5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 644
гр.София, 18.09.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закритото заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 984 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2894/ 10.12.2018 г. по гр.д. № 2734/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 1886/ 26.03.2018 г. по гр.д. № 1822/ 2016 г. на Софийски градски съд по въззивни жалби от насрещните страни, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. С. Б. на основание чл. 2б ЗОДОВ сумата 8 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушеното правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на ищеца по сл.д. № X.-9/ 2001 г. на СВОП, ведно със законната лихва от 12.02.2013 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 30 000 лв.
Решението се обжалва и от двете страни.
Ищецът И. С. Б. иска да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в частта, с която искът е отхвърлен, по следните въпроси: 1. Какви са онези обстоятелства, при които съдът е длъжен да определи обезщетението за неимуществени вреди по иска по чл. 2б ЗОДОВ и за мотивите, които дължи, в решението по този иск? 2. Налага ли по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелството, че обвинението е за умишлено престъпление в областта, в която е професионалната реализация на незаконно обвиненото лице? и 3. Когато искът по чл. 2б ЗОДОВ е предявен при условията на § 8 от ПЗР на ЗОДОВ (обн. ДВ бр. 98/ 2012 г.) следва ли да се приеме, че жалбата до Европейския съд по правата на човека за забавено правосъдие е осъществила основание за спиране или за прекъсване на давностния срок? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване и обуславящи въззивното решение. По първите два се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие съответно с ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и конкретни решения на ВКС. По третия въпрос се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че повдигнатия въпрос е от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материални закон (чл. 4 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД) и допуснати съществени процесуални нарушения (чл. 236, ал. 2 и чл. 62, ал. 2 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът Прокуратурата на Република България, като процесуален субституент на държавата, иска решението да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по първия въпрос, повдигнат и от ищеца, но в частта, с която искът е уважен. Също се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително), като допълнителното основание обосновава и с довода, че решението противоречи на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС и на други решения на ВКС по чл. 2б ЗОДОВ. Също въвежда касационното оплакване за нарушение на чл. 53 ЗЗД.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че жалбите имат допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело, с цена на иска над 5 000 лв. Подадени са от процесуално легитимирани страни. Всяка касационна жалба е производна на обжалваемия интерес на съответния касатор. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
След анализ на обективното материално право при действащата Конституция на Република България от 1991 г., която предвиди отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица (чл. 7) и след ратифицирането и обнародването на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи със закон от 31.07.1992 г., откогато КЗПЧОС е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 КРБ), въззивният съд е заключил, че нарушението на правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията, допуснато от правораздавателните органи при разглеждането на конкретно дело, покрива хипотезата на чл. 7 КРБ, а предоставя възможност на увреденото лице да претендира от държавата обезщетение за вредите от нарушението. Приел е, че след изменението на ЗОДОВ с ДВ бр. 98/ 2012 г., с което в неговия предметен обхват законодателят включи иска по чл. 2б ЗОДОВ, искът за обезщетяване на вредите от нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС се основава на и специалния закон, а се разглежда по особен процесуален ред.
За извода, че предявеният иск е допустим, въззивният съд е приел за осъществени условията на § 8 ПЗР на ЗОДОВ (ДВ бр. 98/ 2012 г.): 1) ищецът е подал жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за нарушеното негово право по чл. 6, § 1 КЗПЧОС от органите на наказателното производство по сл.д. № X.-9/ 2001 г. на СВОП, по което е бил обвинен в извършено престъпление по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 1 НК и което е продължило 7 години и 5 месеца до влизането в сила на постановлението за прекратяване на производството на основание чл. 243, ал. 1, т.1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК; 2) ЕСПЧ е отхвърлил жалбата поради създаденото и неизчерпано ново вътрешно-правно средство за защита, за което ищецът е бил уведомен; 3) в срока по § 8, ал. 1 от ПЗР на ЗОДОВ той е заявил претенцията за обезщетение по реда в глава трета „а“ от Закона за съдебната власт; 4) с писмо от 28.12.2015 г. му е било отказано определяне на обезщетението по административен ред и 5) исковата молба е подадена на 12.02.2016 г., т. е. в границите на срока по § 8, ал. 2 от ПЗР на ЗОДОВ.
След това въззивният съд е пристъпил към обсъждането на онези обстоятелства, които е приел за релевантни за дължимата преценка, дали правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС е било нарушено: 1) фактическа и правна сложност на делото (на сл.д. № X.-9/ 2001 г. на СВОП; 2) поведението на компетентните органи (на органите на наказателното производство по това дело) и 3) поведението на самия носител на правото (на ищеца, а и на неговия защитник, по това дело). Тези критерии въззивният съд е извлякъл от решенията на ЕСПЧ по разглеждани от наднационалния съдебен орган дела за забавено правосъдие. Като ги е приложил за конкретния случай, е достигнал до извода, че правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧ е било нарушено. Определил е обезщетението за неимуществени вреди, приемайки сумата от 8 000 лв. за справедливо обезщетение на засегнатите от нарушението неимуществени блага на ищеца. Приел е, че са изразени в болки, страдания, стрес и отчаяние, загуба на доверие в институциите и загуба на доверие към ищеца от близките му хора, несигурност, усещане за безизходица и безпомощност, уронване на доброто име на ищеца. Приел е за недоказани твърденията в исковата молба, с които ищецът е обосновал по-високия размер на обезщетението, че повдигнатото обвинение се е отразило на възможността за професионална реализация на ищеца, ако и повдигнатото обвинение да е било за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на ищеца.
По отношение на акцесорната претенция за лихва, въззивният състав е приел, че вземането за главница е станало изискуемо на 04.08.2009 г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на наказателното производство, а искът е предявен на 12.02.2016 г. Приел е, че акцесорното вземане се ползва с тригодишния срок на погасителната давност (чл. 111, б. „в“ ЗЗД), а е основателно възражението, че за периода преди 12.02.2013 г. претендираните законни лихви са погасени по давност.
При тези мотиви на въззивния съд, касационният състав намира, че повдигнатият и от двете страни въпрос е обуславящ, но той не противоречи на тълкувателните решения, на които Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на обстоятелствата, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като е съобразил критериите, които са от значение за направения извод, че правото на ищеца по чл. 6, § 1 КЗПЧ е било нарушено и онези обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Така решението съответства и на ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., на което се позовават и двамата касатори. Въззивният съд е отказал да зачете онези обстоятелства, за които е приел да нямат връзка с нарушеното право по чл. 6, § 1 КЗПЧ и в частност, допуснатото от органите на наказателното производство нарушение да е рефлектирало негативно върху професионалната реализация на ищеца. Мотивирал се е особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на спора дължи при установяване на основанието на обективна отговорност на държавата при деликтния състав от чл. 2б ЗОДОВ. Така решението не противоречи и на решенията на ВКС, на които се позовава касаторът-ищец, постановени по дела, по които по-високия размер на обезщетението е последица от установена причинно-следствена връзка.
Решението не противоречи и на конкретните решения на ВКС, на които Прокуратурата се позовава. Противоречието по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационния контрол, е възможно, единствено когато по висящото дело и по приключените дела по чл. 2б ЗОДОВ е идентично нарушението на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, което органите на наказателното производство са допуснали, и е идентичен кръгът на засегнатите от нарушението неимуществени блага, а определените обезщетения за неимуществени вреди са различни. В случая, няма сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата между възприетото в обжалваното решение и в приложените от Прокуратурата на Република България решения на ВКС по разгледаните искове по чл. 2б ЗОДОВ.
Третият въпрос, повдигнат от касатора-ищец, настоящият състав конкретизира и уточни, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г- по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС, а по него практика на ВКС на касационния състав не е известна. Основанията по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и по чл. 116, б. „б“ ЗЗД националният закон обвързва с исканията за съдебна защита на субективното право, отправени до националния съд. ЕСПЧ е наднационален съдебен орган, учреден с КЗПЧОС. Пределно ясно е, че действията в защита на права, които се упражняват пред наднационален съдебен орган (пред ЕСПЧ или пред СЕС) не осъществяват основанията по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ или по чл. 116, б. „б“ ЗЗД. В аспекта на повдигнатия въпрос националният закон според дадената с него уредба на института на погасителната давност не се нуждае от тълкуване. Изложеното изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол и по този въпрос.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора-ищец остават разноските, които е направил пред настоящата инстанция, доколкото касационната му жалба не бе допусната до разглеждане.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2894/ 10.12.2018 г. по гр.д. № 2734/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.