О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 45
гр.София, 22.01.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2748 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 10/ 05.01.2017 г. по гр. д. № 1770/ 2017 г., с което Пловдивски окръжен съд, изменяйки решение № 127/ 12.04.2016 г. по гр. д. № 165/ 2014 г. на Районен съд – Карлово, на основание чл. 200 КТ е осъдил [фирма], да заплати на М. Н. К., на М. А. К. и на П. А. К. суми от по 45 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя А. П. К. по причина на трудова злополука, ведно със законните лихви от 30.09.2013 г., като е отхвърлил исковете до пълните размери от по 100 000 лв.
Решението обжалва всяка от страните според обжалваемия си интерес, а жалбите от М. и М. К. са насрещни спрямо тази на [фирма] (Б.), ответник по предявените искове. Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправни и материалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд, когато по иска по чл. 200 КТ прилага чл. 201, ал. 2 КТ и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука. Тези касатори считат, че повдигнатите въпроси обуславят въззивното решение и извеждат допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приложена практика на ВКС, на която въззивното решение противоречало и с т. 11 от П. № 4/ 23.12.1968 г., а касаторът П. К. – и от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационните оплаквания са, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на чл. 200 КТ, чл. 201, ал. 2 КТ и чл. 52 ЗЗД.
Всеки касатор възразява, че жалбата от насрещната страна е неоснователна и претеднира разноски пред настоящата инстанция.
Въззивният съд е преценил, че е имал задължението (отново) да реши спора за причините за смъртта на наследодателя и за размера на обезщетението за търпените неимуществени вреди от тази смърт, настъпила на 30.09.2013 г., която е и трудова злополука (чл. 55, ал. 1 КСО). С първоинстанционното решение исковете с правна квалификация чл. 200 КТ са били уважени частично с мотиви, че обезщетенията от по 70 000 лв. са адекватни на неимуществените вреди, понесени от всеки наследник (съпруга и две пълнолетни дъщери), но съгласно чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя да обезщети неимуществените вреди от злополуката, съдът е длъжен да намали с 30 %. Оплакванията за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, чл. 200 и чл. 201, ал. 2 КТ страните са въвели с въззивни жалби (чл. 269, изр. 2 ГПК).
В решението си по същество въззивният съд е приел, че за определяне на обезщетението значение имат установените по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди. Съобразил е, че отношенията в семейство Клисурски са били на привързаност, подкрепа и съпричастност, а смъртта на наследодателя ги прекъсва. В дългите години на съвместно съжителство (бракът е сключен през 1980 г.) съпрузите Клисурски намират опора един в друг и заедно преодоляват житейските трудности и неволи. След като съпругата остава без работа наследодателят осигурява изцяло издръжката на цялото семейство, включително и на двете си дъщери, които след навършване на пълнолетие продължават образование в друго населено място. Семейството остава сплотено и задружно. До своята смърт наследодателят подкрепя съпругата и дъщерите си не само материално, но и морално. Загубата от смъртта му трите изживяват много тежко. В изминалите години не успяват да преодолеят последицата от тежките психически травми. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства въззивният съд е приел, че обезщетенията от 90 000 лв. са адекватни на търпените от всяка неимуществени вреди.
След това е пристъпил към обсъждане на причините за смъртта вследствие на трудовата злополука. Приел е, че наследодателят допринася за нея. При изпълнение на възложения от работодателя курс да достави минерална вода по маршрут [населено място] – [населено място] – [населено място] – [населено място] – [населено място] – [населено място], на 30.09.2013 г. около 16.24 ч. в [населено място] наследодателят като водач на товарен автомобил „Мерцедес – Б. 1517“, собственост на работодателя, виновно нарушава чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Тежките черепномозъчна травма и разкъсаните магистралните кръвоносни съдове на краката, довели до неговата смърт, имат за причина поведението на наследодателя при пътнотранспортното произшествие. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства за неговия механизъм и е изключил възможността да има за причина неизправност на спирачната система на автомобила. Приел е, че на 30.09.2013 г. около 16.24 ч. наследодателят се е спускал по [улица] % с първоначална скорост на движение 22 км/ ч., а е бил длъжен да спре на Т-образното кръстовище, с което наклонът завършва. Бил е длъжен да съобрази, че поради товара на автомобила с минерална вода, скоростта на движение ще нараства, но вместо да я намали, е изтървал контрола върху управлението. Така към последвалия челен удар тази скорост е 70 км/ ч., а управлението наследодателят е можел да овладее и да избегне удара, ако е използвал всички възможни способи за неговото спиране. Той обаче се движи с несъобразена с наклона и превозвания товар скорост и не се е възползвал от всички спирачни възможности, а само от педала на спирачната система на автомобила. Това води до запалването и унищожаването на спирачните дискове, но не предотвратява удара. Въззивният съд е квалифицирал допуснатото нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Наследодателят е съзнавал, предвиждал е настъпването на вредоносните последици като водач на товарния автомобил, но е мислел, че чрез употребеното неефективно средство ще предотврати челния удар, а трудовата злополука няма да настъпи. Като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ въззивният съд е квалифицирал и друго обстоятелство –наследодателят е избрал този маршрут, въпреки че е знаел за забраната на работодателя шофьорите на товарните автомобили да преминават през [населено място], именно поради опасния наклон на улицата. Въззивният съд е намалил обезщетенията от по 90 000 лв. с 50 %, изменяйки първоинстанционното решение.
С оглед на тези мотиви, повдигнатите въпроси по обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД обуславят обжалваното решение, но то не противоречи, а съответства на т. 11 от П. № 4/ 23.12.1968 г. П. като акт на нормативно тълкуване на ВС и днес има задължително за съдилищата действие, защото: 1) общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД продължава да има обективно, а не абстрактно проявление, а при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен да съобрази всички обективно проявени обстоятелства от значение за размера и 2) днес законът възлага на ВКС дейност на нормативно тълкуване, а на тълкувателните решения на ВКС придава задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Въззивният съд е взел пред вид всички обективно проявени обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и е изложил необходимите мотиви. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение е в съответствие с т. 11 от П. № 4/ 23.12.1968 г., а и с решенията на ВКС по чл. 290 ГПК, на които касаторът Б. се позовава. Изложеното изключва допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по първата група въпроси.
По въпросите за задълженията на въззивния съд, когато по иска по чл. 200 КТ прилага чл. 201, ал. 2 КТ, въззивното решение съответства на решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, на които се позовават касаторите П. К. и Б.. Понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е дефинирано в отговорите на правните въпроси, дадени в решение № 1026/ 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/ 2008 г. ВКС, 4-то ГО, решение № 125/ 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/ 2015 г. ВКС, 4-то ГО. Прието е, че грубата небрежност е съзнавана непредпазливост и е налице, когато работникът е съзнавал, предвиждал е настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати. Такива са мотивите на обжалваното решение. Определението по чл. 288 ГПК, на което се позовава касаторът П. К., е негодно да покрие допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в неговия смисъл не представлява практика на ВКС (ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС).
В решение № 252/ 30.09.2016 г. по гр. д. № 1364/ 2016 г., ВКС, 4-то ГО; решение № 25/ 16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/ 2015 г., ВКС, 3-то ГО; решение № 291/ 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/ 2011 г. на ВКС и решение № 140/ 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/ 2012 г. на ВКС се приема, че е задължително съответствието между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допуснатата груба небрежност и определения от съда процент на съпричиняване при иска по чл. 200 КТ. Такова съответствие разкриват мотивите на обжалваното решение. В производството по чл. 288 ГПК не може да се провери доколко фактите, които въззивният съд е възприел като осъществени и които са релевантни за приложения чл. 201, ал. 2 КТ, съответстват на събраните доказателства. Изключено е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втората група въпроси, свързани с приложената разпоредба. По тях практиката на ВКС е многобройна и последователна, а настоящият състав не намира основание да я променя. Това изключва и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въведено от касатора П. К..
Не следва да се разглеждат основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол, въведени от касаторите М. К. и М. К.. Техните жалби са насрещни на жалбата от Б..
При този изход на делото в тежест на страните остават разноските пред настоящата инстанция, така както са ги направили.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 10/ 05.01.2017 г. по гр. д. № 1770/ 2016 г. на Пловдивско окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.