5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 857
гр. София, 11.12. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав
:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 2599/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпилa e касационна жалба с вх. № 6383 от 05.04.2018 г. от Ж. Д. Ж. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. Х. от АК-С., против въззивно решение № 496 от 28.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 5545/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което като частично е отменено решение № 5504 от 24.07.2017 г. по гр.д. № 16316/2015 г. на Софийския градски съд, I-13 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Ж. Ж. сумата от 4 000 /четири хиляди/ лева, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени във връзка с незаконно обвинение. Релевират се касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК касаторът Ж. Ж. поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до неизясняване на делото от фактическа страна и възпрепятстване възможността на ищеца да подкрепи твърденията си с доказателства. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с установената съдебна практика на ВКС, а именно: решение № 149 от 08.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1884/2009 г., IV г.о.; решение № 155 от 08.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1152/2012 г., IV г.о.; решение № 72 от 09.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 398/2011 г., II т.о.; решение № 131 от 09.04.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6193/2013 г., IV г.о.; решение № 147 от 08.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 5659/2013 г., IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Като допълнително основание е въведено и това по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК – очевидна несправедливост на решението. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Следва ли да бъде допуснато до събиране по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК доказателствено искане пред въззивния съд, което не е било събрано от първоинстанционния съд, поради допуснато от същия процесуално нарушение; 2/ Представлява ли процесуално нарушение, водещо до нарушаване задължението на съда да изясни делото от фактическа страна, отказът да събере своевременно поискано и относимо доказателство. Очевидната неправилност е обоснована със силно занижения размер на обезщетението.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото няма спор и е установено,че ищецът е привлечен като обвиняем с постановление по ДП № 200/2012 г. по описа на ГД Б. и пр.преписка № 10764/2012 г. по описа на СГП от 07.03.2012 г. за престъпление по чл.354а, ал.1, изр.1, пр.4, алт.1 и пр.5 НК и му е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в по-лека такава на 29.04.2013 г. Наказателното производство е прекратено с постановление от 31.05.2013 г., поради малозначителност по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. С Постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 07.03.2013 г. Ж. Ж. е бил привлечен за обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал.1, изр.1, пр.5, алт.1 и пр.4, алт.1, вр. чл.26, ал.1 НК, взета му е мярка за неотклонение „задържане под стража“. Наказателното производство спрямо обвиняемия е било прекратено на основание чл.9, ал.2, предл. второ НК, с постановление от 31.05.2013 г. Въззивния съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата – Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид: малозначителността на престъплението; реализираната най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от пет месеца; лошите условия в следствените арести и чистото съдебно минало на Ж. Ж. и го е определил на сумата от 4 000 лв.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поставените процесуалноправни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително с приложената от касатора. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените въпроси, макар да обуславят решението по делото, са разрешени в съответствие с практиката на ВКС. Съдът е съобразил установената практика, че е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Приложените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дали принципно разрешение на поставения въпрос, но преценката е формирана на база различна фактическа обстановка – конкретните обстоятелства са преценени съобразно общия критерий, но тяхното значение за размера на неимуществените вреди е различно, с оглед спецификата на съответното дело, респ. преценката на правнорелевантните факти в разглежданата хипотеза. Повдигнатите процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 149 от 08.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2009 г., IV г. о. и решение № 417 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г., IV г. о. е прието, че във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, само в този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им. В конкретния случай такива процесуални нарушения въззивната инстанция не е допуснала. С определение от 04.01.2018 г. по в.гр.д. № 5545/2017 г. въззивният съд в производство по чл. 267, ал. 1 ГПК, е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника-ищец, а именно за допускане до разпит на двама свидетели и изслушването на съдебно медицинска експертиза, като е приел, че не са налице основанията по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, тъй като свидетелите са били допуснати до разпит от първоинстанционния съд, но поради недовеждането им от ищеца, са били заличени, а по отношение на поисканата съдебно-медицинска експертиза относно психическото и здравословно състояние на ищеца, е приел, че такава не следва да бъде назначавана от въззивния съд, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба не са изложени твърдения за наличие на заболявания, вследствие на процесното наказателно преследване, нито на промени в психическото му състояние, а се твърди за претърпени болки и страдания от силно безпокойство, накърняване доброто му име в обществото и пр. Следователно, с обжалваното решение по поставените въпроси от процесуално естество, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС, в т.ч. и задължителната такава/ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В случая не е налице твърдяното противоречие със сочената от касатора съдебна практика.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК следва да е налице очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В случая касаторът не е обосновал наличието на това основание. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с трайно установената практика на ВКС, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди. В съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като при определяне обезщетението за неимуществените вреди е съобразил възрастта на ищеца – 44 г. към датата на процесните събития, краткия срок на наказателното преследване – около 7 месеца, обстоятелството, че преследването е било само в досъдебната фаза на наказателния процес и не се е стигнало до внасяне на обвинителен акт в съда срещу ищеца, както и че взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 5 месеца, която в случая с оглед престъплението, извършено от ищеца, което не е тежко по см. на чл. 93, т. 7 НК, а малозначително по см. на чл. 9, ал. 2 НК, се явява неоправдана, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД възлиза на сумата от 4 000 лв./ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 496 от 28.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 5545/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, по касационна жалба с вх. № 6383 от 05.04.2018 г. от Ж. Д. Ж. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: