1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
гр. София, 31.07.2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 1117/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 10876/11.06.2018 г., подадена от Е. П. Д. от [населено място], [община], област П., чрез процесуалния му представител адв. П. Б. от АК – П., против въззивно решение № 963 от 20.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2966/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, първи граждански състав, с което като е потвърдено решение № 23 от 24.01.2017 г., постановено по гр.д. № 299/2016 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, е осъден Е. П. Д. от [населено място], да заплати на В. К. С., [населено място], сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени морални вреди от изнесени неверни обстоятелства в статия на 13.10.2015г., в брой 226/3987, публикувана във вестник „Вяра“, с правно основание чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на публикацията – 13.10.2015г. до окончателното й изплащане, и направените пред първата инстанция разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на 564, 02 лв.
В останалата част, с която като е потвърдено решение от 24.01.2017 г., постановено по гр.д. № 299/2016 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, е отхвърлен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД, за разликата над сумата от 7000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Жалбоподателят релевира оплакване за вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, които обосновава с несъобразяването на въззивния съд с принципа, че отрицателните факти не подлежат на доказване и с принципа за равенство на оръжията в процеса. Наличието на поддържаните основания аргументира и с доводи за нарушение на съдопроизводствени правила, гарантиращи равенството на страните в процеса и достъпа им до справедлив и безпристрастен съд, както и с липсата на мотиви на решението. Поддържа и касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2, предл. първо и т. 3 ГПК. Твърди, че по въпроса за фактическия състав на непозволеното увреждане, при преценката за наличието на който следва да се съобразят научните, логически и опитни правила и съществуването на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на дееца и уврежданията на пострадалия и по въпроса за разпределянето на доказателствената тежест за установяване наличието на причинно –следствената връзка, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 1 от Постановление № 1 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д. № 327/2011 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 250/21.11.2012 г. по гр.д. № 1504/2011 г. на ВКС, III г.о. и решение № 370/11.11.2011 г. по гр.д. № 1740/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поддържа също противоречие с решение № 12/06.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС, III г.о., разглеждащо въпроса какви следва да са изнесените от ответника обстоятелства, за да се ангажира деликтната му отговорност.
Поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.2, предл. първо ГПК се обосновава с противоречие на въззивното решение с решение № 7 от 04.06.1996 г. по конст.д. № 1/96 г. на Конституционния съд на Република България, според което „възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, е най-голяма, тъй като по този начин се охраняват честта и достойнството и доброто име на личността съгласно чл. 4, ал.2, и чл. 32, ал.1, предл. 2 от Конституцията…“. Това конституционно ограничение не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено от политически фигури, държавни служители и държавни органи“. Разяснява, че трудностите при съгласуването между неприкосновеността на доброто име и достойнството на гражданите, от една страна, и необходимостта от публична критика на политически фигури, държавни служители и държавни органи, от друга, се преодоляват на плоскостта на обществения интерес от обективно и точно изясняване на определените факти, засягащи личната сфера на съответното лице и необходимостта от обществен дебат относно мястото и ролята му в политическата система и/или системата от държавни органи. В случая полемиката между страните била такава между политици по важен обществен въпрос – водоснабдяването на гражданите.
Касаторът счита също, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса за доказателствената тежест относно отрицателните факти. Обосновава го с довод за допуснато нарушение на процесуалноправен принцип, че отрицателните факти не се доказват, а само се твърдят и страната, която има интерес да ги опровергае, трябва да направи това с опровергаващи положителни факти.
Касаторът обосновава соченото основание за очевидна неправилност и с допуснато от съда нарушение на чл. 10 ЕКПЧОС, като се позовава на решения на Европейския съд по правата на човека.
Ответникът по жалбата В. К. С. от [населено място], област П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез пълномощника му адв. В. П. от АК-София, е изразил становище за липсата на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че в публикация в брой 226 /3987/ от 13.10.2015г. на регионален информационен всекидневник „Вяра“ /с тираж в Югозападна България/ със заглавие „Лидерът на ПП „ГЕРБ“: Кметът на [населено място] С. си построи незаконен водопровод, събира по 3600 лв. за включване, полива си градината, няма водомери“, са обективирани изявления от интервю с ответника Е. Д., като представител на ПП „ГЕРБ“ и към този момент общински съветник, с които са изнесени неверни обстоятелства за извършени от ищеца нарушения и злоупотреба със служебно положение, в качеството му на кмет, във връзка с незаконно построен водопровод и резервоар в частен имот със средства на общината. Констатирано е, че материалът е публикуван на първа страница с продължение на втора, където са поместени снимки на страните – на ищеца В. С., кмет на [населено място], и ответника Е. Д. –общински съветник до 2015г. От показанията на разпитаните по делото свидетели Н. и С. въззивният съд приел за установено, че водопроводът в м.“Т.“, където е имотът на ищеца, е изграден на граждански начала през 1981-1982г. и захранван от р. Светля, а другият, строен през 2009-2010г., е захранван от каптажа на [населено място], като водопроводът, който захранва района, в който живее ищецът, не е част от ВиК съоръженията и затова няма водомери, а ползваната ел. енергия се отчита пред електроразпределителното дружество от оторизирано лице – св. Ив.С., поддържащо помпата, който на база издадените фактури събира дължимите суми от ползвателите. Съдът е съобразил, че разпитаните по почин на ответника свидетели М. и Н. коментират водопровод, водещ началото си от р. К., строен през 2009/2010г., който не се намира в махала „Т.“, където живее ищецът и в този смисъл свидетелите говорели за два различни водопровода, единият изграден на граждански начала през 1981-1982 г., захранван от р. Светля и друг от каптажа на р. К., строен през 2009-2010г. Съдът е приел от показанията на разпитаните свидетели, че махалата, в която живее ищецът С., се захранва от водопровода, строен на граждански начала, който не е част от ВиК на [населено място] и по тази причина няма поставени водомери, като ползваната ел. енергия се отчита и заплаща чрез оторизирано от ел. разпределителното дружество лице. Въззивният съд е формирал извод, че са налице всички материалноправни предпоставки на чл.45 ЗЗД за ангажиране деликтната отговорност на ответника за вреди от непозволено увреждане. Посочил е в тази връзка, че не се спори между страните, че ответникът Е. Д., в качеството на общински съветник и представител на ПП „ГЕРБ“, е участвал в посоченото интервю и коментирал темата в публикацията. Заявеното в отговора на исковата молба възражение, че неговите изявления не са пресъздадени точно от медията, взела интервюто, и следователно са неверни, съдът приел за неконкретизирано в хода на процеса, доколкото не ставало ясно кои от сочените в исковата молба изрази, възпроизвеждащи публикацията, са цитирани неточно или са извадени от контекста на разговора и имат различно съдържание. Разяснил е, че в тежест на ответника е било да докаже възражението си, че изявленията му имат друг смисъл и съдържание, различно от възпроизведеното в публикацията, което той не сторил. Счетени са за неоснователни и оплакванията на ответника против наличието на противоправно поведение, поради това, че изнесените в статията обстоятелства представляват мнения и дебати от политическа дискусия по въпроси от обществено значение, които не могат да ангажират отговорност на техния автор. Въззивният съд е приел, че обективираните в публикацията изявления на ответника, създават негативен образ на ищеца в качеството му на кмет, който е извършил поредица закононарушения при злоупотреба със служебно положение, с които лично се облагодетелствал за сметка на общинския бюджет. Обосновал е, че тези изявления не са израз на свободата на словото като конституционно гарантирано право, не представляват негативно мнение или оценка на дейността на длъжностно лице в рамките на политическа дискусия, а разгласяване на обстоятелства за конкретно настъпили в обективната действителност факти, сочещи за престъпно поведение „незаконно изграждане на водопровод и резервоар в частен имот с общински средства“, „принуждаване на жители в района да заплащат суми за незаконно захранване на имотите им“ и др., които се явяват опозоряващи за личността на ищеца в личен и служебен аспект. Заключил е, че тези изявления имат клеветнически характер и по аргумент на чл.147, ал.2 НК, доказателствената тежест се размества, като в полза на ищеца е установена оборима презумпция, че клеветническите твърдения са неверни. След анализ на събраните доказателства е достигнал до извода, че ответникът не е доказал, че изнесеното от него в пресата е истина – твърдението за незаконно построен с общински пари водопровод и резервоар, както и че кметът е получавал суми от живущи в съседство, за да ги прикачва към него. В тази връзка е пояснил, че допуснатите и разпитани по искане на ответника свидетели М. и Н., коментират водопровод, строен през 2009/2010г., който не се намира в района, където живее ищецът, а за този изграден в неговата махала, сочат, че е строен на граждански начала през 1981-82г. и не е част от ВиК мрежата на [населено място], като тези показания съответстват на останалите свидетелски показания и обясняват причината, поради която няма поставени водомери. Съдът е приел, че независимо от демонстрираната убеденост на ответника в процесната публикация относно незаконността на действията, основана на извършено негово собствено разследване чрез оглед със специалисти и направени снимки, липсвали каквито и да било данни по този повод да са сезирани компетентните за целта институции – прокуратура, РДНСК за извършване на проверки. В тази връзка е разяснил, че приобщените към доказателствения материал писмени доказателства, отнасящи се до упражнено от ответника право за достъп до обществена информация и развилото се съдебно производство по този въпрос нямат отношение към предмета на настоящия спор, свеждащ се до установяване истинността на клеветническите по характер твърдения в публикацията.
При тези установени факти по делото, въззивният съд е формирал извода си за противоправност в поведението на ответника. Същото било в противоречие с чл.39, ал.2 от Конституцията на РБ и с него били засегнати честта, достойнството и доброто име на ищеца. Прието е, че ищецът е търпял морални вреди – чувство на злепоставяне и огорчение, притеснения, стрес, физически и психически дискомфорт, които са утежнени допълнително от обстоятелството, че позорящите го изявления са станали достояние на неграничен кръг лица посредством регионално печатно издание с тираж в Югозападна България, известността му в обществото като публична фигура, но също, че съвпадат по време с предизборна кампания за кметски избори и са от естество сериозно да увредят неговия рейтинг. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил интензитета и продължителността на търпените от ищеца негативни емоционални преживявания и психичен дискомфорт – чувство на злепоставяне и неудобство от отражението на статията върху близките до него хора, неблагоприятните последици от нея за неговия обществен статус, включително широкия тираж на печатното издание, както и това, че не се е установило негативните преживявания за ищеца да са били дълготрайни или да са причинили за него по-сериозни от обичайните в подобни случаи неблагоприятни последици в личен или служебен план, доколкото и не се е стигнало до дискредитиране на обществения му статус – същият е бил преизбран за следващ мандат в кметските избори през 2015г. Отделно от това е съобразено, че се претендира обезщетение за вреди от изявления в публичното пространство, които не са насочени към личния живот на ищеца, а към дейността му като кмет и обществена личност, в каквото качество обичайно се налага да търпи негативна оценка или критика от страна на медии или политически опоненти, поради което искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за причинените му неимуществени вреди е уважен в размер на сумата от 7 000 лв., а за разликата до пълния претендиран размер от 50 000 лв., е отхвърлен като неоснователен.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
Съобразно задължителните указания на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без това да е въведено от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Съгласно установената практика, съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, каквито хипотези не са налице в разглеждания случай, още повече, че касаторът не е изложил такива съображения. Д. на касатора, с който обосновава твърдяната вероятна нищожност или недопустимост на решението, а именно, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест и е нарушил принципа на равенство на страните, представлява оплакване за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, наличието на което подлежи на изследване при разглеждане на жалбата по същество, а не във фазата на нейната селекция. Неоснователни са и доводите за липса или неяснота на мотивите на съдебното решение. Сочените пороци на решението не обуславят неговата вероятна нищожност и недопустимост, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие със задължителна практиката на Върховния касационен съд – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, и практиката на ВКС с незадължителен характер.
Както вече се посочи, в съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани въпросите относно фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, при преценката за наличието на който следва да се съобразят научните, логически и опитни правила и съществуването на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на дееца и уврежданията на пострадалия и относно разпределянето на доказателствената тежест за установяване наличието на причинно –следствената връзка. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в конкретния случай те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС.
Според константната практика на ВКС и ВС, сред която и посочената от касатора, непозволеното увреждане е сложен юридически състав, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т.е. причинителят на увреждането може да доказва,че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка, вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже – Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието.Преценката за наличие на противоправно поведение и за причинната връзка – като предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД изискват съвкупна преценка на всички ангажирани доказателства по делото, съобразяване на всички факти, при отчитане на връзките между тях, на базата на опитните правила и логиката. Въззивният съд не е възприел различно правно разрешение относно елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и разпределянето на доказателствената тежест в процеса. Соченото от ищеца деяние, от което твърди да е претърпял вреди е публикация от 13.10.2015 г. във вестник „Вяра“, възпроизвеждаща интервю на ответника. Ищецът ангажира доказателства за наличието на сочената публикация, в която е посочено изрично, че възпроизвежда изявления на ответника. Авторът на статията не носи отговорност, когато в нея са описани чужди твърдения, чийто източник е описан и в текста коректно е предадена дадената от тях информация. Такава отговорност носи лицето, чийто изявления са възпроизведени и ако то има възражения относно коректното възпроизвеждане на информацията, следва да ги докаже. В отговора на исковата молба ответникът не е заявил отрицателният факт, че не е направил посочените изявления, а е въвел нов положителен факт, че същите не са предадени коректно, поради което съгласно правилото на чл. 154 ГПК именно той следва да докаже възражението си, че изявленията му не са възпроизведени коректно, а авторът на публикацията е внесъл изменения в тях, което той не е сторил.
Не е налице и соченото противоречие с решение № 12/06.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС, III г.о., в което е прието, че наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. Позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него. В случая въззивният съд не се е отклонил от това разбиране. Приел е, че изявленията на ответника не представляват негативно мнение или оценка на дейността на длъжностно лице в рамките на политическа дискусия, а разгласяване на обстоятелства за конкретно настъпили в обективната действителност факти, сочещи за престъпно поведение, които се явяват опозоряващи за личността на ищеца в личен и служебен аспект. Заключил е, че тези изявления имат клеветнически характер. Несъгласието на касатора с изводите на съда е привързано към оплакванията му за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, а не при нейната селекция.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, ГПК. Според решение № 7 от 04.06.1996 г. по конст.д. № 1/96 г. на Конституционния съд на Република България, правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред основните права на личността и то е прогласено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, а наред с това в чл. 40, ал. 1 КРБ е утвърден принципът за свобода на печата и на другите средства за масова информация и е прокламирана забрана на цензурата. Ограничаването на тези права е допустимо за охраняване на други, също конституционно защитени права и интереси, ако правото на свободно изразяване на мнение се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защото по този начин се охраняват честта и доброто име на личността, прогласени в чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1 КРБ. Това конституционно ограничение не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на политически фигури, държавни служители и държавни органи. Идентично разбиране относно свободата на изразяване на мнение се съдържа и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, където в ал. 2 изчерпателно са посочени основанията, при които ползването на това право, „… може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество… в интерес на репутацията или правата на другите…“ Границите на допустимата критика по отношение на политиците в това им качество са по-широки, отколкото за частните лица. За разлика от последните, политикът съзнателно и неизбежно се излага на близко наблюдение на всяка негова дума и действие, както от журналистите, така и от цялото общество. Следователно, той трябва да проявява по-висока степен на толерантност. Чл. 10, т. 2 от Конвенцията дава възможност да се защити репутацията на другите, т. е. на всички, и тази защита се отнася също така и за политиците, дори когато не действат като частни лица. В тези случаи обаче, изискванията за такава закрила трябва да се преценяват във връзка с интересите на откритата дискусия по политически въпроси (Решение от 08.07.1986 г. на ЕСПЧ по делото Лингенс срещу Австрия, Решение от 23.05.1991 г. по делото Обершлик срещу Австрия). Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с решение № 7 от 04.06.1996 г. по конст.д. № 1/96 г. на Конституционния съд на Република България и с практиката на ЕСПЧ. В случая изхождайки от естеството на изявленията, той е приел, че същите не представляват изразяване на мнение в контекста на политическа критика, а клеветнически твърдения, с които се нарушават честта и доброто име на ищеца.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения и че изводите му не кореспондират с установените по делото фактически положения, поради нарушения на логически и опитни правила. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното, същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържаното противоречие с практиката на ЕСПЧ също не обуславя очевидна неправилност на решението по смисъла на решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора, на касатора разноски не се следват, а ответникът по жалбата не е ангажирал доказателства за извършването на такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 963 от 20.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2966/2017г. по описа на Софийския апелативен съд, първи граждански състав, по касационна жалба с вх. № 10876/11.06.2018 г., подадена от Е. П. Д. от [населено място], [община], област П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: