О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 373
гр.София, 31.07.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и шести юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 2530 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 19743/ 25.09.2018 г., поправено с определение № 24070/ 31.10.2018 г., по ч.гр.д. № 12199/ 2018 г., с което Софийски градски съд след частична отмяна на определение № 468975/ 13.08.2018 г. по гр.д. № 12068/ 2018 г. на Софийски районен съд е допуснал обезпечение на висящите искове на А. М. Х. срещу „Хидролок“ ЕООД с правна квалификация съответно чл. 59 ЗЗД за сумата 14 625 лв. – това, с което ответникът се е обогатил, е получавайки в периода 01.06.2014 г. – 20.02.2018 г. наема за собствените на ищеца 9.25/ 100 ид. части от един имот в [населено място], а ищецът е обеднял и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 2 200.32 лв. – законните лихви в периода 21.02.2015 – 20.02.2018 г. чрез последователен запор върху вземания по банкови сметки, под условие за внасяне на парична гаранция в размер на 2 019.04 лв.
Определението се обжалва от „Хидролок“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуално-правни въпроси, свързани с възможността съдът да разгледа възражение за погасителна давност в обезпечителното производство и със задължението на съда в обезпечителното производство да обсъди представените от страните писмени доказателства. Касаторът счита въпросите, включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (препращането от чл. 274, ал. 3 ГПК) обосновава с довод, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по частната жалба, А. М. Х., възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Претендира разноски.
Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет. Въззивният съд е допуснал обезпечението, след като е отменил отказ на първата инстанция. Осъществено е изискването по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Делото е гражданско; цената на главницата по лихвоносното вземане по обезпечените искове е над 5 000 лв. и случаят не попада в чл. 280, ал. 3 ГПК. Осъществено е и изискването по чл. 274, ал. 4 ГПК. Налице е надлежна процесуална легитимация. Частната жалба е от ответника, а той е обремененият от постановените обезпечителни мерки. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останали предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Константна е практиката на Върховния касационен съд, че в обезпечителното производство не се разглежда възражение за погасителна давност. Практиката се основава на предпоставките, които пораждат правото на обезпечение на иска и със защитата на ответника в това производство.
Според практиката на ВКС, правото на обезпечение на иска възниква: 1) при обезпечителна нужда, – липсата на допуснато обезпечение прави невъзможно или затруднително осъществяването на правата на ищеца по решението (арг. от чл. 391, ал. 1 ГПК); 2) искът е допустим (молбата съдържа белезите на застрашеното субективно право и за правото на иск няма абсолютни процесуални пречки) и вероятно основателен (твърденията в молбата обективно не изключват субективното право по иска, а той е подкрепен с убедителни писмени доказателства и/ или ищецът извърши обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД, определено от съда) – арг. от чл. 391, ал. 1 и ал. 2 ГПК и 3) обезпечителната мярка е съответна на обезпечителната нужда – извод от тълкуването на чл. 397, ал. 1 във връзка с чл. 391, ал. 1 ГПК, което извежда правилото, че да се допусне обезпечение на иска винаги означава съдът да постанови посочената от ищеца обезпечителна мярка или мерки, като съобрази ограничението по чл. 397, ал. 2 ГПК.
Съгласно чл. 120 ЗЗД, погасителната давност не се прилага служебно, а от ответника по обезпечението може да се очаква такова възражение едва с частната жалба срещу определението по допуснатото обезпечение (чл. 396, ал. 1 ГПК). Материално-правните предпоставки на погасителната давност обаче са обективно негодни да изключат правото на обезпечение. Те не касаят никое от условията на това право, което съдът е установил. Така втори се явява въпросът, че те не могат и да бъдат проверени в това производство, нито неговата специфика допуска ищецът да се позове на основание за спиране или прекъсване на давностния срок.
Така обобщената практика на Върховния касационен съд настоящият състав споделя. Изложеното изключва всяко основание по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на частната касационна жалба до разглеждане по първия повдигнат въпрос.
Вторият процесуално-правен въпрос настоящият състав свежда до задължението на съда да обсъди онези писмени доказателства, чрез които ищецът е обосновал правото си на обезпечение на иска. Това е така, защото в настоящото производство това право е било установено за пръв път от въззивния съд с обжалваното определение, а към етапа на неговото постановяване законът изключва участието на ответника, респ. възможността и той да представи писмени доказателствени средства (арг. от чл. 396, ал. 2, изр. 2 ГПК). В случая, въззивният съд е обсъдил представените от ищеца писмени доказателства, като е допуснал обезпечението условно – след внасяне на парична гаранция. Това означава, че въззивният съд е счел документите, представени от ищеца, като недостатъчни за извода, че искът е вероятно основателен. Следователно акцентът върху втория въпрос е върху това, какво доказване следва да извърши ищецът, за да установи вероятната основателност на своя иск. В своята практика Върховния касационен съд приема, че законът изисква непълно доказване, а когато документи липсват (чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК) или представените са недостатъчни (чл. 391, ал. 2 ГПК), съдът допуска обезпечението условно – след извършване на обезпечение по чл. 180 – 181 ЗЗД. Въззивният съд е установил правото на обезпечение при условията на чл. 391, ал. 2 ГПК, а обжалваното определение съответства на практиката на ВКС. Следователно и по втория повдигнат въпрос е изключено всяко основание за допускане на касационния контрол.
Касационната инстанция няма компетентност да се произнесе по искането за репариране на разноските, които ответникът по частната жалба е направил в настоящото производство. То е част от обезпечителното производство, а отговорността на страните за разноските по делото е в зависимост от изхода на правния спор. Съдът разрешава и този въпрос в исковото производство (т. 5 от ТР № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 19743/ 25.09.2018 г., поправено с определение № 24070/ 31.10.2018 г., по ч.гр.д. № 12199/ 2018 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.