О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №728/23.10.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закритото заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1670 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 203/ 22.11.2016 г. по гр. д. № 458/ 22.11.2016 г., с което Пловдивски апелативен съд като потвърждава решение № 759/ 25.05.2016 г. по гр. д. № 1365/ 2015 г. на Пловдивски районен съд осъжда Н. И. Б. да заплати на М. Е. М. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 54 000 лв. – предявен размер от вземане за връщане на заем по договор от 06.12.2010 г., ведно със законната лихва от 18.05.2015 г.
Решението се обжалва от Н. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроси: 1. За допустимостта на свидетелските показания за доказване плащане на парични суми над 5 000 лв. в изпълнение на договорно задължение; 2. За установяване на факта на сключен договор за заем; 3. За значението на разписката, визирана в чл. 77 ЗЗД; 4. За провеждане на защитата на ответника при оспорване на основанието (юридическия факт), с осъществяването на който ищецът обосновава качеството си на кредитор по осъдителния иск и 5. За доказателственото значение на установеното по делото обстоятелство, че документът за дълга се държи от кредитора. Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд (чл. 280, ал. 1 ГПК), като извежда допълнителните основания от чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, позовавайки се на приложената съдебна практика, включително на решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК. Касационното оплакване е, че решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения (чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2, чл. 154 и чл. 236, ал. 2 ГПК). Претендира разноските по делото.
Ответникът по касация М. М. възразява, че повдигнатите въпроси не обуславят въззивното решение, а то е правилно. Претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Налице е надлежна легитимация. Касатор е ответникът по осъдителното въззивно решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Ответникът по касация М. М. е претендирал сумата 54 000 лв. – частично предявен размер от вземане по договор за заем от 06.12.2010 г., в изпълнение на който е предал на касатора-заемател сумата 160 000 лв., но последният му е върнал само сумата 46 000 лв., въпреки падежиралите задължения за връщане на заема на четири вноски (60 000 лв. – до 31.12.2014 г., 40 000 лв. – до 31.07.2011 г., 30 000 лв. – до 31.12.2011 г. и 30 000 лв. – до 31.07.2017 г.). Частичната претенция е била заявена и с евентуален иск, обоснован с твърденията, че касаторът е получил парите без основание и дължи връщане на частта, останала непогасена с частичните плащания.
Касаторът Н. Б. е оспорил исковете по основание. Възраженията по главния иск е обосновал с твърденията, че не е получавал парите и не е подписвал представената към исковата молба разписка. Макар документът да го сочи като автор и да свидетелства за обратното, включително за задължения за връщане на сумата на четири вноски, подписът е неавтентичен. Добавил е, че разписката не доказва заем.
В своето решение първата инстанция е приела разписката автентична – доказателствената тежест за опровергаване истинността на подписания частен удостоверителен документ е на Н. Б., а тежестта не е проведена (чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК). Като го е съставил, Н. Б. е засвидетелствал на 06.12.2010 г. да е получил от М. М. 160 000 лв. и да се е задължил да му ги върне на четири вноски в размери и срокове, съгласно твърденията в исковата молба. Приела е също, че гласните доказателства чрез разпита на свидетеля В. – М. доказват верността и на останалите твърдения в исковата молба – за сключен договор за заем. Съобразила е, че свидетелските показания са на съпругата на ищеца (ответник по касация) М. М., но достоверността им произтича от тяхната логичност и непротиворечивост, а и от обстоятелството, че единственият възможен свидетел на изнесените факти (сумата да се е намирала в каса (сейф) в жилището на съпрузите М., да е предадена на Н. Б. от и пред съпругата на М. М. и да има личен (извънсемеен) произход) сочи, че В. – М. е единственият възможен свидетел на сключения договор за заем. Първата инстанция е добавила, че показанията кореспондират с разписката, а останалите събрани доказателства (РКО за частични плащания за общата сума 46 000 лв.) не ги опровергават. Първата инстанция е съзряла допълнителен аргумент за извода за договора и от това, че по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на твърди, респ. и не доказва различно основание за получените 160 000 лв. Първата инстанция е съобразила, че са настъпили падежите на задълженията на Н. Б. да върне заема на четири вноски, а приетите РКО, издадени от М. М., доказват плащания за общата сума 46 000 лв. След тях непогасеното задължение по чл. 240, ал. 1 ЗЗД на Н. Б. е в размер, не по-нисък от заявената с главен частичен иск сума от 54 000 лв. Той е уважен, ведно със законните последици, а първата инстанция не е пристъпила към евентуалния по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Касаторът е подал въззивна жалба. Оплакал се е, че първоинстанционното решение възприема: 1) договорът за доказан само от показанията на свидетеля В. – М. (нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК); 2) разписката от 06.12.2010 г. и РКО за документи, които доказват основанието (източника) на паричните задължения на Н. Б. към М. М. и 3) неправилно разпределение на доказателствената тежест, като поставя в тежест на ответника, а не на ищеца по главния иск фактът на сключения договор.
Тези оплаквания са квалифицирани като неоснователни в решението, което се обжалва пред касационната инстанция. Въззивният съд е приел, че сключеният договор и неговите съществени елементи доказват автентичната разписка от 06.12.2010 г. и свидетелските показания. Обобщил е, че когато договорът (за заем) е на стойност над 5 000 лв. (за 160 000 лв.), а това, че е сключен следва от съвкупна преценка на събраните писмени (чрез разписката) и гласни (чрез разпита на свидетеля В. – М.) доказателства, изводът на съда (първостепенния) за сключен договор не нарушава забраната от чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК. Добавил е, че при липса на доказателства за друго (различно от заемното) правоотношение, следва да се приеме, че именно такова е основанието (източникът) на задължението на Н. Б. да върне парите, които е получил от М. М.. Плащанията по РКО са в погашение на задължението по главния частичен иск (по чл. 240, ал. 1 ЗЗД), но са недостатъчни да го погасят, макар да са настъпили падежите на четирите вноски, които кредиторът (заемодателят) се е съгласил да приеме от своя длъжник (от заемателя). И въззивната инстанция достига до извода, че главният частичен иск е основателен.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира първият повдигнат от касатора въпрос да обосновава въззивното решение. Фактът на сключения договор на стойност 160 000 лв. въззивният съд не е приел за доказан само чрез показанията на свидетеля В. – М.. Извършил е съвкупна преценка на тази група гласни доказателства с писмените по разписката от 06.12.2010 г. Следователно по първия въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият повдигнат въпрос е включен в предмета на делото и обуславя въззивното решение, но неговият отговор съответства на константната съдебна практика, включително на тази, проведена в решенията на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК. В своята дейност инстанцията по същество е съобразила, че в тежест на ищеца по иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да докаже сключения договор за заем, включително като зачете неговия реален характер. Тази тежест въззивният съд приема за проведена. Константната съдебна практика по исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД настоящият състав на ВКС споделя. Нещо различно не възприемат и представените от касатора решения. Изложеното изключва всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол по втория въпрос.
Третият, четвъртият и петият въпроси не обуславят въззивното решение. За разлика от първата инстанция, втората не е обсъждала каква следва да е защитата на ответника по предявения главен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, респ. какво е значението на конкретните твърдения в писмения отговор на исковата молба. Въззивният съд не е възприемал разписката от 06.12.2010 г. да има самостоятелно доказателствено значение. Той е преценил значението на документа след преценка и на събраните гласни доказателства. Въззивният съд не е развивал и съображения в приложението на чл. 77 ЗЗД за този документ, нито е обсъждал обстоятелството, че той е държане на заемодателя. Съобразил е плащанията по РКО като такива в частично погашение на задължението за връщане на заема. Следователно и за тази група повдигнати от касатора въпроси е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора-ответник по уважения главен иск следва да се поставят и разноските пред настоящата инстанция, сторени от ответника по касация-ищец по иска.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 203/ 22.11.2016 г. по гр. д. № 458/ 2016 г. на Апелативен съд – [населено място].
ОСЪЖДА Н. И. Б. ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Е. М. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.