О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 694
гр.София, 19.10.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1836 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 162/ 18.12.2017 г. по гр.д. № 182/ 2017 г., с което Силистренски окръжен съд, потвърждавайки решение № 222/ 31.05.2017 г. по гр.д. № 339/ 2016 г. в обжалваната осъдителна част, е осъдил [фирма] да заплати на Р. К. Д. на основание чл. 200 КТ сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди поради трудова злополука от 16.03.2013 г., ведно със законните лихви от 16.03.2013 г.
Решението се обжалва от [фирма] с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите: 1. По иска по чл. 200 КТ следва ли от определеното обезщетение в репарация на неимуществените вреди от трудова злополука съдът да приспадне средствата, които пострадалият е получил като обезщетение от: 1) общественото осигуряване за периода на временна нетрудоспособност и 2) застрахователя по задължителната застраховка „трудова злополука“? 2. Кой е началният момент на забавата, от когато работодателят дължи законна лихва по вземането по чл. 200 КТ? 3. В случай на неточното определяне на увреждането като „трудова злополука“ дължи ли работодателят обезщетение по чл. 200 КТ? 4. По иска с правна квалификация чл. 200 КТ допустимо ли е работодателят да оспори твърденията за трудова злополука, причинила временна нетрудоспособност, въпреки представения от ищеца болничен лист? 5. По същия иск допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за неимуществени вреди в период, който следва този на издадения болничен лист? 6. Каква е доказателствената стойност (значение) на представения по делото болничен лист, който е издаден в нарушение на закона? 7. Допустимо ли е съдът да базира фактическите си констатации на показанията на свидетели, които страната е довела несвоевременно (след откритото съдебно заседание, в което съдът е определил да бъде проведен техния разпит)? Касаторът счита въпросите включени в предмета на доказване и твърди, че въззивният съд е решил втория подвъпрос от първия повдигнат в противоречие с решение № 131-89-IV-то ГО (общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и че допускането на касационния контрол за останалите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 200 КТ, необоснованост и при съществено процесуално нарушение (фактическите констатации въззивният съд е базирал на недопустими свидетелски показания). Претендира разноските по делото.
Ответникът по касация Р. К. Д. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Помагачът на касатора, ответник по иска, ЗАД [фирма] не се присъединява към касационната жалба на подпомаганата страна и не взема становище по нея.
Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Обжалваното решение е валидно, по гражданско дело с цена на иска 10 000 лв. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е осъденият ответник. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и валидност на касационната жалба, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:
За да уважи частично предявения иск с правна квалификация чл. 200 КТ и да определи дължимото от работодателя обезщетение за неимуществени вреди в размера от 5 000 лв., така както го е сторил и първоинстанционният съд, въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба от касатора, който е ответникът по иска. Въззивният съд е приел, че той не разполага с възраженията: 1) да не е трудова злополука по смисъла на чл. 200 КТ, вр. чл. 55 КСО внезапното увреждане на здравето на ищеца, настъпило на 17.10.2013 г. в работно време и в период на извършване на швартови операции, при които в следствие на удар от швартово въже, ищецът получава травматично увреждане на дясната подбедрица и 2) да не са резултат от трудовата злополука уврежданията на здравето на ищеца при поставените диагнози в представените от него болнични листи. Мотивирал се е: 1) с разпореждане № 219/ 11.02.2014 г. на ТП – [населено място] на НСО, с което на основание чл. 60, ал. 1 КСО случилото се на 17.10.2013 г. е квалифицирано като трудова злополука от компетентния административен орган и по законния ред; 2) с влезлите в сила решения, с които административният съд е отхвърлил жалбата на работодателя срещу издадените болнични листи и 3) с това, че страните по гражданското дело са били участници в приключилите административни производства. Въззивният съд е заключил, че чл. 17 ГПК, респ. чл. 302 ГПК, го задължават да зачете последиците на валидните административни актове (за трудова злополука и болничните листи), защото тяхното действие е с преюдициално значение за спора по иска по чл. 200 КТ и изключва работодателят да твърди тяхната незаконосъобразност по гражданското дело. Точно такава е и практиката на Върховния касационен съд по подобни дела, а настоящият състав не намира основание да я променя. Макар и повдигнатите процесуално-правни въпроси (№ № 3, 4 и 6) да обуславят въззивното решение, по тях е изключено соченото допълнително основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ.
Определяйки обезщетението за вредите от трудовата злополука в размера от 5 000 лв., въззивният съд не е приспаднал сумите, които ищецът е получил от Фонда за обществено осигуряване и от помагача на ответника, застраховател по задължителната застраховка, сключена от работодателя съгласно Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“. Макар да не е изложил изрични мотиви за това, въззивният съд е съобразил практиката на Върховния съд (тази, която следва нормативното тълкуване в т. 15 от П.№ 7/ 30.12.1959 г.), а след това – и на Върховния касационен съд, че полученото обезщетение от общественото осигуряване се приспада от обезщетението по чл. 200 КТ за имуществени вреди, понесени от трудова злополука. Съобразил е, че същото важи и за полученото обезщетение по задължителната застраховка (в този смисъл е и решението на ВС, на което касаторът са позовава), а заявената претенция е за понесените от ищеца неимуществени вреди. Следователно макар и първият материално-правен въпрос със своите два подвъпроса да обуславя решението, даденото от въззивния съд разрешение не противоречи, а съответства на практиката на ВС и ВКС. Настоящият състав не намира основания да я променя, а по този въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Съответства на практиката на ВКС и разрешението, което въззивният съд е дал според втория повдигнат от касатора материално-правен въпрос. Константна и споделена от настоящия състав е практиката, съгласно която работодателят изпада в забава по вземането за обезщетение по чл. 200 КТ от датата на трудовата злополука, а не от датата, на която е издаден актът по чл. 60, ал. 1 КСО за нейното установяване. По него също е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
На настоящият състав не е известна практика, съгласно която периодът на временната нетрудоспособност по причина на трудова злополука да ограничава отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Напротив, тезата е необосновима при наличието на константна практика на ВС и на ВКС, че работодателят дължи обезщетение и при т.нар. „ексцес“. Следователно макар и повдигнатият от касатора материално-правен въпрос № 5 да обуславя обжалваното решение (въззивният съд е определил обезщетението по справедливост, отчитайки всички понесени от ищеца болки, страдания и неудобства, установени по делото, които е намерил да са по причина на трудовата злополука, а не само проявените в периода на временна нетрудоспособност), по този въпрос е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол.
Последният процесуално-правен въпрос (№ 7) не обосновава обжалваното решение. Действително своите фактически констатации при решаването на спора по чл. 200 КТ въззивният съд е базирал на гласни доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, които ищецът е довел по-късно, а не в откритото заседание след тяхното допускане от първата инстанция. Същото е сторила и първата инстанция, а в своята въззивна жалба касаторът се е оплакал за допуснато съществено процесуално нарушение при постановяване на първоинстанционното решение. По това оплакване въззивният съд не се е произнесъл. Следователно процесуално-правният въпрос, който обуславя обжалваното решение, е за задължението на въззивния съд при разглеждането на правния спор да се произнесе по заявените в жалбата оплаквания. Не такъв обаче е повдигнатият.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация е сторил в настоящото производство. Те се изразяват в платения адвокатски хонорар.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 162/ 18.12.2017 г. по гр.д. № 182/ 2017 г. на Силистренски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. К. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 800 лв. – разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.