О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 917
гр.София, 27.12.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3210 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 206/ 29.05.2018 г. по гр.д. № 144/ 2018 г., с което Смолянски окръжен съд, потвърждавайки решение № 100/ 12.03.2018 г. по гр.д. № 1345/ 2017 г. на Смолянски районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на К. Н. М. сумата 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 325 ал. 2 НК, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Решението се обжалва от К. Н. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. Прокуратурата на Република България легитимирана ли е да представлява държавата по иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и за онези засегнати блага на физическото лице, незаконно обвиненото в извършването на престъпление, които органите на МВР са засегнали при извършените полицейско задържане и претърсване? 2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди по този иск има ли значение предходното осъждане, за което лицето е било реабилитирано? 3. По този иск дали е допустимо със свидетелски показания да бъдат установени психическите травми на незаконно обвиненото лице или тези факти могат да бъдат установени само с помощта на заключение на съдебна експертиза? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а той обжалва частта от решението, с което искът е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът е бил незаконно обвинен за престъпление по чл. 325, ал. 2 НК – аргумент от влязлото в сила прокурорско постановление, с което образуваното наказателно производство е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата при обвинение в извършването на престъпление, ако … наказателното производство бъде прекратено поради това, че лицето не е извършило деянието или извършеното деяние не е престъпление. Сходен е и случаят, при който наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, а по предявения иск Прокуратурата на Република България е процесуален субститеунт на държавата (така т. 7 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС).
След това въззивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Съобразил е, че: 1) към повдигане на обвинението ищецът е на 49 години; 2) продължителността на наказателното производство – 4 месеца и 12 дни; 3) тежестта на повдигнатото обвинение за престъплението по чл. 325, ал. 2 НК, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода до пет години; 4) това, че взетата мярка за неотклонение е „задържане под стража“, но тя е била отменена от съда, а като последица от това – ищецът е бил незаконно лишен от свобода за 18 часа и 55 минути и 5) негативните преживявания на ищеца, свързани със засегнатите поради незаконното обвинение негови неимуществени блага.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които изразяват предприетите срещу ищеца наказателно-процесуални действия, но предопределят по-нисък размер на обезщетението. Като такова обстоятелство е посочил това, че след отмяна на първоначално взетата мярка за неотклонение с постановление е било указано да се вземе мярката „подписка“, но до приключване на наказателното производство спрямо него друга мярка не е взета. Въззивният съд е съобразил също, че обстоятелство, което е без значение за намаляване на дължимото обезщетение е предходното осъждане на ищеца от 1997 г., за което той е реабилитиран, но такова обстоятелство не представлява осъждането му за престъпление по влязла в сила осъдителна присъда по нахд № 744/ 2009 г. на РС-Смолян. Добавил е, че по него реабилитация няма.
Отчетени са и твърденията, посочени в исковата молба като такива от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но за които в решението е приета за недоказана връзката им с незаконното обвинение. Въззивният съд е приел, че Прокуратурата не дължи обезщетение за начина, по който на ищеца са се отразили полицейските действия по предварителното му задържане и претърсването в дома му от органите на МВР с две групи мотиви. Първо, той е приел, че за неимуществените вреди от тези действия Прокуратурата на Република България не е легитимирана по предявения иск да представлява държавата. Добавил е обаче, че за тези вреди ищецът е ангажирал свидетелски показания, пред първата инстанция са били разпитани свидетелите П. и М., но от събраните доказателства не било установено полицейските действия да са засегнали неимуществените блага на ищеца. Въззивният съд е приел за недоказани от свидетелските показания и твърденията, че незаконното обвинение е попречило на възстановяването на ищеца от операция на дясното око и че той е търпял стрес поради обвинението над обичайните. Добавил е, че за установяване на същите факти ищецът е имал възможността, но не е ангажирал съдебна експертиза.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението от 2 000 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди, които имат за причина незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която искът е отхвърлен над тази сума до пълния размер.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че първият и третият от повдигнатите въпроси не обуславят въззивното решение, а вторият – макар и да го обуславя, съответства на практиката на ВКС по тези искове.
Въззивният съд е изложил две групи мотиви, поради които е отказал да включи в обстоятелствата, които имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост предприетите полицейски действия по предварителното задържане на ищеца и претърсването на неговия дом. И двете групи е възприел като равностойни. Първият правен въпрос касае единствено първата група мотиви, а по втората повдигнат въпрос няма. Следователно по него е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Вторият материално-правен въпрос обуславя въззивното решение, но по него има практика на ВКС, а обжалваното решение й съответства. Съобразно решенията на ВКС по сходни дела, когато ищецът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъждан за извършено престъпление, но е реабилитиран (по право или по съдебен ред), това осъждане не е обстоятелство, което намалява дължимото от държавата обезщетение. Тази практика настоящият състав споделя и не намира основание да я промени. В съответствие с нея е процедирал и и въззивният съд, като е отказал да зачете последиците за първото осъждане на ищеца в извършено престъпление, за което е бил реабилитиран, но е зачел последиците от второто, за което реабилитация няма. Следователно по втория въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Третият процесуално-правен въпрос не обуславя въззивното решение. Въззивният съд е отказал да включи в обстоятелствата, които предполагат по-висок размер на обезщетението, затрудненията в следоперативното възстановяване на ищеца и стрес (психически травми) над обичайните, като е приел, че тези твърдения са останали недоказани. Съдът не е приемал, че за тяхното установяване е допустима единствено съдебна експертиза, а е посочил, че е можело да бъдат установени и чрез това средство за събиране на доказателства по ГПК, от което ищецът не се е възползвал. Следователно по третия въпрос е изключено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца остават разноските, които той е сторил пред ВКС.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 206/ 29.05.2018 г. по гр.д. № 144/ 2018 г. на Смолянски окръжен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.