4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 310
гр.София, 19.04.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3860 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 106/ 05.06.2018 г. по гр.д. № 171/ 2018 г. в частта, с която Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 48/ 15.02.2018 г. по гр.д. № 113/ 2017 г. на Старозагорски окръжен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, да заплати на К. О. Г. сумата 4 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, вр. чл. 212а и чл. 253, ал. 5, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, впоследствие изменено по чл. 253, ал. 4 и ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26,ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК и окончателно – по чл. 253, ал.2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, а искът е отхвърлен до пълния размер от 30 000 лв.
Решението се обжалва от К. О. Г., а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Касаторът счита, че е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС). Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, а касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на приложени решения по чл. 290 ГПК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
От ответника, ответник и по касация, Прокуратурата на Република България не е постъпил писмен отговор.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че К. О. Г. е бил незаконно обвинен за извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, вр. чл. 212а и чл. 253, ал. 5, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, впоследствие – по чл. 253, ал. 4 и ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26,ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК и окончателно – по чл. 253, ал.2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК. Зачел е последиците на прокурорското постановление, влязло в сила на 11.05.2017 г., с което наказателното производство е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. След това въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.
Въззивният съд е съобразил, че с полицейска заповед от 07.07.2011 г. ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, със съответното прокурорско постановление е задържан за 72 часа, с прокурорски постановления е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, вр. чл. 212а и чл. 253, ал. 5, вр. ал. 2 и ал. 1 НК, впоследствие – по чл. 253, ал. 4 и ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26,ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК и окончателно – по чл. 253, ал.2, пр. 1 и 3, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК – за това, че в периода м.август 2010 г. – 07.07.2011 г. в Стара З. е участвал в организирана престъпна група, създадена за да извършва престъпления по чл. 253 НК, като средствата и имуществото били в особено големи размери, а случаят – особено тежък, като наказателното производство след двукратни изменения на обвинението е продължило общо пет години и десет месеца. Съобразил е, че първоначално взетата мярка за неотклонение е била „задържане под стража“, като ищецът я изтърпява общо 8 месеца, след това мярката е била изменена в домашен арест за срок от 4 месеца. Съобразил е също характера на престъпленията по повдигнатите обвинения – все тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, предвидените за всяко от тях наказания – лишаване от свобода повече от пет години и глоби. Отчел е настъпилата промяна в живота на ищеца, понесените от него негативни изживявания с висок интензитет от угрозата да бъде осъден за престъпления, които не е извършил и понесените чувство на безсилие и срам от това, че е оставил семейството си (съпруга с две малки деца) сами и финансово неподкрепени (в периода на незаконно лишаване от свобода като резултат от взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ ищецът е прекратил работата си в „Б.“ и не е получавал трудово правоотношение). Въззивният съд е отчел и настъпилите промени в характера на ищеца. Той се е затворил в себе си. Започнал е лесно да се ядосва. Станал е избухлив. Изолирал се е от близки и познати.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които ищецът е посочил в исковата молба като такива, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но за които съдът е приел да е недоказано да имат връзка с незаконното обвинение: 1) проблеми с черния дроб, включително болничен престой; 2) трайно засягане на ищеца в психологически и емоционален план и 3) тежко засягане на неговата репутация и социална реализация, макар и повдигнатите обвинения да са имали широк медиен отзвук. За да изключи втората и третата възможности като такива, определящи по-висок размер на обезщетението, въззивният съд се е позовал на съдебното минало на ищеца – влязла в сила осъдителна присъда и четири споразумения, утвърдени от наказателния съд.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението от 4 000 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение, а е потвърдил първоинстанционното решение, в т. ч. и в тази част.
Следователно повдигнатият процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не противоречи на тълкувателните решения, на които касаторът се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на обстоятелствата, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД (така и ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.). Отказал е да зачете онези, за които не е установена причинната връзка с незаконното обвинение. Мотивирал се е особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи откъм установяването на основанието на обективна отговорност на държавата при деликтния състав от чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение е възможно, тогава когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни присъдените обезщетения. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, на които касаторът се позовава в своето изложение към жалбата.
В обобщение, и по двата повдигнати въпроса е изключено соченото допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 106/ 05.06.2018 г. по гр.д. № 171/ 2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.