Р Е Ш Е Н И Е №75
гр. София, 08.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
при секретаря Райна Стоименова разгледа гр. д. № 3176 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 308 ГПК, вр. чл. 218а, ал. 1, б. “а“, вр. чл. 218б, б. “в“ ГПК (отм.) – аргумент от § 2, ал. 4 ПЗР на ГПК.
С решение № 170/ 01.08.2017 г. по гр. д. № 1284/ 2017 г. ВКС, ГК, IV-то отд. на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК е отменил решение № 936/ 19.06.2008 г. по гр. д. № 1393/ 2006 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО и е върнал делото за разглеждане от друг състав на ВКС.
С касационното решение, отменено по реда на извънредния способ за контрол от глава Х. ГПК, е оставено в сила решение от 04.06.2006 г. по гр. д. № 2357/ 2005 г. на Софийски градски съд. Прието е за неоснователно оплакването в касационната жалба, че въззивното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въведеното с жалбата касационно основание от чл. 218, б. „в“, пр. 2 ГПК (отм.) е отречено с мотиви, че в производството по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, базирани на довод за незаконност на уволнението на М. Г. П. със заповед № 123/ 5/ 27.04.2004 г. при основанието от чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ на директора на Национална служба „Сигурност“ (сега Държавна агенция „Национална сигурност“ (Д.), е недопустимо да се събират доказателства за (не)законността на отказ № 7/ 03.06.2003 г. на директора на Национална следствена служба (Н.) за достъп на М. Г. П. до квалифицирана информация до ниво „строго секретно“. Работодателят е зачел правните последици на този индивидуален административен акт и е приел за осъществено основанието, при което е прекратил трудовото правоотношение на заеманата длъжност „систем-оператор“, но съществено нарушение на чл. 205 ГПК (отм.) въззивният съд не е допуснал. Длъжността е изисквала на служителя да е разрешен достъп до класифицирана информация до ниво „строго секретно“. М. П. е обжалвала отказ № 7/ 03.06.2003 г. на директора на Н. по административен ред, но държавната комисия за сигурност на информацията (ДКСИ) е оставила без уважение нейната жалба. От друга страна, чл. 60, ал. 5 ЗЗКИ (в приложимата първоначална редакция) изключва всяка форма на съдебен контрол на индивидуалния административен акт, а сочените и отказани доказателства пред двете инстанции по същество са били по провеждане на инцидентен съдебен контрол за установяване на неговата незаконосъобразност. Това са мотивите, при които касационната инстанция е достигнала до извода, че след като длъжността „систем-оператор“ предполага достъп до ниво „строго секретно“, а компетентният орган го е отказал със стабилизиран административен акт, правилно въззивният съд е приел, че М. П. е била поставена в обективна невъзможност да изпълнява своите трудови задължения. Уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е законно, а исковете с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са неоснователни.
Установеното със съдебно решение на ВКС основание по чл. 303, ал. 1, т. 7 за отмяна на влязлото в сила касационно решение е осъществило решение от 21.06.2016 г. по жалба № 57 148/ 2008 г. срещу Република България на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), което е станало окончателно на 21.10.2016 г. В решението на ЕСПЧ са разгледани оплакванията на М. Г. П. за това, че не е била предвидена възможност за съдебен контрол върху административния акт, с който й е отказан достъпа до квалифицирана информация с оглед възможността да реализира надлежно защитата си по трудовия спор с Д. (пар. 31). В пар. 32 ЕСПЧ намира, че е налице спор за право, признато от българското законодателство – правото на лице да не бъде несправедливо уволнено от своята работа, че спорът е реален и сериозен, а изходът на производството пред националните съдилища е пряко решаващ за съдебно упражненото право. В пар. 31 ЕСПЧ приема, че залогът за М. Г. П. в конкретния случай не е правото на достъп до държавни тайни, което не се гарантира от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а по-скоро нейното право, засегнато вследствие на отказа за издаване на разрешение за такъв достъп. Според ЕСПЧ този отказ има решаващо значение върху личната ситуация на М. Г. П., за да търси отмяна на уволнението, възстановяване на длъжност и обезщетение за загуба на доход. В нито един етап от това производство обаче съдилищата не са се занимали с определянето на това, дали е съществувало законово основание за отказа за разрешаване на достъпа, въпреки че той е направил нейното уволнение неизбежно. Тя също не е имала правото да твърди, че информацията, на която се основава това решение, е правилна или неправилна, пълна или непълна, надеждна или ненадеждна. ЕСПЧ е посочил, че изводът на съдилищата, че са обвързани от официалния отказ да се предостави достъп до квалифицирана информация и че не могат да го подложат на разглеждане, е в съответствие с приложимото национално законодателство. ЕСПЧ обаче е намерил, че в своето позоваване на този отказ, националните съдилища са отказали да разгледат въпрос, който е от съществено значение за решаване на делото и по този начин сами са се лишили от компетентност да разгледат спора. ЕСПЧ е счел, че отказът да се предостави разрешение за достъп на М. Г. П. и предхождащото го проучване за надеждност са част от стандартна вътрешна процедура на работодателя – Д., която е част от дейността на изпълнителната власт. Поради това ЕСПЧ не е приел, че този национален орган е спазил гаранциите по чл. 6 от Конвенцията. Поради това ЕСПЧ сам е разгледал, дали този отказ е предмет на съдебен контрол, за да установи, че националният закон го изключва във всяка възможна форма. В контекста на изложеното, ЕСПЧ е приел, че отказвайки да проверят материалноправните предпоставки, които са в основата на отказа на разрешение за достъп и приемайки неговия окончателен характер, са с ефект на предотвратяване на съдебно решение по съществото на оплакванията на М. Г. П. по трудовия спор. Този отказ за достъп до съд, който е свързан с приложението на чл. 6 от Конвенцията, е непропорционален на посочената от Правителството на Република България легитимна цел – защита на националната сигурност. Така ЕСПЧ е достигнал до извода за нарушение на изискването за „достъп до съд“, гарантирано в чл. 6, § 1 от Конвенцията, допуснато от националните съдилища при разглеждането на трудовия спор между М. Г. П. и Д..
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че за да се отстранят последиците от допуснатото нарушение на правото, гарантирано от чл. 6, § 1 от Конвенцията, е необходимо да се съберат нови доказателства по установяване на материалноправните предпоставки, които са в основата на отказ № 7/ 03.06.2003 г. за разрешение за достъп до информация на М. Г. П.. Като основание за касационна отмяна е достатъчно да се посочи, че междувременно е отменена разпоредбата на чл. 60, ал. 5 ЗЗКИ (ЗИДЗЗКИ, обн. в ДВ, бр. 71/ 2016 г.), а действащият закон изрично допуска съдебен контрол на тази категория индивидуални административни актове (чл. 69 ЗЗКИ). Това изменение на закона обосновава възможността по трудовия спор съдът да проведе косвен контрол за материалната и процесуална законосъобразност на отказа като индивидуален административен акт (аргумент от по-силното основание от чл. 15, ал. 3 ЗНА). В своя молба от 29.10.2004 г. М. Г. П. е направила доказателствени искания в подкрепа на довода, че ЗЗКИ е бил нарушен (лист. 50 от делото на СРС). В касационното производство те не могат да бъдат събрани, а това е задължение на въззивния съд (чл. 205, ал. 1, изр. 1 ГПК (отм.)). При новото разглеждане на делото той следва да даде възможност и на ответника Д. да ангажира своите доказателства.
Въззивният съд е този, който следва да реши и въпроса за отговорността на страните за направените в производството разноски, съобразно крайния изход на трудовия спор (чл. 218з, ал. 4 ГПК (отм.).
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 06.04.2006 г. по гр. д. № 2357/ 2005 г. на Софийски градски съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който е длъжен да изпълни дадените указания в приложението на чл. 205 ГПК (отм.) и чл. 15, ал. 2 ЗНА, вр. чл. ЗЗКИ.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.