О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 80
гр.София, 02.02.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2988 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 869/ 12.04.2017 г. по гр. д. № 6116/ 2016 г, с което Софийски апелативен съд, като потвърждава решение № 7696/ 24.10.2016 г. по гр. д. № 1674/ 2015 г. на Софийски градски съд в обжалваните части, осъжда Г. В. К. да заплати на С. Л. Й. на основание чл. 286 ЗЗД сумата 26 000 лв. – възнаграждение по договор за техническо ръководство на строителство от 23.05.2010 г., ведно със законната лихва от 05.02.2015 г., на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и за периода 09.02.2013 – 04.02.2015 г. сумата 13 316. 44 лв., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 639 лв. – разноски във въззивното производство.
Решението се обжалва от Г. В. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроса: 1. Прилагат ли се правилата на института на договора за поръчка (чл. 290 – 292 ЗЗД) към договорът за техническо ръководство и строителство на обект, пета категория (чл. 163а, ал. 5 ЗУТ) ? 2. От кой момент се поставя началото на погасителната давност при договора за техническо ръководство и строителство на такъв обект? 3. Когато въззивният съд прецени, че обжалваното решение е допустимо, но първата инстанция погрешно е квалифицирала иска, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти? и 4. Когато въззивният съд променя правната квалификация на иска от чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД на чл. 286, in fine ЗЗД може ли в мотивите на решението по същество да препрати към норма, която регламентира плащането на възнаграждението по договор за изработка? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (приложимата редакция на текста до ЗИДГПК бр. 86/ 2017 г. – § 74 от преходните му и заключителни разпоредби) обосновава с довод, че повдигнатите материалноправни въпроси ( № 1 и 2) въззивният съд е решил в противоречие с решение № 224/ 11.07.2011 г. по гр. д. № 371/ 2010 г., ГК, 4-то отд.; първия повдигнат процесуалноправен (въпрос № 3) – в противоречие с ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС и решение № 118/ 21.10.2014 г. по т. д. № 3176/ 2013 г., ТК, 2-ро ТО, а по втория процесуалноправен (въпрос № 4) извежда допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради противоречие с чл. 114 ЗЗД и съществено нарушение на чл. 273, вр. чл. 146, ал. 2 и чл. 272 ГПК (касационни основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК).
От ответника по касационната жалба С. Й. не постъпва писмен отговор.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, въззивният съд е извършил анализ на основните характеристики на сключения от страните договор за техническо ръководство на строителство на обект, пета категория, – такива каквито следват според уговореното и от чл. 163а, ал. 5 ЗУТ и е приел, че предявеният иск за главница намира правно основание в чл. 286, in fine ЗЗД, а не в чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, каквато е квалификация в обжалваното пред него първоинстанционно решение. Въпреки това въззивният съд е приел това решение за допустимо (постановено по предявения иск), защото искът е бил разгледан съответно на твърденията в исковата молба. а допуснатата грешка в приложимия фактически на съдебно предявеното вземане за възнаграждение по договора от 23.05.2010 г. въззивната инстанция е длъжна да поправи. След това въззивният съд ненужно е разсъждавал за обема на отговорността на техническия ръководител, произтичаща от чл.163, ал. 2 ЗУТ, към който чл. 163а, ал. 5 ЗУТ препраща. Възражение за неточно в качествено или времево отношение касаторът, който е ответник по иска, не е въвеждал. Той е възразил, че вземането за възнаграждение по договора е погасено по давност. За да отрече основателността на това възражение, са били достатъчни развитите от въззивния съд мотиви, че вземането е възникнало от момента на окончателното изпълнение на задълженията на техническия ръководител (ответника по касация, който е ищец по иска) и не е платено. Той е изпълнил своите договорни задължения на 08.02.2010 г. – датата на констативния акт за установяване годността за приемане на строежа или на 26.02.2010 г. – датата на удостоверението за въвеждането му в експлоатация, като въззивният съд е добавил, че която и от двете да възприеме за начална за изискуемостта, към 05.02.2015 г. – датата на предявяване на иска не е изтекъл 5-годишният срок на погасителната давност (чл. 114, ал. 1, вр. чл. 110 ЗЗД. Въззивният съд е добавил, че поради липса на самостоятелни оплаквания във въззивната жалба на касатора по иска за акцесорното вземане по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, е длъжен да потвърди първоинстанционното решение и в тази бланкетно обжалвана негова част. Съобразил е, че притезанието се ползва с кратката тригодишна давност от чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а с първоинстанционното решение е уважено за периода, в който погасителната давност на е изтекла.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора материалноправни въпроси обосновават обжалваното решение. Противоречие обаче на обжалваното въззивно решение с решение № 224/ 11.07.2011 г. по гр. д. № 371/ 2010 г. на ВКС, ГК, 4-то отд. няма. Решението на ВКС е постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, но в него са обсъждани особеностите на договора за процесуално представителство, сключен с адвокат, а не на договора за техническо ръководство на строеж. В решението се приема, че изискуемостта на вземането за възнаграждение по договора за поръчка настъпва от момента на изпълнение на поръчката и този момент е начален за погасителната давност (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Същото приема и въззивният съд, като е посочил алтернативни дати на окончателно изпълнените договорни задължения от ответника по касация, всяка от които извежда неоснователност на възражението за погасителна давност по вземането за възнаграждение по първия иск. Следователно по материалноправните въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият процесуалноправен въпрос (№ 3) обосновава въззивното решение, но той не е решен в противоречие с тълкувателното решение и решението на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, с които касаторът обосновава искането си за допускане на касационното обжалване. И двата акта не предвиждат задължение на въззивния съд да дава указания за подлежащите на доказване факти и за необходимостта страните да ангажират доказателства по тях в хипотезата, в която такова оплакване във въззивната жалба няма, а първата инстанция е приложила неправилно диспозитивна материалноправна норма, квалифицирайки неточно предявения иск (в случая – по чл. 266, ал. 1, изр. 1 вместо по чл. 268, in fine ЗЗД). Следователно и по този въпрос е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос (№ 4) не обосновава въззивното решение. Въззивният съд е квалифицирал иска за главница по чл. 286 ЗЗД, а в мотивите не е препращал към института на изработката. В решението е направено разграничение между поканата, която влече санкционните последици на забавата (чл. 84, ал. 2 ЗЗД) и поканата като начало на погасителната давност – само тогава, когато страните са уговорили, че вземането става изискуемо след покана (чл. 114, ал. 2 ЗЗД). Това разграничение в случая е без значение по частично уважения с обжалваното решение акцесорен иск по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. По този иск въпрос не е повдиган, подобно действие на касатора би било недопустимо с оглед неговата бланкетна въззивна жалба срещу тази част на първоинстанционното решение, а само по този иск въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция. Следователно по въпрос № 4 е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е подадена от адв. И. В., назначена за особен представител на касатора при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК. За положения труд особеният представител има право на възнаграждение, а настоящият състав го определи в размера от 1 310 лв., като съобрази паричния еквивалент на труда на особения представител по касационното дело, което е с ниска степен на сложност (т. 6 от ТР № 6/ 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС и чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски размер). Това възнаграждение не може да бъде изплатено от бюджета на ВКС, защото ответникът по касация, ищец по иска, не изпълни дадените указания да внесе сумата 1 310 лв. по сметка на ВКС. След като сочените основания за допускане на осъдителното въззивно решение до касационен контрол липсват, това възнаграждение следва да плати представлявания ответник по иска, касаторът Г. К..
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 869/ 12.04.2017 г. по гр. д. № 6116/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. В. К. с постоянен адрес [населено място], район С., [улица], ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат И. И. В. [населено място], [улица], вх. Б, партер, ап. 16 сумата 1 310 лв. – възнаграждение за процесуално представителство пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.