О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 65
гр.София, 29.01.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3741 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1139/ 07.05.2018 г. по гр.д. № 6239/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 284/ 16.01.2017 г., поправено с решение № 5269/ 19.10.2017 г. по гр.д. № 215/ 2015 г. на Благоевградски окръжен съд в обжалваната част, е отхвърлил исковете на Р. А. Ф. и на М. Д. У. за отмяна на договора по н.а. № 167/ 08.04.1993 г. на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД в частта, с която съпрузите Р. А. Ф. и Д. А. Ф. са дарили на сина си С. Д. А. следните имоти в [населено място]: 204/ 508 ид.ч. от ПИ с идентификатор 65334.301.2489, заедно с 1/ 2 ид.ч. от първи жилищен етаж с идентификатор 65334.301.2489.1.1. и трети жилищен етаж с идентификатор 65334.301.2489.1.3., находящи се в жилищната сграда в имота до размер на 3/ 4 ид.части.
С първоинстанционното решение е прекратено производството по исковете по чл. 227, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарението до 1/ 4 ид. части от посочените имоти, а в тази част това решение е влязло в сила.
Въззивното решение се обжалва от ищците Р. Ф. и М. У. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Налице ли е трайна нужда от издръжка, когато възможностите на дарителя да покрие материалните си нужди не обхващат целия период, следващ договора за дарение, а само част от него и колко дълъг трябва да е периодът на нужда от издръжка, за да осъществи основанието по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД? 2. За правото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД има ли значение, че доходите на дарителя са значително по-ниски от линията на бедност, определена с постановление на МС? и 3. По иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства за обоснована преценка, дали непризнателността на надарения е драстична (във висока степен обществено укорима)? Касаторите считат, че повдигнатите въпроси обуславят решението, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извеждат с довод, че разрешението, което въззивният съд е дал по първите два въпроса (материално-правни), противоречи на ТР № 1/ 21.10.2013 г. по тълк.д. № 21.10.2013 г. ОСГК на ВКС и на решение № 432/ 22.01.2014 г. по гр.д. № 3321/ 2013 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО и решение № 34/ 19.02.2016 г. по гр.д. № 4981/ 2015 г. на ВКС, III-то отд., а по третия въпрос (процесуално-правен) – на т.19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и на решение № 22/ 06.03.2014 г. по гр.д. № 455/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО. Касаторите считат обжалваното решение и за „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Намират основанието осъществено с довод за грубо несъответствие (противоречие) на събраните доказателства с фактическите изводи, при които въззивният съд е отрекъл възникването на правото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, отказвайки да обсъди събраните гласни доказателства, че нуждата от издръжка за дарителите е възникнала още през 2001 г. По същество се оплакват, че решението е неправилно поради съществено нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразено в превратно обсъждане на събраните доказателства и поради нарушение на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД (касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 1 ГПК). Претендират разноските по делото.
Ответникът С. Д. Ф., ответник и по касационните жалби, не изразява становище и в касационното производство.
От ответниците по касация И. Н. В. и Ц. Н. В., помагачи на ответника, не постъпват писмени отговори на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет (въззивното решение е по гражданско дело с цена на исковете над 5 000 лв.), подадени от легитимирани страни (касатори са ищците), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за тяхната редовност и допустимост. Повдигнатите въпроси обаче нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел, че ответникът-надарен с договора по н.а. № 167/ 08.04.1993 г. не е канен да издържа дарителите преди предявяването на исковете, а правото на отмяна по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД изисква покана. Приел е, че исковата молба може да породи такава последица, а съгласно чл. 235, ал. 3, вр. чл. 439, ал. 2 ГПК е длъжен да прецени единствено релевантните факти, настъпили до датата на приключване на съдебното дирене пред втората инстанция (до 19.03.2018).
Приел е, че периодът от 01.10.2015 г. (датата на връчване на преписа от исковата молба) до 30.03.2016 г. (на смъртта на първоначалния ищец Д. Ф.) е релевантен за преценката, дали дарителите (съпрузи и родители на ответника) са изпаднали в трайна нужда от издръжка. В този период те живеят заедно в едно домакинство. Общият им месечен доход от 467.18 лв. (сборът от техните пенсии) е предоставил единствената възможност да се издържат. Нуждите им не са надхвърляли линията на бедност, определена от държавата. Тази линия през всеки от първите три месеца е за сумата 286 лв., а през следващите три – за сумата 300 лв. Дарителите са живели под линията на бедност, а месечният недостиг е за сумата 118.82 лв. общо за двамата.
След смъртта на дарителя Д. Ф. дарителят Р. Ф. получава пенсия от 326.60 лв., а тя е достатъчна да се издържа.
Единственият доход на ответника е заплатата от 350.00 лв., която той получава от 08.01.2016 г.
При тези фактически констатации, въззивният съд е приел, че отмяната на дарението е санкция за неизпълнение на моралното задължение на дарения за признателност към дарителя във всяка хипотеза на основанията по чл. 227, ал. 1 ЗЗД, а тя възниква при обществено укоримо във висока степен поведение на дарения. Отчел е, че такава драстична форма е налице, а правото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД се поражда, когато дареният има възможност да осигури и да даде издръжка на дарителя си, без да накърнява своите минимални нужди, но въпреки това след покана отказва да я даде. Точно такива са задължителните указания в приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, дадени с ТР № 1/ 21.10.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, а ги провежда и цялата казуална практика на ВКС, на която касаторите са се позовали. Не противоречи, а им съответства, правният извод в обжалваното решение, че упражненото право на отмяна на дарението не е възникнало, защото дарителят е нямал възможност да осигури и даде издръжка на своите дарители. Въззивният съд е приел, че в част от релевантния период (01.10.2015 – 07.01.2016 г.) ответникът е нямал никакви доходи, а в другата част (08.01.2016 г. – 30.03.2016 г.) неговите доходи също са били близки до линията на бедност, определена от държавата. Това е основната причина за отхвърлените искове. При нейното установяване нуждата от издръжка на дарителите е без значение, включително и когато не е временна, а трайна. Така повдигнатите материално-правните въпроси не обуславят въззивното решение, а и разрешението, което въззивният съд е дал, съответства на цитираните решения на ВКС. По първите два въпроса са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Процесуално-правният въпрос, а и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, „очевидна неправилност“, касаторите обвързват с отказа на въззивният съд да обсъди групата доказателства, които установявали нуждата на дарителите от издръжка в период, предхождащ датата на връчването на исковата молба („още от 2001 г.“). В съответствие с практиката на ВКС за основанието по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД обаче въззивният съд е приел, че задължението на дарителя за издръжка възниква за дарения след покана. Когато покана няма, исковата молба има такава материално-правна характеристика, а са относими единствено обстоятелствата, настъпили в хода на процеса. Така е процедирал и въззивният съд, отказвайки да обсъди доказателствата за фактите, предхождащи датата на връчването на преписа от исковата молба. Следователно процесуално-правният въпрос не обуславя обжалваното решение, а липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. То съответства на практиката на ВКС, че задължението на въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства може да възникне единствено за относимите – онези, които са от значение за изхода на правния спор.
При този изход на делото в тежест на касаторите остават и разноските, сторени пред настоящата инстанция (аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1139/ 09.05.2018 г. по гр.д. № 6239/ 2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.