринесло за съпричиняване на вредоносния резултат; 9/ Следва ли при съблюдаване и спазване на принципа на справедливостта, въведен с чл. 52 ЗЗД да се вземат предвид и всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват претърпените болки и страдания, понесени от конкретното увредено лице; 10/ Липсата на проведен инструктаж и с оглед спазване на принципите на чл. 275 КТ, представлява ли основание за намаляване отговорността на работодателя при възникване на трудова злополука; 11/ С изготвяне на длъжностна характеристика и съответното й подписване от работника и/или служителя, работодателят освобождава ли се от отговорността за спазване на принципите на чл. 275 КТ, Закона за безопасност на труда, Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд за задължително извършване на инструктаж преди започване на работа и действия свързани с висок риск за живота; 12/ Налице ли е проява на груба небрежност от страна на работник или служител при изпълнение на възложена му от работодателя работа без да е проведен инструктаж, съобразно условията на Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд; 13/ При започване на работа на ново работно място и възникване на трудова злополука, липсата на проведен инструктаж в пряка причинна връзка ли е с настъпилия вредоносен резултат; 14/ Длъжен ли е работодателят при условията на пълно главно доказване да установи механизма на трудовата злополука и съответно конкретното действие на пострадалия работник, което според него е извършено с груба небрежност и е допринесло за съпричиняване на вредоносния резултат; 15/ Проява ли е на груба небрежност, водеща до съпричиняване, неспазването на отговорности по длъжностна характеристика при изпълнение на трудови задължения, които са предприети на ново работно място без инструктаж; 16/ Може ли съдът да приеме наличие на „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ в случаи, в които при ново работно място от работодателя не са били осигурени безопасни условия на труд; 17/ Представлява ли всяко нарушение на правилата за безопасност на труда проявление на подчертано осъзнаване за настъпване на вредоносния резултат и може ли съдът да приеме „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ при положение, че пострадалият не е инструктиран за конкретно извършената от него работа, която по смисъла на закона е ново работно място; 18/ Налице ли е груба небрежност, когато работодателят не е провел инструктаж за безопасна работа.
Ответниците по касационната жалба „ВМ АУТОМЕЙШЪН“ Е., [населено място] и „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО А.“ АД, [населено място] и „АЙ ЕНД Д. И. Б.“ О., [населено място], последните две дружества конституирани като трети лица помагачи на ответника, не са депозирали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че към 16.07.2013 г. между З. Д. и „ВМ АУТОМЕЙШЪН“ Е. е било налице трудово правоотношение. Приел е, че съгласно протокол № 3/05.06.2014 г. на комисия по чл. 58 КСО, на 16.07.2013 г., около 13:30 ч. в [населено място], на покрива на строителен обект „Я.“, ищецът З. Д. е претърпял злополука по време на работа, а именно при стягане на клемите в турбинен сектор по тялото му е преминало напрежение, след което той е паднал от машината на покрива на обекта. Като непосредствена причина за настъпване на злополуката се сочи полученият токов удар и ударът при падането след това. В протокола е отразено, че преди злополуката са допуснати следните нарушения на нормативните актове: 1/ при подготовката на работното място изпълнителят на работата не е извършил проверка за отсъствие на напрежение, с което е нарушил чл. 128, т. 3 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 V, и 2/ за работника не е документиран проведен начален инструктаж и инструктаж на работното място за обекта в нарушение на чл. 11, ал. 5 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. С разпореждане № 16687/16.06.2014 г. на длъжностно лице при ТД на НОИ – [населено място], възникналата на 16.07.2013 г. злополука е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. Съдът е приел за установено, че веднага след инцидента ищецът е бил прегледан в спешното отделение на МБАЛ – С., но е отказал да бъде хоспитализиран а от представената медицинска документация, е приел за установено, че ищецът многократно е бил лекуван в различни отделения, а именно: 1/ през периода 14.09.2013 г. – 20.09.2013 г., е лежал в НХО на МБАЛ „ЧЕРНОМОРСКА-Б.“ О. с диагноза: луксация и травматична дискова херния на С7-Тх1, като му е било проведено оперативно лечение и е изписан с подобрение; 2/ през периода 30.01.2014 г. – 04.02.2014 г., ищецът е бил на лечение в НО на МБАЛ „ЧЕРНОМОРСКА-Б.“ О. с диагноза: „радикулопатия в поясна област, лумбосакрален радикулит в дясно“ и придружаващо заболяване Хипертонична болест, като след проведено медикаментозно лечение е изписан с подобрение; 3/ през периода 17.02.2014 г. – 20.02.2014 г., е лекуван в отделение по кардиология на МБАЛ „ЧЕРНОМОРСКА-Б.“ О. с диагноза: „Остра левостранна сърдечна недостатъчност. Кардиална астма. Артериална хипертония III стадий” и придружаващи заболявания „травматична дискова херния на С7-ТН1. Радикулопатия в посяна област.”; 4/ през периода 13.08.2014 г. – 18.08.2014 г., е лекуван в отделение по нервни болести на същата болница с диагноза: „ Радикулопатия в посяна област. Лумбосакрален радикулит двустранно”; 5/ през периода 20.03.2015 г. – 23.03.2015 г., ищецът е лекуван в отделение по кардиология на МБАЛ „ЧЕРНОМОРСКА-Б.“ О. с диагноза: „Остра сърдечна недостатъчност. Артериална хипертония III стадий – криза. Левокамерна хипертрофия” и придружаващи заболявания „Метаболитен синдром. Д.“. В резултат на описаните заболявания ищецът няколкократно е провел рехабилитационни процедури в „Специализирани болници за рехабилитация-Национален комплекс” ЕАД – филиал П. баня. Съдът е кредитирал заключението на приетата по делото комплексна съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертиза, съгласно което при процесната трудова злополука З. Д. е получил луксация на дясна раменна става с Е., данни за увреда на десностранни аксиларен и радиален нерв, както и луксация на С7-Тх1 с дискова херния на това ниво, които травми и последвалите манипулации са свързани със значителни болки и страдания за ищеца, които са отзвучали за период от 5-6 месеца, през който период той е имал затруднение в движенията на дясната ръка и в шийната област и е изпитвал физически дискомфорт. Според експертизата отказът на ищеца да се подложи на болнично лечение веднага след инцидента е допринесъл за влошаване на здравословното му състояние, а настоящото му общо здравословно състояние не кореспондира пряко с получените травматични увреждания, като към датата на предявяването на иска той е бил работоспособен. Според вещото лице наднормената охраненост на ищеца и екстремното му затлъстяване имат отношение към сърдечното му заболяване и дисковата херния в лумбалната област, които са общи заболявания и не са свързани с травмата, получена при трудовата злополука. От експертизата е видно, че в момента на травмата и около 1 седмица след нея ищецът е изпитвал остра стресова реакция, но с течение на времето интензитетът на симптомите се е редуцирал, като понастоящем лицето се намира в стабилно психично състояние и при него не се наблюдава посттравматично стресово разстройство. От експертно решение от ТЕЛК към МБАЛ – Б. от 12.10.2015 г., съдът е приел, че на ищеца са определени 52 % ТНР за срок от 2 години, по причини: 40 % – поради общо заболяване (медианна дискова херния Л5С1, двустранна радикулопатия С1.АХ ІІ С., обезитас с И. 48,78, торакална спондилоза, състояние след репонирана луксация на дясна раменна става без ФД) и 36 % – поради трудова злополука (състояние след операция по повод шийна дискова херния С8ТХ1, десностранна радикулопатия С7, Е. данни за пер. ств. увреда на н. аксиларис и н. радиалис в дясно). Приел е от показанията на разпитаните свидетели, че в резултат на злополуката и получените травми, ищецът е претърпял силни болки и страдания, дискомфорт в бита, загубил самочувствието си, станал и психически неустойчив. Съдът е приел, че когато е станала трудовата злополука, не са били спазени изискванията на чл.128 от Правилника за безопасност и здраве при работа по електрообзавеждането с напрежение до 1000 волта, включващи дейност и изпълнение на технически мерки, свързани на първо място с изключване на напрежението; поставяне на знаци, табели и ограждения; проверка за отсъствие на напрежение и заземяване, които изисквания като електроинженер и по длъжностна характеристика/ т. 3 – да извършва монтаж, настройка, поправка и пускане в експлоатация на електрическите системи на климатична, вентилационна, отоплителна и хладилна техника, и т.13 – да изпълнява и спазва всички дейности, свързани с разпоредбите за безопасност и охрана на труда и противопожарна безопасност/ ищецът е бил длъжен да спази, поради което е приел, че с поведението си той е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност на смисъла на чл.201, ал.2 КТ, чийто принос е определил на 75 %. В тази връзка е приел, че по делото липсват данни дали по отношение на ищеца в деня на злополуката е проведен начален инструктаж и инструктаж на работното място за обекта, съгласно чл.11, ал.5 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009г., но дори такъв да не е бил проведен, с оглед квалификацията на ищеца и задълженията му по длъжностна характеристика, това нарушение на работодателя се явява несъществено. Приел е, че иска по чл. 200 КТ е основателен за сумата от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на претърпяната трудова злополука, отчел е приносът на ищеца в съпричиняването на вредоносния резултат от 75%, поради което е намалил отговорността на работодателя в този процент и го е осъдил да заплати на ищеца сумата от 3 750 лв.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Тъй като не са представени актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз, на които по поставените правни въпроси приетото от въззивния съд в обжалваното решение да противоречи, не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Формулираните от касатора осемнадесет правни въпроса, следва да бъдат обособени в групи с оглед техния предмет, както следва:
По първата група въпроси от процесуален характер, поставени от касатора /въпроси от 1 до 8/, свързани със задълженията на съда за мотивиране на издаваните от него актове и преценката на доказателствата по делото е налице задължителна практика на ВКС обективирана в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, т. 19, ППВС № 1/13.12.1953, т. 3 и установена практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която всяко решение следва да бъде мотивирано. В частта с мотивите съдът трябва да изложи кое намира за установено по делото, както и след обсъждане и преценка на кои доказателства е достигнал до своите правни и фактически изводи, включително при наличие на противоречиви доказателства да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите. В случая следва да се релевират и изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той следва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая относно задължението на въззивния съд да направи свои изводи по делото като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, както и възраженията и доводите на страните, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд в обжалваното решение е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти и да ги прецени съгласно вътрешното си убеждение, но при спазване на установеното в ГПК концентрационно начало (чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК), като в тази насока не се е отклонил, а е съобразил практиката на ВКС. Той е изградил изводите си на база всички доказателства по делото, като е съобразил трайно установената практика на ВКС, че когато работодателят е въвел възражение за съпричиняване от страна на работника по см. на чл. 201, ал. 2 КТ, в негова доказателствена тежест е да установи, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /решение № 207 от 28.02.2006 г. на ІІІ г.о. ВКС и решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. І г.о. ВКС/, което както е приел и въззивният съд, е сторено в настоящия случай. След като по тази група въпроси въззивният съд е съобразил както задължителната, така и установената практика на ВКС в обжалваното решение, по тях не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По тези правни въпроси, при наличие на задължителна и установена съдебна практика, съобразена от въззивния съд, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е неприложимо.
По първия материалноправен въпрос /въпрос № 9/ свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, въззивният съд също е съобразил установената съдебна практика и в съответствие с нея и с разпоредбата на цитираната правна норма е определил и размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука на сумата 15 000 лв. Това е така, тъй като когато определя обезщетението за неимуществените вреди съдът взема под внимание всички обстоятелства, които са довели до причиняването на вредите във всеки конкретен случай. В настоящия случай въззивният съд е преценил всички установени по делото факти и обстоятелства, които определят тежестта на увреждането, неговите последици за здравето и личността на пострадалия, както и вида и интензивността на търпените болки и страдания с оглед установения в закона – чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетението по справедливост.
Последните правни въпроси обобщено са свързани с определянето на понятието „груба небрежност“ и свързаното с конкретния казус съпричиняване на настъпилата вреда /въпроси от 10-17/. По тези въпроси е налице трайна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд, поради което и по тези правни въпроси не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Липсва твърдяното от касатора противоречие с цитираната от него съдебна практика, тъй като в случая въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тази практика. Така, съгласно решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Приема се, че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановка, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Именно поради факта, че пострадалият участва в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие при определяне на обезвредата. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението./вж. решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на ІV г.о. на ВКС/. Когато работодателят делегира на свой работник или служител ръководни правомощия, свързани с дейност, която е източник на повишена опасност, работникът или служителят поема част от задълженията на работодателя по осигуряване безопасността на труда. В процесния случай съдът е съобразил, че не става дума за обикновен работник, а за служител със съответна образователно-квалификационна степен „електроинженер“, поради което той е бил длъжен да вземе съответни мерки по безопасност, тъй като е притежавал необходимите познания, а и тези негови задължения са включени в длъжностната му характеристика. Относно наличието на съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовото злополука при допусната от същия груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 1 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат, ВКС приема, че грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. В тази връзка в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като при осъществяване на трудовите си функции същият е допуснал груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ, с което е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, което съпричиняване е определил на 75%. Предвид квалификацията на пострадалия, правилен е изводът на съда, че непровеждането на инструктаж в конкретния случай се явява несъществено нарушение от страна на работодателя.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените от касатора правни въпроси от процесуално и материално естество не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № III-28 от 19.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 290/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, по касационна жалба с вх. № 9408/28.06.2018 г. от З. С. Д. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: