О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 463
гр.София, 12.06.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4765 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 4946/ 06.07.2017 г. по гр.д. № 12508/ 2016 г., с което Софийски градски съд, като потвърждава решение № 5829/ 04.05.2016 г. по гр.д. № 24971/ 2015 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на П. М. З. сумата 4 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 302, ал. 1, пр. 2, алт. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 16.10.2014 г. и е отхвърлил иска до пълния размер от 14 000 лв.
Касаторът П. М. З. го обжалва в установителната част с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроса: По иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение има ли значение значителният брой на лицата, които наред с ищеца са били привлечени като обвиняеми в рамките на едно наказателно производство? Касаторът, който е ищец по иска, обосновава основанията от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол (общо и допълнително), като счита въпросът включен в предмета на обжалване и намира да е от значение за точното прилагане на чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД и за развитието на правото. Оплакването по същество е, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 52 ЗЗД.
Касаторът Прокуратурата на Република България обжалва решението в осъдителната част с искане да бъде допуснато до касационен контрол също за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. Когато Прокуратурата е оспорила иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с възражение, че държавата не дължи обезщетение от медийното отразяване на повдигнатото обвинение и го е пренесла като оплакване в жалбата срещу осъдителното първоинстанционно решение, длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви дали има и в какво се изразява причинно-следствената връзка между неимуществените блага, засегнати от публикациите, и незаконността на обвинението? и 2. По този иск как съдът прилага обществения критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Този касатор обосновава основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително), като също счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението и намира, че въззивният съд ги е решил в противоречие с т. т. 6 и 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2005 г. ОСГК на ВКС, с т. 11 ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с практиката на ВКС. Споделя същото оплакване по същество.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена над 5 000 лв., а случаят не е в изключенията от чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадени са от процесуално легитимирани страни. Касатори са ищецът и ответникът, като всеки иска отмяна на решението съответно на обжалваемия интерес. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но макар повдигнатите въпроси да имат претендираното значение, липсват сочените допълнителни основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
За да уважи частично иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че П. М. З. е бил незаконно обвинен в извършване на престъпление по чл. 302, ал. 1, пр. 2, алт. 2 НК, вр. чл. 20, ал. 2 НК. На 30.08.2011 г. г. е образувано наказателно производство ДП № 18-П/ 2011 г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 4-2750/ 2011 г. на СГП и е проведено разследване за това престъпление. Първоначално ищецът е задържан за 72 часа по реда на НПК, а през месец септември 2011 г. заедно с други 16 служители на МВР–КАТ в рамките на едно наказателно производство е привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление подкуп, като на ищеца е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция от 2 000 лв.“. С прокурорско постановление от 16.10.2014 г. наказателното производство срещу ищеца е прекратено поради недоказаност на обвинението.
Въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени в т. 7 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, като е приел, че деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъществява и прокурорското постановление за частично прекратяване на наказателното производство срещу ищеца на основание чл. 199, вр. чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Поради това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди.
За да го определи, въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство (три години от датата на привличането на ищеца като обвиняем до датата на постановлението за прекратяване); тежестта на обвинението и обстоятелството, че за това престъпление законът предвижда лишаване от свобода от три до десет години, глоба от двадесет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК; първоначалното задържане за 72 часа и тежестта на взетата мярка за неотклонение; безпокойството и опасенията от възможността за несправедливо осъждане със засилен интензитет поради допълнителните притеснения от това, че към повдигане на обвинението съпругата на ищеца е бременна с второ дете, другото им дете е невръстно, а ищецът е поел задължение за връщане на банков кредит. Взел е пред вид и оплакванията във въззивната жалба от Прокуратурата на Република България срещу първоинстанционното решение, че широкият медиен отзвук е без връзка с повдигнатото обвинение, но го е приел за неоснователно, след като е включил в обезщетението от 4 500 лв. и тези вреди. Въззивният съд е добавил, че от значение за понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който следва да приложи по предявения иск, е и заеманата от ищеца длъжност полицай към повдигнатото обвинение. Съобразил е и това, че последното е причинило отдръпването на близки, познати и колеги, а по времето на висящността на наказателното производство ищецът се е чувствал изолиран и самотен. От друга страна, въззивният съд е съобразил, че наказателното производство за ищеца приключва в досъдебната си фаза, а извършените срещу него процесуално-следствени действия са само две (на 27.09.2011 г. и 23.11.2012 г. той е разпитван като обвиняем). Въззивният съд не е съзрял допълнителна интервенция в неимуществената сфера само поради това, че по същото наказателно производство в извършването и на други престъпления „подкуп“ на същата дата (31.08.2014 г.) са били привлечени още 16 служители на МВР-КАТ, спрямо 15 от които наказателното производство е продължило. Поради това е приел, че макар и установено по делото, обстоятелството е ирелевантно за размера на дължимото от държавата. При съвкупна преценка на обективно проявените обстоятелства е намерил, че определеното от първата инстанция обезщетение от 4 500 лв. е адекватно на претърпените неимуществени вреди, които имат за причина незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение.
Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е също, че спецификата на конкретния случай е проявена основно в длъжността полицай, която ищецът е заемал и в широкия медиен отзвук на незаконното обвинение. За това, че широкият медиен отзвук на незаконното обвинение е обстоятелство, за което следва да се ангажира деликтната отговорност на държавата по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обжалваното решение не противоречи, а съответства на множество решения на ВКС. На тези решения въззивният съд се е позовал (№ 263/ 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/ 2016 г. на IV-то ГО, решение № 233/ 18.05.2012 г. по гр.д. № 104/ 2012 г. на IV-то ГО, решение № 176/ 13.10.2016 г. по гр.д. № 964/ 2016 г. на III-то ГО и др.), а създадената практика на ВКС настоящия състав споделя. След като въззивният съд е приел, че адекватният размер на обезщетението от 4 500 лв. включва и тези вреди, чрез резултата по правния спор е приел за неоснователно оплакването в жалбата на Прокуратурата, че първата инстанция е присъдила обезщетение за вреди, които са без връзка с незаконното обвинение. Следователно обжалваното решение съответства и на казуалната практика на ВКС по прилагането на чл. 269, изр. 2 ГПК, която задължава въззивният съд да се произнесе по всяко оплакване във въззивната жалба. За да определи справедливият размер на дължимото от държавата, въззивният съд е съобразил и конкретния начин, по който незаконното обвинение е засегнало имуществената сфера на ищеца. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела, с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. на ВКС, нито влиза в противоречие с т. 6 и 11 от ТР № 3/ 2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС. И двата въпроса, повдигнати от Прокуратурата на Република България, са включени в предмета на обжалване, но по тях е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение по материално-правния въпрос, повдигнат от кататора П. З., настоящият състав намира, че по него следва да съзре едно общо обстоятелство, което да е от значение за определяне на всяко обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, когато то се претендира от незаконно обвинено лице, което е било привлечено като обвиняем в едно наказателно производство заедно с други лица. Поради това, че настоящият състав не съзира такова общо обективно обстоятелство, допускането на въззивното решение по този въпрос е без значение за правилното прилагане на чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД и за развитието на правото, а липсва соченото основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4946/ 06.07.2017 г. по гр.д. № 12508/ 2016 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.