О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 461
гр.София, 11.06.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1140 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1606/ 02.11.2017 г. по гр.д. № 1414/ 2017 г., с което Окръжен съд – Варна е отменил решение № 1550/ 13.04.2017 г. по гр.д. № 10 917/ 2016 г.на Районен съд – Варна и на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е осъдил К. И. Т. да заплати на Т. Т. сумата 7 000 евро, ведно със законните лихви от 12.09.2016 г. и направените по делото разноски.
Решението се обжалва от К. И. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси за необходимостта по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД заемодателят да докаже не само предаването на парите, но и постигнатото съгласие за заем и за задължението на съда по предявения иск да обсъди всички доводи и възражения на страните според събраните доказателства. Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, на които се позовава. Независимо от това, иска решението да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидната му неправилност. Касаторът не излага допълнителни доводи, какво осъществява предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 240, ал. 1 ЗЗД) и съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 236, ал. 2 и чл. 273 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът по касация Т. Т., гражданин на Република К., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Счита решението съобразено с посочената практика на ВКС и правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. и не попада в изключенията от чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, а обжалваното решение е осъдително. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но макар повдигнатите въпроси да са включени в предмета на делото и да обуславят решението, сочените основания за допускане на касационния контрол не са налице. Съображенията са следните:
В исковата молба Т. Т., гражданин на К., обосновава своето качество на кредитор по вземането по осъдителния иск с твърденията, че в началото на м. февруари се е съгласил с предложението на К. И. Т. да й предостави заем от 7 000 евро със срок до 01.03.2016 г., а на 04.02. и на 10.02.2016 г. с два кредитни платежи е превел по банковата й сметка сумите 2 000 евро и 5 000 евро. По съгласие на страните срокът е продължен до 30.06.2016 г., но ответницата не му е върнала заема.
Ответницата К. И. Т. е признала, че сумите са постъпили по нейната сметка, но е оспорила иска с възражението, че не е сключвала договор за заем. Средствата е получила, изтеглила и предала на своя съпруг съобразно възложеното от него. Т. Т. пък му бил възложил да извършва плащания в погашение на задължения по договор с [фирма], по който наемател е дружество, на което ищецът е органният представител.
С първоинстанционното решение е прието, че международният елемент на спорното материално правоотношение (ищецът е гражданин на Република К.) и неговите особености поставят спора в компетентност на българския съд и обосновават прилагане на българското материално право. Искът е квалифициран по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и е отхвърлен. Първостенепенният съд е приел, че на 04.02 и на 10.02.2016 г. по нареждане от Т. Т. сумите от 2 000 евро и 5 000 евро са постъпили по сметката на К. Т. (факти, за които няма спор), но страните не са постигали съгласие за договор за заем. Преценил е, че за този правопораждащ вземането факт ищецът е ангажирал свидетелски показания, но съдът е отказал да обсъди гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля Х.. Приел е, че е нарушил забраната от чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК, тъй като са за сключването на договор за заем на стойност над 5 000 лв. Добавил е, че този правопораждащ вземането факт не се установява и от останалите събрани доказателства.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищеца. В обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд е приел, че показанията на свидетеля Х. са допустими. Обсъждайки събраните чрез нейния разпит гласни доказателства, е достигнал до извода, че показанията са за проведените между страните преговори, на които Х. съдейства като преводач. Пред нея страните са коментирали забавата по задължението на К. Т. да върне заема от 7 000 евро и са се съгласили да продължат срока до 30.06.2016 г. Приел е, че показанията не са за сключването на договора, а по неговите правни последици и следващото го изменении на срока. Обсъдил е показанията на другите свидетели (К. Ц., представител на [фирма] и С. Г.), фактурите за платени наеми, издавани от [фирма] и извлечението от банковата сметка на ответницата. Обобщил е, че всички те не опровергават достоверността на показанията на свидетеля Х., а не провеждат успешно и насрещното доказване по твърденията, с които ответницата е обосновала възражението за различно основание за сумите, получени от ищеца.
При тези мотиви повдигнатите въпроси обосновават обжалваното решение, но въззивният съд ги е решил в съответствие с решенията на ВКС, на които касаторът се позовава. Въззивният съд е отчел, че договорът за заем е реален, а фактите които го пораждат, са съгласието на страните и предаването на парите (съответствено на решение № 837/ 13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/ 2009 г., ВКС, IV ГО и решение № 128/ 18.10.2017 г. по гр.д. № 5372/ 2016 г. ВКС). Тези факти той е приел за доказани, а не е презюмирал никой от тях (съответно на решение № 253/ 17.10.2014 г. по гр.д. № 2902/ 2014 г. на ВКС). Достигайки до извода, че искът по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен, въззивният съд е обсъдил възражението на ответницата по осъдителния иск и всички относими доказателства, достигайки до извода, че е успешно доказването по оспорения факт за съгласие за заем, а насрещното доказване на твърденията по възражението е безуспешно. Дали преценката му е правилна в настоящото производство не може да се провери, но изложеното е достатъчно за извода, че обжалваното решение съответства и на решение № 3/ 15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/ 2015 г. на ВКС, III ГО, решение № 65/ 30.07.2014 г. по гр.д. № 1656/ 2013 г. на ВКС, II ГО, решение № 445/ 02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/ 2010 г. на ВКС, IV ГО и много други. Изложеното изключва допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС) за допускане на касационния контрол по повдигнатите въпроси.
С определение от 04.06.2018 г. по к.д. № 10/ 2018 г. К. съд на Република България допусна за разглеждане по същество искането на настоящия състав за установяване на противоконституционност на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (по определение от 23.04.2018 г. по ч.гр.д. № 1371/ 2018 г. на ВКС, III ГО). Въпреки това соченото от касатора допълнително основание – очевидна неправилност на решението – не налага спиране на настоящото производство (чл. 150, ал. 2 К. или чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК). Касаторът се е позовал на предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, но не го е обосновал. Това осуетява правото на защита на ответника по касация, а предвиденото в чл. 122, ал. 1 К. и основните принципи за състезателност и равенство на страните в гражданския процес (чл. 8 и чл. 9 ГПК) изключват всяка възможност решението да бъде допуснато до касационно обжалване и поради новото основание от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават направените и пред настоящата инстанция разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1606/ 02.11.2017 г. по гр.д. № 1414/ 2017 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.