О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 40
гр.София, 18.01.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1768 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2222/ 17.11.2016 г. по гр. д. № 3452/ 2016 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 18047/ 05.11.2014 г. по гр. д. № 8281/ 2013 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 49 ЗЗД е осъдил [фирма] да заплати на Б. Б. И. сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.04.2013 г., като искът е отхвърлен до пълни размер от 50 000 лв.
Решението обжалват и двете страни, съответно на обжалваемия интерес. И двамата касатори повдигат материалноправния въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди в ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа. Считат, че по този въпрос решението противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а по него има и противоречива практика. Касаторът Б. И. повдига и материалноправния въпрос за връзката между дълбочината и интензитета на вредите, търпени от деликт под формата на клеветническо твърдение, разпространено в печатно произведение, и семейната, социалната и професионалната среда на увреденото лице. Касационните оплаквания са, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 52 ЗЗД и необоснованост.
Всеки от касаторите оспорва жалбата на насрещната страна и претендира разноски пред настоящата инстанция.
Въззивният съд е приел, че обезщетение по чл. 49 ЗЗД има право да получи онова лице, за което е установено, че е търпяло вреди, произлезли от чуждо виновно и противоправно поведение, осъществено при извършване на възложена от ответника работа. В материал със заглавие „Жена смени М. Й. във вип бардака на хамстера“, публикуван в брой 15, 13 – 19.04.2013 г. на издавания от ответника вестник „Уикенд“ за ищеца Б. И., са разпространени неверни факти, които едновременно с това съставляват обидни квалификации. Приел е, че ответникът носи тежестта да докаже верността на изнесените факти, доколкото те са унизителни за честта и достойнството на ищеца, а са свързани точно с неговата личност, или да докаже, че като издател е положил дължимата грижа преди да ги публикува да ги провери. Доказателствената тежест е останала непроведена. Поради това е прието, че публикуваните факти за личността на ищеца са неверни и ангажират отговорността на издателя, а е без значение дали публикуваното във вестника е клевета. Границата на свободата на изразяване на мнение и за неговото разпространяване чрез писмено слово и изображение поставя върховния закон, като я разпростира до там, където започва уронването на честта и достойнството на другиго (чл. 39 КРБ и чл. 10 КЗПЧОС). С публикацията за Б. И. издателят е надхвърлил тази граница.
По размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, че всяка от двете въззивни жалби е съдържала оплакване за нарушение на чл. 52 ЗЗД (с първоинстанционното решение обезщетението е за сумата 34 500 лв.), а основно по този въпрос правният спор е отнесен за решаване пред него. Приел е, че унизителните и позорни обстоятелства за Б. И. са публикувани във вестник с голям тираж. Поместена е и снимка на ищеца, осуетила всяко съмнение, че изнесеното се отнася точно за него. Ищецът е дискредитиран в обществото, а от това търпи неблагоприятни емоционални преживявания, включително защото е ограничил социалните си контакти. От друга страна, въззивният съд не е приел да са тежки или необратими последиците в личния живот, социалния и професионалния живот на ищеца поради неверните, унизителни и позорящи факти, публикувани в този брой на вестника. При съвкупна преценка на тези обективно проявени обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението от 12 000 лв. като адекватно на нанесените неимуществени вреди.
С оглед на тези мотиви в обжалваното решение са обуславящи повдигнатите въпроси, с които касаторите обосновават общото основание за допускане на касационното обжалване. Те обаче не са решени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Постановлението има запазено (задължително) за съдилищата действие. И днес понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е с обективен, а не абстрактен характер, а съдът определя обезщетението, като съобразява засегнатите неимуществени блага на увреденото лице и всички обстоятелства, довели до тяхното накърняване поради деликта. Постановлението е акт на нормативно тълкуване на ВС, на който ЗУС (отм.) е придавал задължително за съдилищата действие. И днес на нормативното тълкуване, което ВКС извършва, законът признава задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Като е разсъждавал върху интензитета на нарушените чест и достойнство, въззивният съд не е приел да са тежки и непоправими последиците от публикацията върху семейната, социална и професионална среда на Б. И.. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с тълкувателните указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с Постановлението.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди издателя има при сходство в основанието (юридическите факти), които пораждат деликтната отговорност на издателя по висящото и по делата, приключени с влезли в сила решения. Сходството следва да има и в степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но да са различни по размер присъдените обезщетения. Никой касатор не представя влязло в сила решение, в което юридическите факти, породили отговорността на издателя и степента на засягане на емоционалната сфера на засегнатото лице да са сходни с тези, възприети в обжалваното решение, а размерът на пресъденото обезщетение – различен.
И по двата повдигнати въпроса са изключени допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол (приложимата редакция на разпоредбата до ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 87/ 2017 г., – § 74 от преходните и заключителни разпоредби).
При този изход на делото в тежест на всеки от касаторите остават разноските, извършени и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2222/ 17.11.2016 г. по гр. д. № 3452/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.