1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 919
гр. София, 31.12.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3013/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8157/02.05.2018 г. от Център за спешна медицинска помощ – С. /Ц. С./, чрез процесуалният си представител адв. В. К. от АК – С., против въззивно решение № 530 от 06.03.2018 г., постановено по в.гр.д. № 3246/2017 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, с което като е потвърдено решение № 7479 от 14.10.2016 г., постановено по гр.д. № 5840/2015 г. на Софийския градски съд, I ГО, 19 състав, касаторът е осъден солидарно със С. Р. А. от [населено място], да заплати на наследниците на М. В. Б., б.ж. на [населено място], сумата от общо 120 000 лева, обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречието с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, както следва: решение № 443 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 5059/2008 г. на ВКС, II г.о.; решение № 1016 от 22.12.2009 г. по гр. д. № 293/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 308 от 30.04.2010 г. по гр. д. № 865/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 72 от 08.07.2009 г. по т.д. № 17/2009 г., ВКС, ТК, I г.о. Поставеният правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд е, от кой момент следва да се изчислява времето за общата петгодишна погасителна давност за вземането на пострадал от деликт, с оглед изискванията на чл. 114, ал. 3 ЗЗД /откриването на извършителя/.
Ответниците по жалбата Б. М. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. В. от АК – С., И. М. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. С. от АК – С., М. Б. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. С. от АК – С., М. Г. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. С. от АК – С., П. М. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. С. от АК – С., я оспорват като неоснователна в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които изразяват и становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на всеки от исковете над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците – М. К. /майка на починалия М. Б./, М. Б. /негова съпруга/, П. Б., Б. Б. и И. М./негови низходящи/, са претендирали присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на техния общ наследодател М. В. Б., настъпила на 18.05.2008 г. Приел е, че този летален изход е настъпил в резултат на това, че на 17.05.2008 г. екип на Ц.-филиал [населено място], воден от д-р С. А., лекар – ординатор, която е била в трудово правоотношение с ответника, два пъти е посетила М. Б., но не могла да постави правилна диагноза, не е транспортирала болния и не го е настанила в здравното заведение, където е могло да се осъществи лечение, както и не е потърсила консултация с лекар – специалист кардиолог, като при третото посещение на 18.05.2008 г. същият екип е установил смъртта на М. Б.. С присъда № 11/14.03.2014 г., постановена по НОХД № 555/2013 г. от Софийски окръжен съд, влязла в сила на 16.03.2015 г., С. А. е призната за виновна в това, че на 18.05.2008 г., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана работа /упражняване на медицинска професия/, представляваща източник на повишена опасност, е причинила по непредпазливост смъртта на М. Б. – престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, за което е била осъдена. Приел е, че по жалба на ищците е започнало наказателно преследване на ответницата и на 17.08.2010 г. е била извършена ексхумация на трупа. Медицинската експертиза, назначена от разследващия орган, впоследствие е установила, че смъртта на М. Б. е в пряка причина връзка с поведението на лекаря от Ц. С., който не е поставил правилната диагноза, не е настанил пациента в най – близкото здравно заведение, което разполага с необходимия обем дейности за лечение на заболяването. Влязлата в сила присъда се основава предимно на заключението на медицинските експерти, поради което е приел, че доколкото обстоятелствата, свързани с разследването, са тайна, то ищците са могли да се запознаят със заключението на експертите и техните изводи, сочещи към дееца С. А., в деня, в който им са предявени материалите от разследването, т.е. много след датата 15.08.2010 г. Исковата молба, с която са предявени исковете, е постъпила в канцеларията на първоинстанционния съд на 07.05.2015 г., поради което е приел, че възражението за изтекла погасителна давност е частично основателно само по отношение на акцесорните искове за присъждане на законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди до датата 07.05.2012 г. Уважил е исковете с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД в посочените по-горе размери.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, а именно: кой е моментът на узнаването на автора на деликта, съобразно изискването посочено в разпоредбата. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната съдебна практика. Това е така, тъй като съгласно приетото в ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5/2005 г. от 05.04.2006 г. на ОСГК на ВКС, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца, а това е фактически въпрос, който се решава според всеки конкретен случай като тежестта на доказване е на пострадалия и са допустими всички доказателствени средства по ГПК. В този смисъл е и приетото в решение № 737 от 30.04.2010 г. по гр.д. № 865/2009 г., III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е съобразил посочената съдебна практика, като е приел, че наведените от ответника твърдения, че ищците са узнали за дееца, извършил непозволеното увреждане, преди датата на ексхумацията на трупа на техния наследодател с произтичащото от това обстоятелство, че исковете /главни и акцесорни / са погасени по давност, е останало недоказано. В съответствие с тази установена съдебна практика съдът е приел, че преди експертите, назначени от разследващия орган, да са депозирали заключението си от извършената аутопсия на трупа след ексхумирането му, е имало само предположение, но не и знание за наличие на деликт и за неговия извършител, поради което е приел, че давността в процесния случай, започва да тече най-рано от датата на ексхумацията. В този смисъл е и приложената от касатора практика, която не е в противоречие с постановеното от въззивния съд решение. Следователно, с обжалваното решение по поставения правен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС, а в съответствие с нея, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на ответниците по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство – адвокатски възнаграждения за депозираните писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК, за които са представени надлежни доказателства – договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 530 от 06.03.2018 г., постановено по в.гр.д. № 3246/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, по касационна жалба с вх. № 8157/02.05.2018 г. от Център за спешна медицинска помощ – [населено място].
ОСЪЖДА Център за спешна медицинска помощ – [населено място] да заплати направените разноски по делото за касационното производство, както следва: на Б. М. Б. от [населено място], сумата от 2 000/две хиляди/ лв.; на И. М. Б. от [населено място], сумата от 580/петстотин и осемдесет/ лв.; на М. Б. Б. от [населено място], сумата от 1 430/ хиляда четиристотин и тридесет/ лева; на П. М. Б. от [населено място], сумата от 580/ петстотин и осемдесет/ лв. и на М. Г. К. от [населено място], сумата от 1 730/хиляда седемстотин и тридесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: