2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
гр. София, 21.06. 2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 456/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 748/16.01.2018 г. от Б. Н. Б., конституиран по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса ищца П. Г. Х., подадена чрез адв. Е. М. Г. от АК-С., против въззивно решение № 2379 от 17.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 109/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, в частта му, с която като частично е потвърдено решението от 27.09.2016 г. по гр.д. № 13310/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 21 с-в, е отхвърлен предявеният от П. Г. Х. от [населено място] против „Българска телекомуникационна компания“ /БТК/ ЕАД иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45, вр. с чл. 52 ЗЗД, за заплащане на сумата над 10 000 лв. до претендираните 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от изпълнителни действия по изпълнително дело № 294/2010г. по описа на ЧСИ Д. В., рег. № 861 в КЧСИ и жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата от 4 323 лв. – разноски пред въззивната инстанция и сумата от 3 135 лв. разноски пред първата инстанция, съобразно отхвърлената част от иска.
Жалбоподателят твърди наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на постановеното въззивно решение в обжалваната част и моли то да бъде отменено в тази част като неправилно и да бъде уважен предявеният иск до пълния претендиран размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата, каквато да се присъди и върху уважения размер от 10 000 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на изпълнителни действия по изпълнително дело № 294/2010г. по описа на ЧСИ Д. В., рег. № 861 в КЧСИ, за размера над 10 000 лв. до 120 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани противоречиво от съдилищата, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси са относно приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в частност приложението на принципа, когато неимуществените вреди са причинени от взискател в резултат на проведено материалноправно неправомерно принудително изпълнение; относно приложението на чл. 272 ГПК и задължението на съда да мотивира решението си в случаите, в които потвърждава първоинстанционното решение или да препрати към мотивите на първоинстанционния съд; за задължението на съда да присъди законна лихва и нейната дължимост в хипотезата на деликт. Във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика, както следва: ППВС № 4/23.12.1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.д. № 990/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. № 211/2009 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г., ІІ г.о. на ВКС, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г., I т.о. на ВКС, решение № 225 от 11.12.2017 г. по т.д. № 645/2017 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 276 от 06.11.2017 г. по гр.д. № 106/2017 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 115 от 24.10.2017 г. по гр.д. № 4521/2016 г., ІII г.о. на ВКС, решение № 128 от 01.08.2017 г. по т.д. № 231/2016 г., ІI т.о. на ВКС и решение № 108 от 27.05.2017 г. по гр.д. № 3557/2016 г., ІV г.о. на ВКС, в която е поставен за разглеждане въпросът относно определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане. По отношение на обособения подвъпрос за приложението на принципа за справедливост, когато неимуществените вреди са причинени от взискател в резултат на проведено материалноправно неправомерно принудително изпълнение жалбоподателят счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка излага съображения за липса на достатъчно съдебна практика и за противоречивост, неяснота и неправилност на съществуващата такава, обективирана в решение № 44705 от 22.02.2017г. на СРС по гр.д. № 37150/2016 г., които били обусловени от твърде ниския размер на присъжданите обезщетения. По втория въпрос за приложението на чл. 272 ГПК и съдържанието на мотивите на въззивното решение жалбоподателят поддържа противоречие на въззивното решение със съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно с решение № 310 от 04.11.2014 г. по гр.д. № 795/2014 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр.д. № 703/2011 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 420 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 1633/2015 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 209 от 10.08.2015 г. по гр.д. № 2796/2013 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 110 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 5119/2015 г., ІV г.о. на ВКС. Релевира се основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по третия поставен въпрос за задължението на съда за присъждане на законна лихва и в частност за нейната дължимост в хипотезата на деликт. Касаторът се позовава на решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д. № 296/2009 г., І т.о. на ВКС и определение № 305 от 09.11.2015 г. по гр.д. № 5086/2015 г., ІI г.о. на ВКС. Според касатора приетото в решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г., ІV г.о. на ВКС и решение № 45 от 18.05.2010 г. по т.д. № 532/2009г. на ВКС, според което лихва се дължи дори върху присъдени разноски, обосновавало на още по-силно основание дължимостта на лихвата върху главница, дължима на основание непозволено увреждане. При условията на евентуалност при положителна преценка за липса на относима съдебна практика се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Жалбоподателят сочи също като основание за допускане на касационно обжалване основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание обосновава с оплакване срещу определения нисък размер на обезщетението, като несъответстващ на принципа за справедливост – на вида, тежестта, характера, интензитета и продължителността на причинените болки, стрес, страдания, както и на други относими обстоятелства, неотчетени от на съда при определянето му.
Ответникът по жалбата „Българска телекомуникационна компания“ /БТК/ АД, чрез пълномощника си адв. Н. Н. от АК-С., я оспорва като неоснователна и на основание чл. 287, ал. 2 ГПК предявява насрещна касационна жалба за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от изпълнителни действия по изпълнително дело № 294/2010г. по описа на ЧСИ Д. В., рег. № 861 в КЧСИ, до който размер въззивният съд е уважил иска, респективно в частта, с която съразмерно е осъден за разноски. Твърди, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение, в частта му, с която е уважен предявеният иск до размера на 10 000 лв.. Представя изложение по чл. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поставени правни въпроси от материално естество, а именно – при иск за присъждане на неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл. 49 ЗЗД трябва ли вредите да са пряка и непосредствена последица от деянието; дали завеждането на изпълнително дело може да се счита за увреждащо длъжника действие преди да бъде установено с влязло в сила съдебно решение по чл. 439 ГПК, че вземането – предмет на изпълнителното дело, е погасено по давност. По първия въпрос твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС, на която се позовава и прилага – решение № 499 от 30.06.2010 г. по гр.д. № 647/2009 г., ІV г.о. на ВКС и решение № 97 от 26.05.2015 г. по гр.д. № 5783/2014 г., ІII г.о. на ВКС, решение № 266 от 07.12.2016 г. по гр.д. № 1298/2016 г., ІV г.о. на ВКС и решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 1144/2017 г., ІII г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а по втория въпрос сочи, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по насрещната касационна жалба Б. Н. Б. от [населено място], в писмен отговор, чрез адв. Е. Г., изразява становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. Редовна е и насрещната касационна жалба.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила на 04.06.2015 г. решение № I-32-65/28.05.2013 г. по гр. д. № 29782/2012 г. по описа на СРС, изменено с решение от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 19 405/2014 г. по описа на СГС, е уважен предявеният от П. Г. Х. срещу ответника „БТК“ АД отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 439 ГПК, като е признато за установено, че ищцата не дължи сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 04.04.2002 г. по гр.д. № 816/1999 г. по описа на СГС, тъй като правото е погасено по давност и ответникът е осъден да й заплати недължимо събраните от него суми. С влязло в сила на 09.05.2017 г. решение на СГС, след отмяна на решение на 15.06.2016 г. по гр.д. № 5936/2016г. по описа на СРС, е уважен иск по чл.49 ЗЗД за причинените имуществени вреди от същото деяние, предмет на настоящата претенция. Въззивният съд е счел за безспорно, че между страните е формирана сила на пресъдено нещо, въз основа на влязлото в сила решение по отношение факта, че изпълнителното производство е започнало въз основа на издаден изпълнителен лист от 04.04.2002 г.; че е погасено по давност правото на принудително изпълнение, тъй като видно от приложената преписка по изп. дело 3362/2002г. по описа на С. при СРС, 3 отд. 5 уч-к, считано от образуване на изпълнителното дело – молба от 29.07.2002 г. и за период от две години след това до 29.07.2004 г., не са извършвани никакви действия на принудително изпълнение от държавния съдебен изпълнител. След изтичането на 2 години от датата на извършено по молба на взискателя действие по образуване на изпълнителното дело – 29.07.2002г., на основание чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК /отм./ на 29.07.2004 г. по силата на закона, производството по изп. дело 3362/2002 г. по описа на С. при СРС, 3 отд., 5 уч-к, е прекратено и считано от същата дата е започнал да тече нов давностен срок, който изтекъл на 29.07.2009 г. Отчетено е, че в срока на течение на давността, а и след това до датата 31.08.2010 г., когато е подадена втора молба за образуване на ново изпълнително дело при ЧСИ В. не са извършвани валидни действия на принудително изпълнение срещу длъжника, които да са имали за последица прекъсване на давността. Независимо от това, по молба на ответника „БТК“ АД, съставена от негови служители, от 31.08.2010 г. отново е образувано изпълнително дело № 294/2010г., по описа на ЧСИ В., рег. № 861 в КЧСИ срещу първоначалната ищца, което е продължило още 5 години – до 2015 г. Въззивният съд е разяснил, че защитата на длъжника в изпълнителното производство срещу осъществяването на незаконосъобразно принудително изпълнение е предмет на ясна и изчерпателна уредба, съдържаща се в Глава тридесет и девата „Защита срещу изпълнението“ на ГПК, като в зависимост от това, дали длъжникът е засегнат от действия или бездействия на съдебния изпълнител, извършени в нарушение на процесуалните правила или от предприемане на принудително изпълнение при липса на подлежащо на принудително удовлетворяване право на взискателя, защитата се осъществява чрез подаване на жалба до съда срещу изброените в чл.435 ал.2 и 3 ГПК изпълнителни действия или чрез предявяване на иск срещу взискателя по чл.439 ГПК за установяване несъществуването на правото, предмет на принудителното изпълнение, а в случай, че длъжникът е претърпял вреди от осъществено срещу него принудително изпълнение в нарушение на законовите предпоставки за развитие на изпълнителното производство, той разполага и с възможността да предяви искове по чл.49, вр.чл.45 ЗЗД срещу съдебния изпълнител за обезщетяване на претърпените вреди. В тази връзка е посочил, че взискателят не е легитимиран да отговаря по иск на длъжника, основан на твърдения за липса на процесуално основание за провеждане на изпълнението, доколкото съществуването или липсата на такова основание има значение за процесуалната законосъобразност на извършените от съдебния изпълнител действия по принудително изпълнение и в този смисъл не носи отговорност за процесуално незаконосъобразното поведение на съдебния изпълнител, запорирал цялата пенсия на ищцата, включително и несеквестируемата част от нея. Взискателят, обаче, отговаря на общо основание за материалната незаконосъобразност на изпълнителните действия, каквато се установява при образуване на второто по време изпълнително производство, след изтичане на общата петгодишна давност и което негово поведение представлява явна злоупотреба с права. Още от момента, в който длъжникът по изпълнението надлежно с исковата молба по предявения иск по чл. 439 ГПК е заявил по реда на чл. 120 ГПК пред съд възражението си за погасяване на вземането на кредитора поради изтекла давност, като вземането е действително погасено, взискателят е станал недобросъвестен и е следвало сам да прекрати незаконосъобразно образуваното изпълнително производство, вместо да чака влизане в сила на решението. Въззивният съд е обосновал, че поради наличието на влязло в сила решение по гр.д. № 11779/2016г. на СГС, с което като е отменено частично решение от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5936/2016 г. по описа на СРС, е прието за установено, че „БТК“ АД може да бъде носител на гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД при установено противоправно и виновно поведение на лице, на което е възложил работа, както и при установена причинно – следствена връзка между това поведение и настъпилите вреди, като между страните в производството е преклудиран въпросът има ли възлагане по смисъла на чл.49 ЗЗД, както и има ли противоправно деяние, осъществено от служители на ответника. Изложени са съображения, че отговорността на ответника произтича от качеството му на взискател по смисъла на чл.426 ГПК по изпълнителното дело, образувано въз основа на изпълнителен лист от 04.04.2002г., чрез подаване на втора молба едва на 31.08.2010г. за образуване на ново изпълнително производство, след прекратяване на първото изп.дело, поради перемция, към която дата установеният от закона давностен срок от 5 години е бил вече изтекъл. Заключено е, че действията по образуване на изпълнително дело през 2010 г. срещу първоначалната ищца за погасени по давност вземания представляват противоправно поведение от страна на лице, на което ответното дружество е възложило извършване на принудително изпълнение. Въззивният съд е приел, че е налице причинно – следствена връзка между воденото неоснователно изпълнително производство, в периода от 2010 г. до 2015 г., и настъпилото влошаване на здравословното състояние при ищцата, особено след 2013 г. Заболяванията й датирали много преди неговото образуване, но действията на взискателя в процесния период от време са действали като отключващ фактор за активиране на процесите. Налице е бил дълготраен стрес, който оказал влияние върху наличните й заболявания /онкологично и диабет/ и качеството на живот – невъзможност да купува необходими лекарства за онкологично заболяване и да плаща ползвана топлоенергия, както и причинно-следствена връзка между образуваното изпълнително дело през 2010 г. от страна на взискателя и претърпените неимуществени вреди на ищцата, представляващи болки и страдания, причинени от продължилото пет години след изтичане на давността принудително изпълнение. За да формира този свой извод съдът се е позовал на приетите по делото съдебно-медицинска и съдебно-психологическа експертиза и на свидетелските показания на Р. К..
Отчитайки естеството и интензитета на претърпените болки и страдания от ищцата, в периода 2010 г. до 2015 г., в резултат на продължилото пет години след изтичане на давността принудително изпълнение, инициирано от ответника, въззивният съд е приел за съразмерно на претърпените неимуществени вреди обезщетение в размер на 10 000 лв. Обосновал е, че върху тази сума е дължима и законна лихва, считано от датата на деликта – в случая от 31.08.2010г., но такава не е изрично поискана нито в исковата молба, нито в хода на производството и с оглед диспозитивното начало в процеса, не следва да се присъжда.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В изложението за допускане на касационно обжалване на касатора ищец, са формулирани материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и в частност, когато същите са причинени от взискател в резултат на проведено материалноправно неправомерно принудително изпълнение и относно дължимостта на лихвата при непозволено увреждане, както и процесуалноправен за задължението на съда да изложи собствени мотиви и когато потвърди първоинстанционното решение или препрати на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. Тези въпроси са от значение за изхода на спора и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по тези правни въпроси въззивният съд в обжалваното решение е съобразил както задължителната, така и трайно установената съдебна практика на ВКС. Съгласно тази съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им; следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид правнорелевантни затова факти, с така установената константна и задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора ищец правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, включително и данните за икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната ни като база за определяне на паричния еквивалент, установени по делото.
Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. С представеното решение № 44705 от 22.02.3017г. по гр.д. № 37150/2016 г. на СРС, за което не е удостоверено да е влязло в сила, не се обоснова твърдението за наличие на неправилна или противоречива практика, във връзка поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по обособения подвъпрос, още по-малко общо поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК в ред. до изм. с ДВ бр. 86/2017г., неприложима в случая по аргумент от пар. 74 ПЗР на ЗИДГПК. Относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и прочие. В този смисъл след като дори при идентични увреждания различният размер на обезщетението е обусловен от конкретно претърпените вреди, то не може да се сподели застъпваната от касатора теза за диференциация с оглед естеството на увреждащото действие.
Съгласно трайно установената практика съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Разпоредбата на чл. 272 ГПК дава възможност на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция – след като посочи кои фактически положения приема за осъществени или не, съответно какви са правните му изводи, да препрати към обосновката на първостепенния съд, т.е., да не анализира сам относимите към даден факт доказателства и да не излага подробни съображения по тълкуване на приложимите правни норми. В конкретния случай в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с константната съдебна практика на ВКС, включително на задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г. Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на съда да мотивира решението си в случаите, в които потвърждава първоинстанционното решение или да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, обуславящ в случая в първата хипотеза, в случая не е разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната константна съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора, а в съответствие с нея.
Последователна е съдебната практика на ВКС, според която обезщетение за забава при изпълнение на задължение за обезвреда на настъпили вреди се дължи от датата на деликта, от който момент вземането става изискуемо.Когато задължението произтича от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, поради което лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт – увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не от момента на ликвидността му. Съдът не присъжда служебно лихва върху присъденото обезщетение за установените по делото вреди, а трябва да е изрично сезиран с исковата молба. Лихва, натрупана след подаване на исковата молба може надлежно да бъде поискана и това е допустимо най-късно във въззивното производство, съгласно чл. 214, ал.2 ГПК, но при надлежно сезиране на съда с такова искане. В случая, в съответствие с тази съдебна практика, въззивният съд е отказал да присъди лихва, тъй като не е надлежно сезиран с искане за присъждането й.
Наличието на сочената константна съдебна практика изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че присъденият от съда размер на обезщетението като прекалено занижен не съответства на критерии по чл. 52 ЗЗД. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Поради изложеното, същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото, насрещната касационна жалба на „Българска телекомуникационна компания“ /БТК/ АД, съгласно правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2379 от 17.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 109/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, по касационна жалба с вх. № 748/16.01.2018 г. на Б. Н. Б. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: